Джоузеф Глас
Очи (36)

35

Картички и писма пристигаха от цялата страна.

В тях хората изразяваха странна смесица от опит за измъкване и съчувствие. Благодарение на опита на хората в областта на смъртоносните болести, две познати фрази присъстваха почти във всички картички.

Мислено сме с вас.

Ние сме с вас в молитвите си.

Колкото и да бяха сърдечни и двете фрази подхождаха за по-безнадеждни ситуации.

Сюзън поглеждаше по някоя и друга картичка, но всъщност Каролин се грижеше да ги събира и даже смяташе да им отговори. Това беше мъчителна задача. Явно отговорите щяха да почакат известно време. А по времето, когато Сюзън имаше достатъчно време да пише отговори, вече щеше да знае дали Майкъл е жив или мъртъв.

Сюзън прекарваше повечето време на бюрото в ъгъла на спалнята си. Четеше. Работеше над статията си за шизофренията. Правеше си бележки за бъдещи лекции за влиянието на ясновидството за несъзнателната комуникация.

Всяка сутрин тя сядаше на бюрото и преглеждаше работата си от предния ден. Не си спомняше нито дума от нея. Когато вземеше книгата, която четеше, прочетените глави й се струваха също толкова непознати, колкото неотворените части от книгата.

Ръцете и краката й бяха постоянно вкочанени. Колкото и да се увиваше, нищо не можеше да я стопли, дори и топлата вана. Както седеше неподвижно на бюрото, през тялото й минаваха бавни тръпки. Започваха сякаш от стомаха и се разпространяваха по гръбнака й. В слепоочията й се беше установило постоянно главоболие, което преминаваше към тила. Толкова беше свикнала с него, че не се и сещаше да вземе някакво лекарство. Благодарна беше на болката. Тя беше доказателството, че все още съществува телом.

Все повече и повече мислите й я отнасяха в далечното минало, когато си играеше в задния двор на къщата на родителите си или скиташе из полята и пасищата на родното си градче. Някои звуци и картини си спомняше с невероятна яснота. Чуваше звучното стържене на цикадите в клоните на дърветата около ливадата на здрачаване. Виждаше огромна горска пчела да се носи из въздуха над леха с лалета. От двайсет години не се беше сещала за тези лалета. Спомни си и за виолетовите маргарити. И за старинната порцеланова мивка в кухнята, където майка й стоеше и миеше чиниите, докато гледаше през прозореца. В хладилника имаше мътеница. Кърпите за бърсане на чиниите висяха преметнати върху трите дървени пръчки, закачени на панта в ъгъла. Ако не внимаваше, човек можеше да си извади окото на някоя от тях, като се втурне в кухнята.

Различни паметни събития от детството й се връщаха в мислите й. Например, когато онази птичка се хвана между мрежите на задната веранда на къщата. Сюзън чу виковете на майка си и изтича от задния двор, за да види птичката, която се мяташе лудо на всички страни и се удряше с всичка сила в мрежите. Бам! Бам! Бам! А майка й махаше като обезумяла с метлата и се опитваше да я изгони навън през вратата. Само че птичката беше прекалено уплашена. Дълго време пърха насам-натам и се удря в мрежите. Можеше да си счупи врата.

Не си спомняше как завърши този епизод. Дали птичката успя да избяга? Спомни си обаче как момчетата от махалата бяха намерили един гигантски паяк под прозореца й. Паякът беше изплел мрежата си от върха на един храст до долния край на рамката на прозореца. Паяжината беше огромна и отвратителна и момчетата, от зле разбрано чувство на кавалерство към Сюзън, решиха да го убият. Забиваха в тялото му игли, една след друга, от върховете им се стичаха червени капчици кръв, изпъстрени със сивкава течност, а дългите крака на паяка се свиваха, разпускаха и потрепваха. Сюзън се прибра вътре, не смееше да каже на приятелите си да спрат. Накрая насекомото изпадна в предсмъртни гърчове, несъмнено объркано от неочакваната си съдба. С ликуващи възгласи момчетата го смачкаха под един камък.

Сюзън закри очите си с ръка и пое дълбоко въздух. Разбираше, че започва да губи контрол над себе си. Деперсонализиране, загуба на връзка с реалността — наречете го както желаете. Личността й започваше да се разпада. Опита се да подмени хода на мислите си, но инициативата беше изцяло чужда. Замисли се за множеството пациенти, които беше виждала из психиатричните отделения през годините. Никога досега не се беше чувствала така близко до тяхното безпомощно състояние. Мисли, спомени и чувства я заливаха като мощни вълни. И тя не можеше да ги контролира.

Каролин се ужасяваше от блясъка в очите на Сюзън.

— Ще се оправи ли? — попита тя Голд.

— Ще изчакаме и ще видим какво ще стане — отвърна той. — По някакъв начин трябва да излезе от това състояние. Зависи какво ще се наложи да преживее.

Каролин поклати глава.

— В работата си съм виждала доста пострадали, но само на видео. Това тук е нещо друго. Направо е ужасно.

— Не се тревожи — каза Голд и я докосна по ръката.

Той не харесваше много Каролин. За него тя имаше прекалено агресивни маниери и беше прекалено емоционална. Имаше склонност да проглушава ушите на хората с чувствата си, сякаш целият град беше задължен да я изслуша и да й се притече на помощ. Голд знаеше колко разрушителни бяха отношенията й с мъжете. Това го правеше още по-нетърпелив към нея. Но сега виждаше колко голяма е мъката й по Майкъл и обичта й към Сюзън. Най-сетне Каролин беше придобила човешки измерения и за него.

— А ти? — попита той. — Ти как се справяш?

— За мен не се тревожи — отвърна тя. — Аз ще се оправя.

Каролин се насилваше да се покаже силна и делова в тази ситуация. Кафето й беше отвратително, резките движения и постоянните й сълзи дразнеха всички, но тя стоеше неотменно на поста си. Това не можеше да не й се признае.

— Браво на теб — похвали я той. — Дръж се.

— Между другото — сети се Каролин, — пристигнаха снимките от фотографа за одобрение. Онези, дето ги правиха със Сюзън преди Майкъл да… преди да… — Тя погледна безпомощно към Голд. — Какво да правя? — попита тя. — Да й кажа поне, а? Може да се разстрои, но поне да знае, че са дошли.

— Остави аз да й кажа — предложи Голд, — когато реша, че е подходящо.

В този момент влезе един от инспекторите, заедно с мъж, когото Голд не беше виждал по-рано. Беше към трийсетгодишен, но изглеждаше по-млад. Имаше тънка, мека коса, леко оредяла над високото чело и ясни сини очи, които оглеждаха жилището с интерес. Облечен беше с джинси и доста стар пуловер, а на ръката му висеше преметнато износено кожено яке.

Голд се запъти към инспектора да го пита кой е този. Преди погледът на непознатия да успее да се фокусира върху него, Голд вече знаеше.

— Вие навярно сте Куентин.

Очите проблеснаха утвърдително. Значи това беше братът, за когото Сюзън му беше разказвала, макар и толкова рядко и лаконично. Голд беше поразен от вида на Куентин. На пръв поглед двамата със Сюзън изобщо не си приличаха. Куентин беше доста по-висок и по-тъмен, със съвършено различна конструкция на тялото и цвят на кожата. Сякаш не беше от същото семейство, дори от същата страна. Но изразът на очите и стойката на тялото не оставяха никакво съмнение, че е брат на Сюзън.

— А вие навярно сте инспектор Голд.

Голд почувства странно задоволство. Значи Сюзън беше споменавала на брат си за него. Фактът, че съществува, беше известен на този съвършено непознат човек, чийто чергарски начин на живот го държеше постоянно на хиляди мили от сестра му.

— Приятно ми е да се запознаем.

Голд стисна ръката, която му се стори силна въпреки дребните кости.

— Сестра ми тук ли е?

Голд не успя да отговори. Вратата зад него се отвори и Сюзън се появи на прага.

— Куентин.

Издавайки звук, какъвто Голд никога не я беше чувал, тя пристъпи към брат си. Двамата влязоха в спалнята й, без да се прегърнат.

С неволен пристъп на ревност Голд изгледа как вратата зад тях се затваря. След това се обърна отново към другите полицаи.