Джоузеф Глас
Очи (39)

38

Арнолд Хейз прекара ръка между бедрата на момчето.

— Гъделичка ли?

— Да — заизвива се момчето.

Сапунът се изплъзна от ръката на Хейз.

— Виж какво направих заради теб!

Хейз плъзна ръка във водата. Докато се опитваше да напипа сапуна, пръстите му докоснаха стъпалото на момчето.

— Сигурно си достатъчно голям, за да се къпеш без чужда помощ — отбеляза той.

— Мога да се къпя сам.

— Браво на теб. — Хейз напипа сапуна. — Сега ще те погъделичка малко, но после край.

Той прекара сапуна между бузите на детското дупе, опипа за миг маломерните полови органи, хлъзгави и стегнати.

— Браво, добро момче.

Той изплакна ръката си и седна. Момчето също седна във водата. Под чучура на ваната се поклащаше гумен дракон, купен от Хейз.

— Как се казва учителката ти? — попита той.

— Госпожа Оукър.

— Хубаво име. Добра ли е?

— Да, добра е.

Момчето посегна към дракона, след това се отказа и остана само да седи и да го гледа.

Ръцете и краката му бяха много издължени и стройни, забеляза Хейз. Явно расте много бързо, костите му изпреварват апетита му.

— Но учителката ти не е добра колкото майка ти.

Майкъл се замисли за момент.

— Може би…

— Тя е добра по друг начин. Това ли имаш предвид?

Майкъл кимна. Забелязал беше, че мъжът често сам намираше отговор на въпросите, на които му беше трудно да отвърне.

— Разкажи ми за Илейн — смени темата Хейз.

— Амиии… тя също е добра. Много усмихната.

— Значи се усмихва много, така ли?

— И се смее.

— Хубаво е, когато хората се смеят, нали? Илейн смее ли се много с баща ти?

— Аха.

Момчето се пресегна и взе дракона. Той се изплъзна от пръстите му и цопна надалеч.

— Я ми кажи — облегна се назад Хейз, — майка ти понякога чете ли мислите ти?

Сега момчето вече успя да хване дракона. Стисна го и той издаде слаб бълбукащ звук.

— Да чете мислите ми? — повтори детето.

— Да. Чете ли мислите ти?

— Да.

— Сещаш ли се за някой път, когато е прочела мислите ти?

— Да, когато исках пуканки. Тя каза: „Обзалагам се, че искаш пуканки“. А пък един път, когато не ми се ходеше на училище, тя каза: „Обзалагам се, че днес ти се иска да си останеш вкъщи“.

По устните на момчето заигра лека усмивка.

Хейз кимна. Сети се за случая с Човека Плъх, един от пациентите на Фройд, който от най-ранна възраст бил убеден, че родителите му могат да четат мислите му. В неговия случай се касаело за детска невроза, но същото убеждение беше често срещано явление. Момчето сигурно дори не подозираше какво представлява истинското ясновидство.

— Случва ли се понякога да знае неща, които изненадват другите хора? — продължи той. — Неща, които другите не знаят?

Момчето мълчеше замислено.

— Може ли да предсказва бъдещето? — попита Хейз.

— Не, май не може.

Значи го пази в тайна от детето. Е, има логика. Нали е психиатърка, не иска да го потиска психически.

Сънливко.

Сърдитко.

Хейз замълча с полупритворени очи, сякаш се напъваше да си припомни нещо. След това отново погледна детето.

— Я ми кажи — продължи той, — къде ти харесва повече, при татко ти в Калифорния, или при майка ти тук?

— Ами… и при двамата ми харесва.

— А какво е различно?

— Там е по-топло. Ходя на училище без яке. И на пазар също. По-сухо е. Тук непрекъснато вали. И слънцето никога не се показва.

— Къде искаш да живееш, когато пораснеш?

— В Чикаго.

Хейз се засмя. Ясно беше къде детето се чувства по-уютно и повече у дома.

— Кажи ми, Майкъл, какъв искаш да станеш като пораснеш?

— Полицай. Като чичо Дейвид.

— Чичо Дейвид? Мислех, че чичо ти се казва Куентин.

— Той не ми е истински чичо.

— Кой? Дейвид или Куентин?

— Куентин е истинският ми чичо. Дейвид е полицай. Инспектор в полицията.

— Инспектор значи. Много хубаво. Звучи важно.

— А може и психиатър.

— Психиатър?

— Искам също да съм и психиатър.

— Аха. — Хейз се засмя. — А какво правят психиатрите?

— Ами слушат какво ти разказват хората. И ако им е мъчно, ти ги караш да се чувстват добре. Така прави мама.

— Разбира се. Тя е много добър психиатър, нали? И ти ли ще имаш кабинет като нея?

— На Норт Мичиган номер трийсет — кимна момчето.

— В същата сграда? — попита Хейз.

— Така ще можем да ходим заедно на обяд.

— О, прекрасна идея. Да обядваш заедно с майка ти. Сигурно ще бъде много забавно. Какво най-много обичаш да ядеш на обяд?

— Вкъщи или на ресторант?

— На ресторант.

— Печен картоф.

— Печен картоф! Със заквасена сметана?

— И с парченца бекон, и с топено сирене.

— Звучи прекрасно — възкликна Хейз. — Само че може ли такова малко момченце като теб да изяде цял печен картоф с всичките му гарнитури?

— Да, мога — засегна се момчето.

Хейз извади тапата на ваната. Водата започна бързо да се оттича.

Срамежливко…

— Тази вечер няма да мием косата — каза той. — Косата ти е чиста.

Момчето кимна.

— Изправи се.

Хейз внимателно и нежно попи момчето с голяма хавлиена кърпа, както същевременно се наслаждаваше на крехките кости на лопатките, на стройното гръбче… Великолепно дете.

Сънливко.

Сърдитко.

Хейз почувства как ръката му трепери. Нещо го смущаваше, но не можеше да разбере какво. Видът на голото момченце, неговата уязвимост изпращаше тревожни сигнали по цялото му тяло.

Сънливко.

Сърдитко.

Кое джудже си днес?

Изведнъж отговорът му се яви сам.

Когато Хейз беше също толкова малко момченце — а може би дори и по-малък — майка му се закачаше така с пишката му, докато го къпеше. Наричаше я Сънливко, когато беше отпусната, Сърдитко, когато ласките й я караха да се надигне и втвърди. А когато той се опитваше да се обърне настрани, тя го придърпваше и го гъделичкаше с думите: „Срамежливко ли си днес? Ще ти викам Срамежливко“. По свой начин майката на Хейз също можеше да чете мисли.

Споменът за това накара сърцето му да забие учестено. Момчето явно усещаше, че става нещо, защото го наблюдаваше с интерес. Хейз също се загледа в откритото детско личице. Виждаше се, че това е дете, на което са спестени всички неприятности, през които беше преминал Хейз по време на „формиращите“ години в живота си.

— Един последен въпрос — каза той. — Какво обичаш най-много на света?

Момчето се замисли, докато Хейз бършеше краката му. Малките му очички придобиха замечтан, почти пророчески вид. Не за първи път Хейз забеляза, че то е необикновено дете, което ще порасне забележителна личност. Това че вече познаваше детето по такъв интимен начин го караше да се пита какво ли е да познаваш майката, която го е родила.

— Да бъда с мама — отвърна най-накрая детето.

Странно нееднозначно изражение се появи върху лицето на Хейз. Момчето не го забеляза.

— Да бъдеш с мама значи. Защо?

Последва мълчание.

— Не знам — отвърна детето.

— Добре. Някои неща човек няма нужда да знае защо са така. Човек просто ги усеща. Сигурен съм, че и за нея най-хубавото нещо на света е да е с теб.

Момчето пристъпи извън ваната и застана голо пред Хейз.

— Ти обичаш ли да си с мама? — попита то.

Хейз се усмихна.

— Нищо по-хубаво не мога да си представя — отвърна той. — Но за съжаление нямам твоя късмет. Не се виждаме с нея. Всъщност, почти не сме се виждали.

— Аха.

Хейз проследи с поглед момчето, докато то си обличаше бельото. Малкият пенис се скри под памучната тъкан с лек подскок.

— Хайде сега бързо в леглото.

Момчето тръгна към спалнята, където го очакваше сгънатата пижама. Босите му крачка пристъпваха с подчертана грация и изящество.

Сънливко.

Сърдитко.

Арнолд Хейз облиза устни, без да откъсва очи от момчето. С мъка потисна надигащото се у него желание. От усилието чак дъхът му спря.

— Още не — промърмори той. — Овладей се. Не преди самия край.