Джоузеф Глас
Очи (51)

50

Дейвид Голд караше по улиците, без да обръща никакво внимание на поледицата или на плътно паркираните от двете страни коли. Когато стигна до един знак стоп, той включи сирената и мина, без да спира. Денят беше типичен за късната зима, със слънце, което напича по покривите, но не може да разтопи заледените улици, защото високите сгради ги засенчват. Покрай бордюрите имаше мръсни купчини сняг, остатъци от обилния снеговалеж.

Голд спря със звучно скърцане на спирачки на една тясна уличка сред стари тухлени сгради. Кварталът видимо беше западнал през последните двайсетина години. Надрасканите стени говореха за присъствието на улични банди, а изпуснатите гуми на някои от паркираните коли — за всеобщ упадък.

Сред паркираните коли имаше и една полицейска с мигаща лампа. Пит Хуарес стоеше до нея. На студа дъхът излизаше от устата му като пара.

— Пит — здрависа се с него Голд. — Благодаря ти, че се обади.

Хуарес посочи зелената тойота, паркирана на втори ред зад друга кола близо до ъгъла. Голд моментално позна номера, 3X3 Y4F.

— Вратата е отключена — отбеляза той, — което не е препоръчително в този квартал. Сигурно е бързала.

Голд дръпна вратата и седна на предната седалка. Дългите му крака се сгърчиха на издърпаната напред седалка, но той не я дръпна назад. Кой знае, възможно беше колата да е вече веществено доказателство за разследване.

— Ключовете ги няма — отбеляза той.

Хуарес кимна и хвърли поглед по редицата паркирани коли.

— Добре, че не е намерила по-добро място да паркира. Така я открихме много по-лесно.

Тойотата беше замръзнала здраво. Дъхът на Голд вече замръзваше по вътрешната страна на предното стъкло. На този студ беше трудно да се прецени от колко време колата стои там.

Голд се върна в собствената си кола и се обади по радиостанцията.

— Обажда се Голд — каза той на диспечера. — Намерихме зелената тойота. Свържете ме с отдел „Убийства“. Вероятно ще си имаме работа със заложници. Трябват ми няколко екипа, които да тръгнат от врата на врата.

След като свърши с радиостанцията той се върна при колата на Сюзън. Огледа внимателно шофьорското място, после съседната седалка.

— По дяволите — измърмори той.

Реши да отвори жабката, която се оказа незаключена. Вътре имаше кутия с течност за размразяване на ключалки, книжката с инструкции за колата и чифт кожени ръкавици, които той моментално позна.

Тъкмо се готвеше да излезе навън, когато забеляза пепелника. Беше затворен. Сюзън не пушеше от години. Доколкото му беше известно, никой не беше пушил в този кола. Въпреки всичко го отвори.

Вътре имаше смачкана бележка, написана с молив. Голд я извади и я разгледа.

На бележката пишеше: „Апартамент С. 11485“.

Голд удари главата си в рамката на вратата и се облегна назад.

— По дяволите.

Пит Хуарес наблюдаваше сцената мълчаливо. Голд разтриваше главата си и разглеждаше печалните стари сгради от двете страни на улицата.

— Ела с мен — каза той.

— Нали повика подкрепления?

— Няма да чакаме подкрепленията — отсече Голд и извади оръжието си. — Да вървим.