Джоузеф Глас
Очи (30)

29

Последният ден на Сюзън с Майкъл беше едновременно горчив и сладък. Сюзън го заведе в ресторанта на Водната кула, на кино и в Музея на науката и промишлеността. Заедно с Дейвид Голд отидоха на мач на Биковете. Голд, който знаеше какъв запалянко е Майкъл, се беше постарал да намери дефицитните билети. Биковете играеха срещу най-омразния си враг от Ню Йорк и всички места бяха продадени.

През целия мач Майкъл седеше на ръба на стола. Беше очарован от Майкъл Джордан и Скоти Пипън, които се носеха по игрището като богове. Джордан имаше травма на коляното и от време на време куцаше, но това не му пречеше да прави кошове, когато си поиска. Денис Родман, ексцентричният специалист по отскоците, тази вечер беше със зелена коса. Майкъл отбеляза гласно, че на всеки две-три минути Родман получава директен пас и бележи кош. Познанията му в играта изглежда надминаваха обикновеното.

През първите три четвъртини Биковете изоставаха след решителните нюйоркчани. Голд непрестанно даваше безплатни съвети от мястото си до Майкъл.

— Подай на Харпър! — крещеше той. Или пък: — Кукоч, не стреляй! А после към Майкъл: — Пушката на Кукоч тази вечер хич я няма. Не може да стреля. Виж го само! Пълна ливада!

Докато Биковете се напъваха да спечелят победните точки, Сюзън забеляза как Голд преметна ръка през раменете на Майкъл. За всеки зрител те можеха да минат за баща и син.

След мача Голд заведе Сюзън и Майкъл в любимия си ресторант „Ирландски лъв“ на улица „Уобаш“. Голд и Сюзън изпиха по една ирландска бира, а после Голд поръча на сервитьора да им донесе овнешки пай със содена питка, но едва след като подробно го инструктира как точно да приготви печения картоф на Майкъл.

Сюзън беше идвала тук много пъти с Голд. На него атмосферата му харесваше не по-малко от храната в заведението.

— Защо тук толкова ти харесва? — попита го тя веднъж.

— Нямам представа — отвърна Голд. — Може би защото съм евреин.

Сюзън се засмя.

— Трябва да прочетеш „Одисей“ на Джеймс Джойс. Господин Блум, главният герой, е евреин. И голям ценител на ирландската кухня.

— Ще ти позволя да ми прочетеш по-интересните моменти — отвърна Голд.

Той не беше голям читател. Всяка вечер заспиваше със спортния вестник в скута. Сюзън се съмняваше, че е прочел и една книга през последната година.

Времето им изтичаше. Каролин заведе Майкъл на голямо пазаруване в търговския център „Удфийлд“ и го отрупа с безсмислени подаръци — от плюшени играчки до тениски и маратонки. Майкъл щеше да се върне в Калифорния със свръхбагаж.

Сюзън се опитваше да се наслади на спокойствието през тези няколко дни, но се чувстваше потисната. Майкъл щеше да се върне към другия си живот. Следващият път, когато го види, той щеше да е пораснал, възмъжал, отново променен от изминалото време и от хилядите дребни случки, които тя никога нямаше да научи.

Заведе го при фотографа на Норт Кларк стрийт, който ги снимаше всеки път, когато й гостуваше. Майкъл беше облечен в новия пуловер, подарен му от Каролин. Сюзън си облече нова блуза, купена специално за случая. Тя суеверно вярваше, че е особено важно да носи нова дреха, която ще символизира бъдещите посещения на Майкъл, а не нещо, което да му напомня за минали гостувания.

Фотографът засне няколко пози и обеща на Сюзън снимките да са готови до една седмица.

— Момчето ви е пораснало — отбеляза той.

— Така е.

Колко по-различен щеше да е животът й, ако Майкъл я чакаше всяка вечер да се върне от работа! Ако всяка седмица през почивните дни я очакваха четиридесет и осем прекрасни часа със сина й. Но такъв живот беше невъзможен. Жребият беше хвърлен и беше късно за промени. Майкъл живееше мирно и безопасно в Калифорния заедно с Ник и Илейн. Сюзън не можеше да му предложи подобен живот тук. Последните събития го доказваха.

Сюзън заведе Майкъл на летището „О’Хеър“ във вторник сутринта за ранния полет до Лос Анджелис. Там щеше да го посрещне Илейн. Беше приготвила любимата му закуска — пържени филийки с канадски бекон. Той яде с явно удоволствие, но по пътя към летището изглеждаше угрижен.

В салона за изпращачи през цялото време не се пусна от ръката на Сюзън. Тя го разпитваше небрежно за плановете му за следващите дни, но се чувстваше, че на устните й напират съвсем други въпроси. Дали наистина му е било приятно с нея? Ще иска ли наистина да дойде пак? Още ли я обича? Все въпроси, които не можеше да му зададе.

Когато дойде време да се качва на самолета, той се обърна да я погледне.

— Мамо, скоро пак ще дойда.

Значи той все пак беше отгатнал мислите й. Антенката му за нейните настроения и мисли беше по-чувствителна от всякога.

— Нали? — попита тя.

— Да. Ще ми се обадиш ли довечера?

— Разбира се, скъпи. На бас, че още като влизаш, телефонът вече ще звъни. Ще ти се обадя да ти кажа, че вече ми е мъчно за теб.

Той кимна.

— Целуни баща си от мен — добави тя, когато дойде време да се качва. — Илейн също. Скоро ще се видим пак, скъпи.

Той я прегърна продължително. Малките му ръчички стиснаха ребрата й. Погледът на Сюзън се замъгли, но тя успя да се овладее, докато той изчезна през вратата на самолета, придружаван от една стюардеса.

Сюзън не можа да се откъсне от фоайето на летището, докато самолета не се отдели от ръкава за пътници. Тя се запъти из безкрайните коридори на летището, избягвайки погледите на минувачите, които биха могли да я разпознаят след последните събития. Постоянно бършеше сълзите си. Цялата й вътрешна мъка и самота бяха събрани в този миг — заминаването на Майкъл.

Сюзън се прибра в кабинета си. Смяташе да приеме редовните си пациенти, докато дойде време да се обади на летището, за да провери дали самолетът се е приземил благополучно.

В телефонната служба се беше получило съобщение от Рон Джордано. Сюзън му се обади незабавно.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно довечера? — попита той.

— Да вечеряме ли? — Сюзън почувства, че се изчервява. Слушалката потрепна леко на ухото й.

— В онзи японски ресторант, за който стана дума — продължи Джордано. — „Хацухана“. Нали си спомняш?

— А, да, разбира се.

— Не искаш ли да отидем тази вечер?

— Напротив — отвърна тя. — Ще ми е приятно. Радвам се, че се обади.

— Чудесно. — Джордано замълча за момент. — Сюзън, мисля непрекъснато за теб.

Тя погледна часовника на бюрото си. В момента Майкъл трябваше да бъде някъде над Големите равнини.

Тази вечер нямаше да е сама. Почувства почти религиозна благодарност и това я притесни.

— Може да се маскираш — предложи той и Сюзън долови тихия му смях. — Станала си много известна.

— Не се тревожи за това. Когато пожелая, мога да стана напълно незабележима.

Но всъщност вече беше започнала да обмисля какво да си облече вечерта. Искаше да бъде хубава.

— Ще мина да те взема към седем, добре ли е?

— Чудесно.

Облекчението в гласа й беше осезаемо.

Тя затвори телефона и проведе сеанси с двама пациенти, като не преставаше да поглежда към часовника. Прекара сама обедната си почивка. Беше прекалено нервна, за да яде — и заради Майкъл, и заради Джордано. Обади се на летището и оттам й казаха, че полетът ще пристигне навреме.

Разговорът й с първия следобеден пациент, жената с двойствения живот, се измести напълно безцелно върху роднините на мъжа й. Сюзън се опитваше да се съсредоточи върху това, което говореше тя, но днес се чувстваше напълно изцедена и неспособна на логическа мисъл.

Най-накрая, в два часа, тя остана сама. Тъкмо се канеше да се обади на летището, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Илейн от Калифорния. Успяла беше да убеди хората от телефонната служба на Сюзън да я свържат направо.

— Илейн — обади се Сюзън. — Как сте? Как е Майкъл?

От другата страна последва неловка пауза. Това беше напълно достатъчно, за да накара Сюзън да стисне здраво слушалката.

— Сюзън, Майкъл не пристигна. Нямаше го в самолета.