Джоузеф Глас
Очи (46)

45

Сюзън бавно си възвръщаше съзнанието. Болката в главата светеше като червена светлина в очите й. Постепенно успя да огледа стаята. Невзрачна спалня, явно в квартира под наем. Над скрина висеше овехтяла картина с пейзаж и това беше всичко, което можеше да види от мястото, където лежеше. Вързана беше за ръцете и краката. Гола.

От Майкъл нямаше и следа.

При движението на главата върху възглавницата усети раната под косите си. Дори движението на очите й причиняваше силна болка. Безстрастно се зае да изучава физическото си състояние. Знаеше, че от удара, който я беше повалил в безсъзнание, има мозъчно сътресение. Не можеше да види или опипа черепа си и да определи дали има вдлъбнати места. Очите й сякаш фокусираха нормално, а това беше добър знак. Вратът й беше схванат, но изглежда нямаше парализирани и нефункциониращи части на тялото. Състоянието й можеше да бъде далеч по-лошо, заключи тя.

В стаята не се чуваше никакъв звук. През стените долитаха обичайните шумове на жилищна сграда. През прозорците се долавяше уличното движение.

Сюзън се поразмърда. Тялото й беше схванато. Интересно от колко време лежи тук.

Съсредоточи се и отвори уста да извика.

— Ей?

Чу ситни шляпащи стъпки. Вратата се отвори и Арнолд Хейз влезе в стаята.

— Аха, върнала си се в света на живите — усмихна се той. — Бях започнал да се тревожа.

Сюзън го погледна.

— Къде е синът ми?

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. — Един аспирин? Ударих те много лошо, съжалявам.

— Къде е синът ми?

Сюзън сама се изненада от властния си тон.

— На сигурно място. Засега мога да ти кажа само това. — Хейз застана в долния край на леглото. — Никак не беше подходящо да идваш тук. Положението на момчето беше доста по-добро, преди да дойдеш. Струва ми се, че разбираш какво имам предвид.

Сюзън пое дълбоко въздух и за първи път усети мириса, носещ се около Хейз. Тази странна смесица от мирис на хлороформ и гнили плодове я преследваше цял месец.

— Каква е тази миризма? — попита тя. — Диабетик ли сте?

Хейз поклати глава.

— Защо да ти разказвам неща, които ще ти помогнат да ме заловиш после? Да забравим за миризмата. Съгласна ли си?

Сюзън кимна.

— Искам да отида до тоалетната — каза тя.

Хейз седна на ръба на леглото и започна да я разглежда.

— Снимките във вестниците не те показват достатъчно добре — отбеляза той. — Много си хубава. Поразително хубава, по необикновен начин.

Сюзън отвърна на погледа му. Очите му приличаха на малки черни мъниста, толкова черни, че не можеше да различи къде свършват ирисите и започват зениците. Самите очни ябълки бяха малки и сякаш плуваха в орбитите си, вместо да ги изпълват. На пръв поглед изглеждаха мъртви и безизразни, но след миг тя долови в тях странна бдителност. Той я изучаваше. По устните му играеше лека усмивка. Кожата на лицето му беше отпусната и имаше нездрав жълтеникав цвят. Като се добави и неприятната миризма, той създаваше усещане за гнилост и разложение, изключение беше само особеният живец в очите.

— Тайнствена красота — добави той. — Не е от онази, която се набива в очи от пръв поглед.

Хейз кръстоса ръце пред гърдите си.

— Кажи ми — каза той, — получи ли розите ми?

Сюзън кимна.

— Допуснах, че са от теб.

Той се засмя.

— Двамата се знаем отдавна. Прекрасно е, че най-накрая се срещнахме.

Тя изучаваше лицето му.

— Знаеше ли, че участвам от самото начало?

Хейз се замисли за миг.

— Имаш предвид мотива с очите?

Тя мълчеше.

— Избодените очи? — попита той. — Това ли имаш предвид?

Сюзън кимна.

— Като намек за вътрешното ти око? Това ли искаш да кажеш? Като извадиш очите на човек, остава му само вътрешното зрение? Да, хрумвало ми е и на мен. Много тънък нюанс. Но всъщност се досетих едва след като видях снимките на Стюарт. Това придаде определена завършеност на цялата кампания. Усещах, че се задавате, докторе.

— Така си и мислех — каза тя. — Чувствах го.

Сюзън потръпна. Мъчително беше да мисли за това как Хейз е планирал обезобразяването на невинните момичета, само за да направи тази отпратка към ясновидството й. От друга страна, може би лъжеше. Имаше вид на човек, който казва истината само в краен случай.

Хейз я изгледа още по-отблизо.

— Чувствам дарбата ти — каза той. — През кожата ти. Наистина е забележителна.

— Искам да отида до тоалетната — повтори Сюзън.

— Кажи ми — продължаваше той, — на колко години беше, когато дарбата ти се появи? Малка ли беше?

— Аз не съм от срамежливите — прекъсна го Сюзън. — Ще се изпикая върху чаршафите. Безполезно е да ме разиграваш така.

Той се усмихна.

— Точка за теб. Чакай малко.

Хейз излезе и скоро се върна с подлога. Постави я под нея и излезе, докато тя я използваше. Почука, преди да влезе отново.

— Готова ли си?

Тя кимна и извърна глава, докато Хейз измъкваше подлогата изпод нея.

— Съжалявам — каза той, — но съм леко обезпокоен. Прости ми, че съм така разсеян.

Той забеляза измъчената гримаса на лицето й и повтори:

— Сигурна ли си, че не искаш аспирин?

Тя поклати глава.

Хейз отнесе подлогата. От съседното помещение долетяха звуци. Пускане на вода, отваряне на шкаф… Когато се върна, ядеше нещо от хартиена торба.

— Аз лично — отбеляза той с пълна уста — не понасям аспирин на празен стомах. Ибупрофенът е малко по-добър, но дори тогава получавам страшни киселини.

Сюзън го наблюдаваше.

— Как успя да отвлечеш Майкъл на летището? — попита тя.

Той престана да дъвче и се усмихна.

— Това беше истинско постижение. С удоволствие бих ти разказал, ако ще само за да задоволя собствения си нарцисизъм. Но засега нека си остане професионална тайна. Кажи ми — ти как ме откри тук?

Сюзън се усмихна немощно.

— Да го наречем също професионална тайна.

Хейз кимна одобрително.

— Виждам, че си нямам работа със случаен човек. Моите уважения към способностите ти. Биха могли да ни послужат и занапред.

Последва мълчание. Жертвата и похитителят размишляваха един за друг и за обстоятелствата, които ги бяха събрали заедно.

— Кажи ми — отново поде Хейз, — ти ли първа се досети за връзката с Питър Томеракян?

Сюзън поклати глава.

— Допуснах, че жертвите са свързани по някакъв начин, но всъщност Дейвид Голд откри връзката с Томеракян и събра всичко заедно.

Хейз кимна.

— Бяхте ли се досетили за връзката с Коли, когато я ликвидирах? Имам предвид фалшивия подпис?

Сюзън стисна зъби.

— Не, бяхме много далеч. Смятахме, че Стюарт е убиецът.

Хейз поклати глава.

— Трябваше да се досетя. Полицията действа толкова бавно. Лично мен тази работа страшно ме тормозеше. Мислех си, че примката е вече около врата ми. Глупаво беше от моя страна да се притеснявам толкова. — Той погледна към Сюзън. — Естествено, ти не си виновна, че се хвана на въдицата. Стюарт беше изкупителна жертва, за каквато човек може само да мечтае. Имаше мотив, възможност… освен това познаваше момичетата. Невероятно. Сякаш самата съдба ме насочваше.

Той й се усмихна.

— А как успяхте да свържете Кюен с останалите момичета? — попита той. — Много се чудих за това.

Сюзън въздъхна.

— Като малък Стюарт живеел близо до семейството на Дороти. Известно време вярвахме, че това е връзката между тях. И в това беше грешката ни.

— Аха, сами сте се хванали в собствената си мрежа — радостно отбеляза Хейз. — А как точно открихте госпожица Лазаръс? — попита той.

— Проверихме всички близки и познати на Селест Коли — обясни Сюзън.

— Точно както и аз — кимна Хейз. — Само че вие не сте имали лице, което да търсите.

Сюзън не отвърна нищо. Не й се искаше да му разкрива заслугата на ясновидските си умения за разкриването на Хайме. Нещо й подсказваше, че споменаването на ясновидството й ще го предизвика.

— Между другото — попита той, — отгатна ли какви бяха намеренията ми онази вечер пред вратата на госпожица Лазаръс?

— Какво имаш предвид?

— Нямах намерение да я убивам. Имах нужда от заложник.

Сюзън поклати глава.

— Не, това не разбрах.

— А трябваше. Тогава вече беше ясно, че най-добрата възможност за мен е да взема заложник. Особено дъщерята на такъв известен човек като Арън Лазаръс. Когато си оставил след себе си диря от трупове, всички карти са в ръцете на полицията. Но със заложник положението става друго. При наличието на заложник им се налага да се пазарят.

Сюзън го наблюдаваше напрегнато.

— Не ми казвай — усмихна се той. — Знам какво си мислиш. Синът на известна ясновидка е почти толкова подходящ, колкото дъщерята на известен защитник на граждански права.

Сюзън не каза нищо.

— Е, точно това исках да кажа и аз — продължи Хейз. — Когато ме спря на вратата на Хайме, аз преразгледах възможностите си и естествено се сетих за сина ти. Ти вече беше станала герой, беше страхотно известна. Необикновената ти професия допълнително увеличаваше интереса към теб. Знаех, че ако се подходи умело към твоето момченце, то може да се превърне в нещо подобно на случая Линдбърг. — Той се засмя гордо. — Човек винаги трябва да държи в ръцете си още една карта. До този извод стигнах.

Хейз излезе за малко. Сюзън чу хладилникът да се отваря в съседното помещение. Когато се върна, той отново държеше хартиената торба. Приседна на ръба на леглото, като дъвчеше нещо. Сюзън се зачуди дали не иска да предизвика у нея глад. Гладът навярно беше част от плановете му да я сплаши и подчини. Надяваше се да не държи и Майкъл гладен.

— Ето че сега и ти си тук — въздъхна той. — А това усложнява нещата.

Хейз сложи ръка върху бедрото й и кожата й потръпна. Той плъзна ръка нагоре към хълбока й. Сюзън се напрегна да потисне треперенето на крайниците си.

— Не се тревожи — успокои я той. — Нежният пол не ме привлича особено. Което е едно от обясненията на факта, че нито една от жертвите ми не са сексуално малтретирани… Само едно обаче.

Сюзън долови множество особени усещания, излъчвани от допира на чуждата кожа до тялото й. Собственото й безпокойство обаче не й позволяваше да ги анализира. Той разбира се, лъжеше за някои от нещата, които казваше. Но кои точно?

— Къде е синът ми? — попита тя.

Хейз сви рамене.

— Не е тук. Вече не. Разбираш защо. — В гласа му прозвуча известен упрек.

— Искам някакво доказателство.

Не беше лесно да се пазари, докато лежи вързана и гола, но усещаше, че трябва да покаже някаква съпротива.

— Какво доказателство?

— Искам да го видя.

— Съмняваш се в думите ми?

— Разбираш какво искам да кажа.

Крайниците й започваха да се тресат неудържимо, но тя не се отказваше.

Хейз се засмя.

— Виждам, че си предана майка. Кажи ми, сигурно не ти е било лесно, докато вестниците те разпъваха на кръст? Синът ти вече е достатъчно голям, за да разбере какво става.

Сюзън се замисли за миг.

— Не исках вината да се прехвърли и върху него.

— Да, вината — кимна Хейз. — Децата често са склонни да поемат вината на родителите си. В психиатрията има ли термин за това?

— Не, аз поне не знам.

— Би трябвало да има. — Хейз я изгледа отвисоко. — Наблюдавах го, докато бяхме заедно. Много чувствително дете. Чувства се отговорен за това, че се налага да страдаш в негово отсъствие. Не ми го е казвал гласно, разбира се, но то се вижда.

Тези думи жегнаха силно Сюзън. Всичките й мисли, свързани с пленничеството на Майкъл, никога не бяха включвали идеята, че той може да се чувства виновен в ролята си на затворник. И въпреки всичко оценяваше колко вярно е наблюдението на Хейз. От това мъката по сина й стана съвсем непоносима.

— Нека да го видя — тихо каза тя. — Моля те.

Хейз сякаш потъна за миг в размисъл. Взе още нещо от хартиената торба и задъвка бавно.

— Та кажи ми — проговори отново той, — на колко години беше, когато се появи дарбата ти? Беше ли много малка?

— Искам сина си! — Думите излязоха от устата й като вик.

Той престана да дъвче и я погледна.

— Искаш сина си?

Думите му звучаха странно поради хапката в устата. Тя се запита дали не се опитва да предизвика у нея отвращение, като говори с пълна уста.

Сюзън кимна, борейки се с всичка сила да се овладее.

— Да.

— Колко силно искаш да го видиш? — попита Хейз.

Сюзън не отвърна нищо. Играта започва, осъзна тя. Важно беше да се покаже силна като запази поне частица достойнство, независимо какво прави той с нея. Единствената й надежда беше да запази известно самообладание.

Хейз я наблюдаваше с усмивка на лицето. Отгатваше мислите й, преценяваше докъде ще се простре съпротивата й.

Той престана да дъвче и преглътна. Извърна се за малко и сложи нещо друго в устата си. След това се наведе бавно напред, докато лицето му се озова точно над нейното. Очите му блестяха. В този момент той й заприлича на котка, която яде канарче.

Внезапно той стисна челюстта й между палеца и показалеца си и я принуди да отвори уста. Лицето му се спусна още по-ниско. Тя видя как езика му се подаде, видя и нещото върху него и погнусата я разтресе като мощен земетръс.

Преди да успее да изкрещи, то падна в устата й.

Тя се задави. Очите й се изцъклиха. Тялото й се стегна.

— Глътни го! — изръмжа Хейз. — Глътни го, чуваш ли? Глътни или ще те убия още сега!

Сюзън изгуби съзнание.