Джоузеф Глас
Очи (32)

31

Същият ден снимката на Майкъл се появи във вечерните новини. Сюзън не беше виждала тази снимка. Един от агентите на ФБР обясни, че я взели от фотографа, който ги беше снимал преди няколко дни.

На снимката се виждаше усмихнатото лице на Майкъл, който изглеждаше забележимо по-възрастен от момчето на всички досегашни снимки. Лицето му беше по-издължено, скулите му изпъкваха по-видимо и погледът му беше по-зрял.

На телевизионния екран, под надписа „ИЗДИРВА СЕ“ снимката изглеждаше особено мрачна и сякаш чужда. Сюзън я погледна за миг и извърна очи.

До края на вечерта образът на Майкъл се появи по всички телевизионни и кабелни програми, както и по местните издания на новините. Самата Сюзън се беше прочула достатъчно, така че съобщението за изчезването на сина й беше изключително гореща новина.

Снимката беше размножена. Чикагската полиция разпита всички служители на летище „О’Хеър“, както и всички шофьори на автобуси и таксита, които са били на летището в деня на отвличането. Служителите на паркинга също бяха разпитани. Претърсиха всички хотели и мотели в града. Щатската полиция разпита всички свидетели по пътища и магистрали, които биха могли да забележат мъж с малко момченце в някоя кола, на входа на някоя магистрала или на място за почивка.

Полицейските служби в цялата страна бяха известени за връзката между Арнолд Хейз и изчезналото дете. След като Хейз беше включен в списъка на ФБР за най-търсени престъпници, издирването без съмнение щеше да придобие възможно най-голям приоритет. Полицейските управления във всички щати поддържаха връзка с Чикаго и обещаваха да включат в издирването всички възможни сили.

Късметът обаче не беше на страната на властите. Точно когато издирването беше набрало инерция, в средните щати на страната се развихри снежна буря, предизвикана от леденостуден въздух, нахлул откъм Канада и гигантски циклон над Големите езера. Падна над трийсет сантиметра сняг, натрупаха се големи преспи. Повечето междущатски магистрали бяха затворени в четвъртък вечерта и през целия ден в петък. Хиляди домове и фирми останаха без ток.

В Чикаго движението по улиците намаля, а после и съвсем изчезна, когато служители и работници решиха да си останат вкъщи, докато бедствието отмине. Дейвид Голд, загледан през прозореца на Управлението на ФБР, наблюдаваше как преспите постепенно затрупват пътните знаци по улицата, осветявани от странната синкава светлина на късния следобед.

— Страхотно — измърмори той.

— Дейв, искаш ли кафе?

Том Кастанеда, старши агент на ФБР по случая с Майкъл, тъкмо се върна в кабинета си. В ръката си държеше стиропорна чашка, през която се процеждаха капчици черно кафе — това беше някакъв тайнствен процес на сублимация, който Голд така и не успя да проумее, но гледката го отвращаваше.

— Не, благодаря — отвърна той. — Пих достатъчно.

Кастанеда седна зад бюрото.

— Нещо ново? — попита Голд.

— Нищо. Нищо и никого не можем да помръднем, докато не спре снегът. Просто нямаме късмет.

Кастанеда беше хубав, високо ерудиран мъж. Беше завършил криминалистика и социология като допълнение към дипломата си от Илинойския университет. Преди години двамата с Голд работиха заедно по случая с Чад Боуз, серийният убиец. Тогава Кастанеда получи куршум в гърдите от барикадирания Боуз. Изисканите маниери на Кастанеда идеално прикриваха твърдия му характер. Той беше най-добрият приятел на Голд във ФБР.

— Погледни само какво става — обади се Голд. — Сякаш майката природа е решила да ни затрие от лицето на земята.

Кастанеда се загледа през прозореца, без да каже нищо.

— Знаеш ли — продължи Голд, — според мен Хейз въобще не е имал намерение да убива госпожица Лазаръс.

Голд беше придобил навика да говори несвързано. В съзнанието му постоянно се въртяха какви ли не идеи, свързани с разследването. Понякога изтърсваше нещо по средата на разговор на съвсем друга тема или просто ей така, без никаква връзка.

Кастанеда беше свикнал.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Според мен е искал да я отвлече — заяви Голд и се обърна с гръб към прозореца. — Помисли малко. По това време той вече е знаел, че го издирваме за серийни убийства. Планът му да ликвидира свидетелите вече не е бил актуален. Хайме би била много по-ценна за него като заложница.

— Може би си прав — кимна Кастанеда и вдигна краката си върху бюрото. — Много се радвам, че не успя. Случаят Линдбърг щеше да се повтори отново.

— Все едно — продължи Голд, — след като пропуска шанса си с нея, се насочва към следващата подходяща жертва. И това се оказва синът на Сюзън.

— Аха.

Последва пълно мълчание. Голд беше малко засегнат от това, че Кастанеда спомена случая с детето на семейство Линдбърг.

— Не мога да си представя Хейз да убие момчето ей така — каза той. — Положението не се е променило. Само заложникът е друг. Майкъл е много по-ценен за него жив, отколкото мъртъв.

— Надявам се.

Тонът на Кастанеда беше влудяващо безучастен.

— От друга страна, едно малко дете ще го забави повече.

Голд се стараеше да не се отклонява от истината. Имаше суеверното чувство, че ако изкаже гласно и честно всички отрицателни възможности, те може и да не се осъществят.

— А пък и Хейз е много по-забележим с дете покрай себе си.

— Ако беше сам, никога не бихме могли да го хванем — отбеляза Кастанеда. — Той е много опитен в измъкването. Освен това явно добре познава полицейските похвати.

— Прав си.

Отново последва мълчание. Голд барабанеше с пръсти по перваза на прозореца.

— Обзалагам се, че няма да се отърве от детето, докато не напусне страната — каза той.

— Защо? — заинтересува се Кастанеда.

— Прикритието му е ликвидирано в международен мащаб — обясни Голд. — Години наред се е крил успешно. Сега цял свят знае за Томеракян и за петте убити жени. Това ще му създаде проблеми, свързани с екстрадирането. Няма да му е лесно да си намери нов дом.

— Е, и? — продължаваше Кастанеда.

— И няма да му се иска да се раздели с това, което има, докато не му се наложи — продължи Голд. — Ще пази момчето живо като средство да ни накара да му осигурим безопасно убежище. Ще иска гаранции да не бъде екстрадиран.

Кастанеда кимна.

— Възможно е.

— Естествено, има страни, които нямат нищо против да приютяват престъпници — добави Голд. — Вашите досиета също показват, че Хейз има връзки в Либия.

Ето, пак започвам, помисли Голд. Не можеше да не се прави на защитник на каузата. Постоянно се измъчваше с какви ли не песимистични доводи за шансовете на Майкъл.

Кастанеда не каза нищо. Познаваше Голд достатъчно добре и разбираше колко се вълнува. Повечето от репликите на Голд нямаха нужда от отговор. Те бяха просто разсъждения на един полицай, който е твърде ангажиран по случая, който разследва, и човек с чувство за отговорност.

Телефонът иззвъня. Търсеха Кастанеда. Голд отново се зазяпа през прозореца. Снегът се носеше ту насам, ту натам между сградите в центъра на града. Но дори в разгара на снежната вихрушка опитният жител на Чикаго можеше да долови приближаването на пролетта. Хората казваха, че сезоните в Чикаго били юли, август и зима. Сивото небе и мразовитият вятър бяха единствените сигурни неща. И това беше вярно. Пролетта представляваше само нов вариант на отвратителното сиво небе през февруари и март. Нямаше нито уханни цветове, нито благотворна топлина по време на Великденските празници.

Сюзън винаги се оплакваше от неприятното време, когато очакваше Майкъл да й гостува.

— В Калифорния има само слънце и мръсен въздух — казваше тя. — Иска ми се да можех да му дам да подиша въздуха, който аз дишах като малка в Пенсилвания. Понякога беше толкова свеж, че сякаш не се дишаше, ами се пиеше. Тук трябва постоянно да се бориш с въздуха.

Голд й съчувстваше. Но той не познаваше друго, освен Чикаго. Отдавна се беше примирил със суровия климат. Когато Сюзън му разказваше за Пенсилвания, все едно му разказваше за Таити. Чуваше я само с въображението си.

Споменът за радостните й разкази го накараха да се притесни още повече, защото мислено ги сравняваше с измъчения поглед в очите й предната сутрин. Ако не успееше да й върне Майкъл, никога повече нямаше да види щастливата й усмивка. И не можеше да не се упреква за случилото се с Майкъл. Знаеше, че би трябвало да усети надвисналата опасност още когато научи как Хайме Лазаръс се беше спасила от Хейз. Вече познаваше Хейз прекалено добре и знаеше, че не се отказва лесно. Хейз никога нямаше да подвие опашка и да избяга, след като е пропуснал шанса си с Хайме. Щеше да потърси друга възможност. И малкият син на Сюзън се беше оказал чудесна плячка.

Един умен полицай би трябвало да предвиди какво ще последва. Един умен полицай щеше да прибере Сюзън и детето на сигурно място, докато не се увери, че Хейз е напуснал страната. Но Дейвид Голд не беше помислил за това. И той, както всички останали, се беше подвел по съобщението, че са забелязали Хейз на летището в Маями.

Това беше логичната страна от самообвиненията на Голд. По-малко логичната страна на съзнанието му беше заета със спомена за това, как той лично привлече Сюзън за тази работа. Именно той, а не друг, я беше убедил да стане сътрудник на полицията. Ясно си спомняше колко красноречиво й беше описвал напрегнатата драматичност на полицейската работа, чувството на удовлетворение, когато престъплението бъде разкрито и престъпникът поставен зад решетките.

Сюзън беше силно впечатлена.

— Усещането сигурно е много приятно — му беше казала тя навремето. — Ние, психиатрите, постоянно живеем в несигурност. Често се сещаме за най-несполучливите си случаи и се питаме дали наистина сме помогнали на някого. Животът след психиатричната терапия често е почти толкова мъчителен, колкото и животът без нея.

Голд се беше възползвал от случая, за да обещае на Сюзън по-видими резултати, когато психическите й възможности бъдат съчетани с професионалната полицейска работа. От шестте им първи съвместни случая, три бяха завършили с присъди за виновниците. От там нататък тя беше спечелена за каузата.

Тогава дойде случаят, заради който изгуби родителските права над сина си. Макар тогава разследването да беше работа на федералните служби и Голд да не беше пряко замесен, опасността за Майкъл — тогава още бебе — беше огромна. Сюзън нямаше друг избор, освен да се откаже от детето в името на собствената му безопасност.

Тя никога не беше упреквала Голд за това нито с намек, нито дори с поглед. Но въпреки всичко той се чувстваше отговорен. И ето че сега Майкъл беше изчезнал, може би дори беше мъртъв, заради работата, която Сюзън беше започнала заради Голд. Тази мисъл беше направо непоносима.

Вината на Голд имаше и друго измерение. По един едва забележим начин той си беше позволил да стане зависим от Сюзън. В края на краищата тя беше по-умна от него. По-образована. И в известен смисъл по-силна. Понякога той вярваше повече на нейната, отколкото на собствената си преценка за нещата.

Макар да беше по-млада от него и много хубава, Голд винаги се чувстваше привлечен към нея повече като към майка, отколкото към млада жена. Това може би се дължеше на факта, че тя беше лекар и психиатър. Свикнала беше да се чувства силна заради другите. Това си личеше най-ясно, когато я виждаше заедно с Майкъл.

В крайна сметка Голд тайничко беше започнал да се чувства зависим от нея. Опитваше се никога да не го показва и се държеше към нея подчертано бащински и закрилнически, което тя приемаше напълно естествено. Но това нещо винаги присъстваше в отношенията им, придавайки им чувственост и топлота. Именно това беше приспало вниманието му и го беше накарало да се осланя прекалено много на нейните способности. След като тя лично спаси Хайме Лазаръс, той просто не помисли за възможността нещо лошо да се случи на самата Сюзън. Просто беше забравил, че и тя е човек.

Всички тези причини караха Голд да чувства съкрушителната необходимост да върне Майкъл невредим. Подозираше, че за това ще е нужно нещо повече от желанието да поправи грешката си. Това беше най-важната мисия в живота му.

Кастанеда затвори телефона.

— Нищо — каза той. — При издирването по снимка помежду щатските пътища не са открили нищо. По летищата и влаковете също. Хотелите и мотелите вървят по-бавно, но и оттам засега не е излязло нищо.

Голд се обърна рязко.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Според мен той е тук. Обзалагам се, че тази гадина въобще не е напускала града.

— Защо смяташ така? — полюбопитства Кастанеда.

— Дошъл е тук, за да свърши определена задача — обясни Голд. — Убива Томеракян. Когато разбира, че с това случаят не е напълно приключен, той избива жените една по една. Той е методичен и последователен. Уверен е в себе си. Не се бои от нас. Според мен ще довърши нещата, докато е тук. Ще ни принуди да го ескортираме извън границите на страната.

Кастанеда си играеше с незапалената цигара.

— Толкова ли е дързък? — попита той.

— Да — отвърна Голд. — Ако дързък въобще е подходящата дума. Безжалостен е може би по-правилно.

— Доста е рисковано — отбеляза Кастанеда.

— Кое?

— Да се навърта наоколо. Да търси начин да се спазари. На негово място аз бих се изпарил далеч оттук.

— Ти сигурно.

Голд се беше подпрял с две ръце на бюрото на Кастанеда и го гледаше право в очите.

— Да. Бих се омел от страната и не бих си показвал физиономията много дълго време. След всичките тези убийства… това е прекалено.

Голд се наведе още по-напред. Лицето му почти опираше в това на приятеля му. Но всъщност погледът на Голд беше несигурен и тревожен.

— Значи на теб момчето няма да ти бъде необходимо — отбеляза той.

Кастанеда държеше чашката с кафе, от която продължаваха да се процеждат капчици тъмна течност, все едно стиропорът кървеше.

— Не — отвърна той. — На мен не.

Голд се извърна настрани.