Джоузеф Глас
Очи (3)

2

Жилището на Сюзън беше голямо, в хубав квартал и с прекрасен изглед към езерото и северната част от центъра на града. Именно гледката я беше накарала да се спре на това жилище. Небостъргачите сякаш бяха тръгнали с маршова стъпка към брега, само за да се спрат неочаквано на ръба на водата. Гледката беше прекрасна, вълнуваща и може би оправдаваше убийствено високия наем, който Сюзън делеше със съквартирантката си.

Вътре апартаментът изглеждаше малко шизофренично — едновременно уютен и неподреден. Имаше вид на място, където някой е пристигнал набързо и още не е успял да си разопакова багажа.

След развода Сюзън внезапно реши да се премести да живее в Чикаго и трябваше доста набързо да си намери жилище. Спомняше си парка „Линкълн“ от времето, когато живееше в Северозападния квартал. Една безкрайно енергична агентка по недвижими имоти показа на Сюзън апартамента в деня след пристигането й. Сюзън подписа наемния договор още същия ден, когато се нанесе в офиса си на Норт Мичиган №30.

Настани се, закачи няколко стари картини по стените, купи си мебели, но не се занимава нито с ремонти, нито с пребоядисване. В резултат на всичко това жилището приличаше повече на склад. На най-неподходящи места стърчаха временни библиотечки, запълнени набързо с книги, които вече събираха прах. Голямата дъбова маса в единия ъгъл беше покрита със специализирани списания по психиатрия, психология, криминалистика и съдебна медицина. Покрай стената имаше кашони със списания, които Сюзън не искаше да изхвърли, но не беше намерила и място да ги подреди. Спокойно можеше да се предположи, че пет години по-късно едва ли ще се накани да го направи.

Най-често използваните книги си бяха пробили път на най-горната полица на библиотечката, така както коренищата често избиват на повърхността, когато почвата ерозира. Там бяха 24-те тома на пълните съчинения на Фройд, издание на Стрейчи, както и тритомната биография на Фройд от Ърнест Джоунс. Имаше и добра подборка от творбите на други водещи психоаналитици като Щекел, Ейбрахам, Ференци и Сакс. Събраните творби на Ърнест Джоунс носеха следи от често препрочитане. Също и първата книга на Майкъл Баш „Занимания по психотерапия“. Юнг присъстваше, макар неговите томове да бяха три полици по-надолу и по-прашни от останалите.

Навсякъде имаше снимки на шестгодишния син на Сюзън, Майкъл. Хладилникът беше покрит с рисунки и училищни послания, написани с печатни букви. Над леглото в малката допълнителна спалня, където спеше Майкъл, когато идваше при нея, висеше една-единствена снимка на Сюзън с бившия й съпруг и Майкъл като бебе. Всички останали снимки от брачния й живот стояха в албума, който не бе отварян от дълго време. Две снимки от младите години на Сюзън висяха на стената, където Майкъл можеше да ги вижда достатъчно добре. Беше ги закачила там, когато момчето й каза, че му харесват.

Неотворен пакет цигари „Нюпорт“ на близо пет години лежеше покрит с дебел пласт прах върху библиотечката. Велоергометър „Тунтури“, прашен навсякъде, освен на седалката и дръжките, стоеше до прозореца. Книга със заглавие „Окончателен анализ“ от д-р Берте Мюлер лежеше на ниския плот на една от малките масички. На задната корица имаше снимка на автора; на първата празна страница под корицата имаше посвещение, адресирано до Сюзън.

Сюзън се прибра след дълъг следобед, прекаран в срещи с пациенти и намери телефонния си секретар зареден с десетина обаждания.

— Каролин? — извика тя.

Никой не й отговори. Съквартирантката й беше журналистка в WGN и работеше по-дълго дори и от Сюзън. Рядко се случваше двете да се засекат през деня. Понякога сутрин пиеха заедно кафе и разменяха сънено едносрични реплики. Иначе се виждаха само късно вечер.

И двете използваха услугите на телефонна служба за съобщения, така че този телефонен секретар им служеше само за лични обаждания, съобщения от техници, водопроводчици и прочие. Номерът не фигурираше в телефонния указател.

Сюзън се намръщи, като видя светещата лампичка. През последните месеци пресата беше успяла да се добере до телефона и постоянно я преследваха за интервюта за различни убийства.

Сюзън тръгна из апартамента, ръсейки дрехи след себе си. В кухнята спря, за да включи фурната и да пъхне вътре извадената от фризера замразена вечеря. Отвори хладилника, без да пропусне да погледне подарената от Майкъл рисунка на бронтозавър и отвори секцията със зеленчуци. Зашляпа по коридора само по сутиен и пола. Вратата към стаята на Каролин беше открехната. На минаване Сюзън хвърли един поглед и видя вътре обичайната бъркотия. Каролин си беше мърла. На работа винаги отиваше идеално облечена, сресана и гримирана, но нямаше нито време, нито вътрешна потребност да поддържа жилището си чисто и подредено. От уважение към Сюзън все пак гледаше да ограничи бъркотията само в своята част от апартамента.

Сюзън хвърли дрехите си в коша за пране и навлече шорти и памучна блуза. Чувстваше се неспокойна. Главоболието, което неизменно придружаваше виденията, не й беше минало. Започваше от слепоочията, а след това се загнездваше точно над веждите и през няколко минути пускаше пипала от пулсираща болка към двете й очи. Сюзън отдавна се беше примирила — срещу него не помагаха никакви лекарства. Минаваше й само след един хубав здрав сън.

Върна се в кухнята и си наля чаша бяло вино от бутилката в хладилника. Застана боса, прехвърлила тежестта си върху единия крак и разсеяно взе да върти чашата в ръка.

Телефонът иззвъня веднъж и замлъкна. После отново иззвъня. Сюзън разпозна уговорения код и вдигна слушалката.

— Ало?

— Голд се обажда. Надявах се да те намеря у дома.

— Как се развиват нещата?

— Както и очаквах — отвърна той. — Пресата е пощуряла. Уедърс им обясни, че убийствата имали сходни черти, но не може да потвърди, че това е третото от поредицата. Имам чувството, че иска да издои случая колкото може повече, като го проточи двайсет и четири часа.

— А от университета?

— Там направо се побъркаха. Трябваше да се срещна с декана. Той настоява да не се крие нищо. Запланували са специална програма за защита на студентките както в района на университета, така и извън него.

— А какво излезе от местопроизшествието? — попита Сюзън.

— Отпечатъци естествено няма. Кръвта най-вероятно е от жертвата. Никакви навеждащи следи от удушаването. Но Джери от лабораторията смята, че е открила някаква нишка, която съответства на откритите при другите две убийства.

— Значи няма съмнение — отбеляза Сюзън.

— Нали сама видя? Нашият човек е.

Сюзън наистина нямаше нужда от веществено доказателство, за да се убеди в това.

— Говори ли със съквартирантката? — попита тя.

— Да, днес следобед се върна. Много е разстроена, но каза, че не й било известно Патси да е имала някакъв приятел. Не водела особено активен полов живот. Това й било болната тема.

Сюзън беше доловила нещо такова още в жилището. Сексуалните прозрения често бяха първото, което успяваше да улови.

— Съквартирантката каза ли нещо друго, което би могло да ни помогне? — попита тя.

— Нищо особено. Патси обичала компаниите. Имала много приятели, повечето спортисти. Ходела по купони, пийвала по малко и го криела от треньора си. Никакви стимулатори. Била твърда по този въпрос. Като студентка била на приливи и отливи. Съквартирантката й каза, че била доста потисната. Не го показвала външно, но понякога дни наред си стояла вкъщи, тъпчела се с чипс, сладки неща и какви ли не боклуци, гледала любовните сериали и разни викторини на малкото телевизорче, което видя. Импулс към самоунищожение, доколкото схващам. За три-четири дни й минавало и отново се хващала здраво за работа, като се ненавиждала заради пропуснатото училище. Това разваляло малко стила й, но го прикривала умело. Никой друг не подозирал за мрачните й настроения.

— Много интересно — отбеляза Сюзън.

Последва кратко мълчание.

— Сюзън? — Голд я познаваше добре. — Какво друго има?

— Ами… цял ден ме преследва някакво странно усещане. До този момент все ми се изплъзваше. Само един нюанс. Не мога да се закълна, но имаше нещо странно в самото място, в самото престъпление.

Голд чакаше търпеливо. Знаеше, че не бива да я насилва. Често усещанията й бяха прекалено крехки и неуловими, за да ги облече в думи. Детайлите, с които борави един ясновидец, са понякога само леко изместване на фокуса, вариации в тоналността — достатъчно, за да събудят у него подозрения, че там се крие нещо важно, но не достатъчно, за да бъдат убедени скептиците, че не е празна работа.

— Тук има някакъв предварителен замисъл — каза тя. — Нещо, което е предназначено да бъде забелязано от нас. Не мога да схвана в какъв смисъл. Има някакво намерение, което прозира през жестокостта и желанието за убийство. Нещо нагласено.

— Имитатор?

— Не. Мисля, че убиецът е същият, но смятам, че някой се опитва да си играе с нас. При първите две убийства не бях успяла да го забележа. А е трябвало. Просто ми се струва, че тук има нещо повече от видимото на повърхността.

— Аха.

Голд я слушаше, но знаеше, че дотук Сюзън не му е дала достатъчно основание, за да предприеме някакви конкретни действия.

— Все едно — рече тя. — Утре ще се видим.

— Благодаря ти, Сюзън.

Тя затвори телефона и погледът й попадна върху вестник „Трибюн“, който я чакаше пред вратата.

НАМЕРЕН ТРЕТИ ТРУП НА КОЛЕЖАНКА пишеше там, което означаваше, че отнякъде е изтекла информация. Статията беше от Гейтс Уагнър, главният криминален репортер на „Трибюн“. Подшушнал му го беше някой от полицейските инспектори или от лабораторията по съдебна медицина. Сюзън прегледа статията. Подчертаваше се, че убийствата са извършени по един и същи начин, но нищо повече не се споменаваше. Голд и щатският прокурор играеха с добре скрити карти и рискуваха да проиграят възможностите, които биха могли да спечелят, ако действаха по открито към обществеността.

Докато вечеряше, Сюзън изгледа новините. Убийството беше водещата новина, но за начина на убийството не стана дума. Много жени щяха да изпаднат в паника. Минали бяха два месеца и хората бяха започнали да вярват, че повече убийства няма да има. Но сега сянката на серийния убиец отново беше горещата новина. Пресата също щеше да гърми дълго време.

Каролин влезе забързана, докато Сюзън вдигаше чиниите от вечерята си.

— Надявах се да те открия у дома — рече тя. — Чух новината в службата. Трябва да се връщам. Само исках да те видя.

Хвърли чантата си на плота и отвори шкафа, за да си извади чаша. Когато се повдигна на пръсти, се откриха дългите й крака, стройни и здрави благодарение на множеството часове, прекарани на крак и упражненията на велоергометъра у дома.

— Същият убиец ли е? — попита тя през рамо.

— Да.

Сюзън знаеше, че Каролин никога няма да използва информацията професионално. Каролин държеше да разграничава работата си от приятелството си със Сюзън. Още от самото начало бяха установили това основно правило и Каролин никога не го нарушаваше, макар че участието на Сюзън в няколко разследвания би могло да се превърне в наистина възпламеняваща новина.

— Какво разправя Дейв Голд? — попита Каролин.

— Наистина не знае нищо. Имало някакво веществено доказателство за връзката между двете убийства, а също така и начинът на извършване е същият, естествено.

— Момичетата в университета сигурно са се насрали от страх.

Сюзън се усмихна леко на грубия тон на съквартирантката си.

— Сигурно — рече тя. — Още не съм говорила с тях.

— Забеляза ли нещо на самото място? — попита Каролин.

Въпросът й показваше, че пресата знае за посещението на Сюзън на местопрестъплението.

— Няколко неща. — Тя знаеше какво пита Каролин. — Главно лични. Но пак нищо, което да ни доведе до убиеца. Поне аз не почувствах нещо такова.

— Голяма бъркотия, а? — заключи Каролин. — А ти как си? Добре ли си?

Каролин знаеше, че Сюзън страда физически всеки път, когато използва ясновидските си способности. Колкото по-болезнени и вълнуващи бяха обстоятелствата, толкова по-силна беше болката и изтощението й.

— Ще се оправя — отвърна Сюзън. — Сънят прави чудеса.

Каролин погледна часовника си.

— Е, аз трябва да вървя, имаме заседание в телевизията. Исках само да проверя как си. — Тя хвърли бърз поглед към хладилника. — Майкъл обаждал ли се е?

Сюзън поклати глава.

— Не, днес не е.

— Ще идва ли?

— Разбира се.

Другата седмица синът на Сюзън трябваше да пристигне за пролетната ваканция. Посещенията му неизменно доставяха голямо удоволствие на Каролин, която винаги успяваше да намери време за дълги разходки с него — ходеха по магазините, на кино, шляеха се следобед из парка Линкълн. Каролин наричаше Майкъл „моето мъжленце“ и не криеше факта, че е луда по него.

Също като Сюзън, Каролин беше разведена. Тъкмо беше завършила следването по журналистика и беше започнала работа в WGN, когато Сюзън се беше преместила в Чикаго. Сюзън се чувстваше все още несигурна и предпочиташе да живее заедно с някой друг, а и паралелите в живота на двете жени — на една възраст, браковете им бяха продължили еднакъв брой години — създаваше достатъчно силна връзка помежду им. Уговорката беше временна. И двете жени бяха изцяло погълнати от собствената си кариера и съществуваше неизказаното усещане, че искат да изчакат личният им живот да се поуталожи, преди да помислят за смяна на жилището си. Но това просто не ставаше.

Междувременно Каролин, която нямаше деца и на хоризонта й не се бе появил съпруг, виждаше как времето й изтича. Емоционално сякаш беше осиновила Майкъл и се държеше с него като вманиачена леля. Когато не се подготвяше за посещенията му, изпращаше писма и подаръци. Всеки път предвкусваше удоволствието от възможността да го поглези и буквално светеше от радост, когато беше там.

— Ако се чуеш с него, кажи му, че съм му купила фланелка — рече тя.

Каролин се задържа две минути пред огледалото в банята и се измъкна навън с обичайната си припряност. Изправена до кухненския плот с молив, опрян на бележника, Сюзън пусна записите на телефонния секретар. Както и подозираше, почти всички бяха от журналисти. Агресивна репортерка от „Сън Таймс“ водеше всички с обажданията си на всеки час през целия следобед. Имаше и едно кратко съобщение от Ник, бившият съпруг на Сюзън, уточняващо резервациите за пътуването на Майкъл. Както и едно от телевизионния сервиз, където от един месец стояха видеото и телевизорът на Сюзън.

Сюзън си взе дълъг горещ душ и седна да поработи над статията, която пишеше за новата антология по шизофрения. Няколко минути по-късно се отказа. Беше невъзможно да се съсредоточи.

Кръвта по мивката в банята присъстваше задължително и при трите убийства. Близостта до огледалото красноречиво говореше за това какво най-вероятно се е случило. Всичко подсказваше, че последното действие на убиеца след убийството е било да се погледне в огледалото. Но не със собствените си очи. Навярно държеше очите на жертвата в ръка като трофей.

Изчерпана и изтощена, Сюзън се върна в хола и седна на дивана срещу празната стойка на телевизора. Върху масичката лежеше книгата на Марша Кларк за случая Симпсън. Сюзън беше стигнала до страница 200. Отнесе книгата в спалнята и легна да почете. Въпреки сензационното му съдържание, не можеше да се съсредоточи върху текста. Накрая въздъхна и загаси лампата. Зачака образите на съня да затъмнят будните й мисли, но безпорядъкът зад очите й сякаш пулсираше в такт с главоболието. Виждаше убиеца, надвесен над безпомощното момиче, извил главата й назад, за да пререже гърлото.

Сюзън се обърна на една страна, с надеждата това да я приближи поне малко до съня.

Сънливко.

Видя образа на Каролин, застанала на пръсти, за да си вземе чаша от шкафа. Друга жена, по-ниска и не така хубава, се надигна да вземе сгънат чаршаф от шкафа със спално бельо. Погледна през рамо и се засмя. Отвори уста да каже нещо, но думите й бяха безсмислени.

Сънливко.

Сърдитко.

Сюзън напрегна уши, опитвайки се да разбере повече. Но усмивката избледня и жената излезе от стаята с чаршафа в ръце. Навън отекна автомобилна сирена. Из улиците на града фучаха линейки и полицейски коли. Сюзън викаше нещо. Но никой не я чуваше.

Заспа с предупредителните думи на уста.