Джоузеф Глас
Очи (13)

12

Момчето лежеше в малкото легло под прозореца, заслушано в приглушените звуци на града. Зад затворената врата майка му се движеше из хола. Свиреше слаба, едва доловима музика. Чуваше се как прелиства страниците на книгата си. Звук от чаша, оставена върху масата. Всичко това за миг бе заглушено от бръмченето на камион долу на улицата, после бавно надигащият се вой на сирена заля нощния град. Външните звуци утихнаха и през вратата отново долетя едва доловимият ромон на музиката от другата стая.

Момчето погледна старото кресло, което преди му изглеждаше много страшно в тъмното. В известен смисъл то продължаваше да го плаши и сега, но Майкъл го прикова с поглед, припомняйки си, че вече е голям.

На стената бяха любимите му неща, снимките. На по-голямата се виждаше майка му с цялата си група състуденти по медицина. Когато беше малък, тя го вдигаше на ръце и му показваше коя точно е, като се смееше колко била млада и грозна. Според него никак не беше грозна. До тази снимка, в много по-малка рамка, висеше старата фотография на родителите на майка му. Това бяха неговите дядо и баба, които той никога не бе виждал живи. Двамата бяха застанали като вкаменени — баба му седнала на стол, а дядо му прав до нея. Имаха вид на хора, живели твърде отдавна.

Вдясно от тази снимка беше окачена любимата му — снимката на мама като малка с нейния татко. Бяха седнали на една маса за пикник в някакъв парк. И двамата бяха стъпили върху скамейката до масата и сякаш фотографът ги бе издебнал да ги снима в последния момент. Дядо му беше облечен в джинси и вълнена риза. Подпрял глава на ръката си, той гледаше в обектива без всякакво подозрение. Майка му държеше в ръка сладоледен сандвич. Беше облечена в къси панталонки и бяла тениска, с надпис „Лагерен следотърсач“. Думата „Онтарио“ се бе скрила в една от гънките на плата.

Момчето много харесваше тази снимка. Бащата и дъщерята бяха спокойни и не очакваха нищо. Слънчевата светлина проникваше през околните дървета и обливаше всичко в светлосенки, меки и леко не на фокус.

Сладоледеният сандвич в ръката на майка му беше още непокътнат. Обвивката беше свалена. Тя държеше сандвича с пръсти, по които скоро щеше да полепне шоколад.

Момчето можеше да идва тук хиляди пъти, за да полегне на кревата, заслушано в звуците на града отвън, но сандвичът винаги щеше да си остане непокътнат на светлината под клоните на дървото. Сякаш времето беше омагьосано и течеше толкова бавно, че сладоледът не можеше да се стопи и лицата не можеха да се извърнат настрани.

На вратата се почука.

— Може ли да вляза за лека нощ?

Сюзън влезе и седна на крайчеца на леглото. От тежестта й матракът се наклони на една страна и го наклони към нея.

— Добре ли прекара днес? — попита тя.

— Нахраних гълъбите — отвърна той. — Каролин ми помогна. Взехме хляб.

— Гълъбите идваха ли наблизо до теб?

— Те ходят много смешно.

Тя се усмихна и прекара хладна длан по челото му.

— Да, така е.

— Сякаш са много заети. Аз ги нарисувах.

— Да. Рисунката ти е на хладилника. Току-що я закачих. Много ми хареса. Сега тя е любимата ми рисунка.

Майкъл отмести поглед зад рамото й към снимката на стената.

— Мамо, мъчно ли ти е за майка ти и татко ти?

Тя взе ръчичката му в своята и също вдигна очи към снимката.

— Понякога — отвърна тя. — Те починаха много отдавна. Нали знаеш? Но да, понякога ми е мъчно.

— Помниш ли следобеда на снимката? — попита той. — Със сладоледа?

Тя се засмя.

— Всеки път ме питаш. Не, не го помня. Не помня нито парка, нито фланелката, даже и сладоледения сандвич не помня. Забравила съм.

— Мамо, иска ли ти се сега да бяха тук?

— Родителите ми ли? Разбира се.

— Какво щеше да направиш, ако можеха да се върнат сега? — попита той. Гласът му звучеше настойчиво, дори тревожно.

— Най-напред щях да ви запозная. Толкова щяха да се гордеят с теб.

— Ще им разкажеш ли за татко и за Илейн?

— Разбира се.

Той я хвана за ръка при спомена за татко си и Илейн. И те му харесваха, но не толкова колкото майка му. Посещенията му тук, в това странно жилище с тайните си кътчета и местенца, с тази стая, която никога не беше окончателно подредена — тук се чувстваше повече у дома, отколкото в дома им в Калифорния. Сигурно защото майка му беше така тиха. Тиха и бавна. Нищо никога не можеше да я накара да се забърза или да вдигне шум. Може би затова времето сякаш течеше по-бавно, когато той беше при нея.

— Да ти разкажа ли приказка? — попита тя.

— За птичките и трошичките.

Тя го погледна озадачена.

— За птичките и трошичките ли?

— Разказа ми я последната вечер, когато бях тук преди — обясни той. — За трошичките в гората.

— А! — засмя се Сюзън. — Бях забравила. За Хензел и Гретел ли ти разказвах?

Той кимна.

— Ами, родителите им били толкова бедни, че решили да изпратят децата вдън горите, откъдето нямало да могат да намерят обратния път — започна тя. — На бащата никак не му се искало, но мащехата го накарала. Това помниш ли го?

— Защо мащехата искала да не се върнат? — попита той.

— Защото двамата с таткото били много бедни — повтори Сюзън. — И може би, защото тя не обичала децата толкова, колкото таткото.

Докато говореше, Сюзън си даде сметка, че Майкъл е дете на разведени родители, което живее при баща си и втората си майка. Нищо чудно, че поиска точно тази приказка, каза си тя.

— Първия път децата пускали малки камъчета и така успели да намерят обратния път. Но втория път пускали трошички хляб. И това била грешката им. Помниш ли защо?

— Заради птичките.

— Точно така. Хензел взел парче хляб и пускал малки трошички, за да отбележи пътя. Но докато двамата с Гретел били в гората, птичките изяли всичките трошички. И когато се опитали да намерят обратния път към дома, следата я нямало.

Приказката караше Сюзън да се чувства неловко. Тормозеше я неприкритото намерение на родителите да се отърват от децата. Плашеха я и опасностите, които далеч не бяха като за малки деца. Не можеше да не си спомни, че точно работата й като консултант в полицията я бе лишила от родителските права над Майкъл преди пет години. При разследването на един случай го беше изложила на голям риск и се видя принудена, в името на собствената му безопасност, да го изпрати при Ник в Калифорния. Макар вината да не беше нейна, тя все още се чувстваше отговорна. Този факт никога не преставаше да дава отражение върху чувствата й към него.

Телефонът в другата стая иззвъня.

— Сега се връщам — каза тя.

Отиде в хола и вдигна слушалката.

— Голд се обажда. Открих брата на Дороти Кюен. В участъка е. Реших, че може би ще искаш да присъстваш по време на някой от разпитите.

— Заподозрян ли е?

— Не точно. Дойде доброволно. Но имам известни надежди.

Сюзън погледна часовника си.

— Точно сега съм при Майкъл за лека нощ. Ще дойда след около половин час.

Сюзън се върна в спалнята. Детето беше много изморено и му се спеше.

— Утре ще ти доразкажа приказката — каза тя. — Наспи се хубавичко. Обичам те.

Наведе се и го целуна. Той плъзна пръстче по дланта й — типично негов жест. Усмихна й се уморено.

— Лека нощ, мамо.

Очите му се затвориха веднага щом тя излезе. Сюзън остави вратата отворена, така че светлината от хола да осветява една ивица от пода и тавана.

 

 

Половин час по-късно Сюзън беше в Шести полицейски участък. Погледна през еднопосочното огледало в стаята за разпити. Двама полицейски инспектори с отегчен вид седяха на металните столове. От другата страна на масата пък седеше мъж на около трийсетина години, облечен в джинси и работна риза. Въпреки облеклото си, той излъчваше нещо интелектуално, дори изтънчено. Носеше очила с метални рамки, русолявата му коса беше доста дълга, а ръцете му, макар и загрубели от тежкия физически труд, имаха аристократичен вид, с дълги, тънки, чувствени пръсти.

— Самотник — обясняваше Голд. — От четири години насам работи във фабрика в щата Индиана. След завършване на училище се е местил от една работа на друга, главно заводи и фабрики. Няколко години е живял в Калифорния. В момента проверяваме този период. Върнал се преди шест години. Има неголяма квартира в Гари. — Голд обърна страницата на досието. — Не е осъждан нито тук, нито на запад. Изглежда е хомосексуалист. В жилището му открихме няколко хомосексуални порносписания и снимки на някакъв тип — навярно любовникът му от Калифорния. Не си личи тук да има постоянен приятел.

Той се обърна към Сюзън.

— Няма алиби за никое от убийствата. Вечер почти никога не си е вкъщи. Хазяйката му ми каза. Сигурно обикаля да си търси гаджета. Но всичко е възможно. В момента го разпитват за убитите момичета. Още нищо не е казал. Но не губя надежда.

— Ами сестрата? — попита Сюзън.

— Не научихме много за нея — отвърна Голд. — Според него, двамата били възпитани много строго в семейство на католици. Майка му искала да стане свещеник. Като малък и той се интересувал от тези неща. По-късно напуснал дома. Дороти му писала няколко пъти, но той повече не се видял с близките си, не отишъл дори на погребенията на родителите си. Но все пак се върнал отново в този край.

Докато Сюзън гледаше през стъклото, младият мъж извади цигара. Един от инспекторите му я запали и той хвърли поглед към физиономията на полицая.

— Какво е това? — обърна се тя към Голд.

— Едно от якетата от закачалката в антрето му.

Голд го беше взел специално за Сюзън. Тя докосна якето. Беше старо, силно износено, приличаше на униформено яке от училище. Опипа джобовете. Кърпичка, отрязък от билетче за кино…

— Как ти се струва? — попита Голд.

Сюзън притвори очи. Стисна билетчето в ръка. Почувства внезапен, много силен импулс, нещо подобно на силен срам. Винаги се чувстваше неудобно, когато нахлуваше в нечий интимен свят. При брата на Дороти Кюен положението беше особено неприятно.

— Как се казва? — попита Сюзън.

— Хенри.

— Може ли да говоря с него? — попита тя.

Голд излезе от тясната стаичка. След миг се появи от другата страна, в стаята за разпити. Каза нещо на единия от полицаите, след това на разпитания, който сви рамене.

Сюзън се изправи. Вратата се отвори. Голд й направи място да мине.

— Твой е.

Сюзън отиде до вратата на стаята за разпити и плахо почука на вратата. Един от инспекторите й отвори.

— Хенри, това е доктор Шейдър. Тя ще ти зададе няколко въпроса.

Двамата полицаи излязоха и Сюзън остана насаме с младежа.

— Здравейте — подаде му тя ръка.

Мъжът отвърна на поздрава без особен ентусиазъм. Отблизо имаше по-груб вид, отколкото през огледалото. В погледа му се четеше подозрение. Сюзън забеляза татуировката над лакътя му.

— Казвам се Сюзън Шейдър и помагам на полицията да разследва смъртта на сестра ви. Може ли да седна?

Сюзън придърпа назад един от металните столове.

— Дали не бихте могли да ни кажете нещо повече за случилото се — заговори тя, — ако знаете нещо за съседите на сестра ви, познатите й. Доколкото разбрах, тя е живяла само на няколко мили от мястото, където сте отраснали като деца. Знаете ли дали е поддържала близки отношения с роднините и познатите от детските ви години?

Мъжът се огледа наоколо, сякаш Сюзън я нямаше. Позата му красноречиво издаваше презрение към полицията и към нея самата. На масата имаше пакет „Марлборо“, явно оставен от полицаите. Той извади една цигара и я запали със зелената пластмасова запалка до пакета.

— Може ли и аз да запаля една? — попита Сюзън.

От пет години не беше пушила. Червената опаковка на пакета „Марлборо“ я върна назад в спомените й.

Мъжът безмълвно изучаваше лицето й. Извади още една цигара, постави я между устните си и я запали направо от запаления край на първата цигара. После я подаде на Сюзън. Тя забеляза, че на филтъра има залепнало късче тютюн, влажно от неговата слюнка. Дръпна от цигарата и лекичко се усмихна. Той я наблюдаваше с интерес.

— Установяване на доверие — каза той. — Няма нищо по-добро от споделената цигара.

Цигарата подейства като удар за отвикналите дробове на Сюзън. Налагаше се да удържи на желанието да се закашля.

— Забелязали ли сте — попита тя, — че пакетът „Марлборо“ има различен вкус от кутията „Марлборо“?

— Аз пуша „Кулс“ — отвърна той.

— „Кулс“? — Лицето на Сюзън светна. — И аз пушех „Кулс“, когато бях на седемнайсет години, в гимназията. Силни цигари.

Мъжът се поотпусна малко. Дръпна от цигарата и тръсна пепелта в простия метален пепелник на масата.

— Съжалявам, че се налага да изтърпите всичко това — каза тя.

— Голяма работа.

Под троснатото му поведение се долавяше чувствителна натура. Ако наистина беше хомосексуалист, както твърдеше Голд, навярно беше свикнал с полицейските участъци.

— Искам да ви питам нещо — поде отново Сюзън. — Ако вие бяхте на наше място, откъде бихте започнали да търсите? Кого бихте заподозрели?

Той се замисли за момент.

— Мъжът й.

— Защо?

— Той не можеше да я понася.

— Не ви разбирам.

— Хората я харесваха — обясни той. — Всички я обичаха, търсеха я, навремето беше в клакьорската агитка на училището. А Тим е некадърник, за нищо не става. Омъжи се за него, само за да ядоса нашите. И успя. Само че Тим така и не й го прости. Ненавиждаше я като чума.

— Но все пак е продължил да живее с нея — отбеляза Сюзън, загледана в цигарата си. Усещаше как старата страст отново се надига у нея. Реши да не поема повече дим.

Той сви рамене.

— Такава е човешката природа.

Сюзън се впечатли от прозорливостта му. Беше установила, че много често най-пагубните връзки са най-трудни за разкъсване. Хората се привързват и се държат с всичка сила за нещата, които им причиняват болка.

— Ами дъщеря им, Емили? — попита Сюзън.

Той омекна.

— Мъчно ми беше за Емили. Тя дойде да ме види, докато бях в Калифорния… когато беше избягала от къщи. Беше решила, че след като и аз съм избягал от родителите си, може да ми се довери. Тя е свястно момиче. Не е като майка си.

— Всъщност исках да попитам какви бяха отношенията на Емили с баща й?

— Той постоянно я тормозеше. Властен, ревнив, гонеше приятелите й от къщи. Такива неща. Не я оставяше на спокойствие нито за миг. Според мен, тя затова и забременя.

— Вие сте истински психолог — усмихна се Сюзън.

Той не отвърна нищо.

— Мислите ли, че Емили се е опитала да повтори живота на майка си? — попита Сюзън.

— Вие сте психолог — рече той. — Възможно е да е искала да им отмъсти по някакъв начин, въпреки болката за самата нея.

— А вие?

Пепелта на цигарата й ставаше все по-дълга и по-дълга. Сюзън не можеше да откъсне очи от нея.

— Какво аз?

— Искахте ли да им отмъстите?

Изглеждаше изненадан и обиден.

— Докторе, вие има да учите още доста неща за хомосексуалистите. Човек не го прави от желание да отмъсти на родителите си. Прави го, за да бъде такъв, какъвто е. Вие продължавате да ни смятате за ненормални, нали?

— Извинете, че ви зададох въпроса по този начин — отвърна Сюзън. — Много непохватно от моя страна. Всъщност, исках да разбера дали бягството от дома ви е донесло допълнително удовлетворение, защото родителите ви са били против.

Той извърна глава. Сюзън отбеляза, че той е доста по-интелигентен отколкото предполагаше заводската му работа. Според сведенията на Голд обаче, никога не е имал постоянен сексуален партньор. Явно продължаваше да обикаля баровете и да се среща с непознати. Това не беше типично за един здравомислещ и самоуважаващ се хомосексуалист. Поведението му издаваше всички признаци на стремеж към самонаказание с несъзнателното желание да отмъсти на ненавистните си родители.

— Удовлетворение ли? — попита той. — Мисля, че в това бих могъл да се призная за виновен.

Сюзън махна с ръка над пепелника и проследи падащата пепел. Старите й умения в областта на пушенето се бяха възвърнали. Прекрасно знаеше колко време може да издържи пепелта, без да падне.

— Е, може би ще се изненадате — каза тя, — но вашият зет е проверен и не той е убиецът.

— Жалко — отбеляза той с явно разочарование. — Сигурни ли сте, че не е наел някой външен човек?

— Съмнявам се — отвърна Сюзън. — Но полицията ще има грижата да провери всяка възможност.

Сюзън се усмихна.

— Мъчно ли ви е за сестра ви?

Мъжът смачка цигарата си в пепелника.

— Едва ли. Не съм говорил с нея от десет години. Нямах намерение да се виждаме. — Той сви рамене. — Тя не беше нещо забележително. Убийството май е най-значителното събитие в живота й.

— А имаше ли заложби? — попита Сюзън. — Способности, които никога не е развила?

Той сбърчи чело.

— Навремето си мислех, че има. Сега не знам. Хората са такива, каквито се направят сами.

— Благодаря ви за помощта — каза тя и се изправи.

— Няма защо. Дано откриете убиеца.

Мъжът пое протегнатата ръка на Сюзън. Този път ръкостискането му беше по-сърдечно.

Голд я очакваше в стаята за наблюдение.

— Е?

Сюзън поклати глава.

— Оставете го — рече тя. — Той няма нищо общо с убийствата.

— Сигурна ли си?

— По-сигурна от това не мога да бъда. Той е безобиден. Жените определено отсъстват от фантазиите му. Влюбен е в любовника си от Калифорния, който го е заразял заради друг. Страда, но определено не я е убил той.

— Как успя да разбереш? — попита Голд.

Сюзън не му каза, но от мига, в който цигарата, влажна от слюнката на Хенри, докосна устните й, тя вече знаеше, че той е невинен.

Голд направи гримаса.

— Съжалявам, Дейвид.

Тя произнесе малкото му име с обич. Знаеше колко много се е надявал братът на Дороти да се окаже убиецът. Това би сложило край на поредицата от престъпления.

Голд си погледна часовника.

— Късно е. Най-добре да те оставя да се прибереш у дома при детето.

Сюзън се обърна да си върви.

— И внимавай — допълни Голд. — Онзи кучи син продължава да се навърта някъде наоколо.

От безсилие Голд си позволи да наруши правилото си никога да не ругае.

— Да, ще внимавам — увери го тя.