Джоузеф Глас
Очи (11)

10

— Истински скандал — възкликна бащата на Хайме и изключи телевизора.

В трапезарията майка й нареждаше чиниите с печено месо. Хайме носеше големите купи с картофено пюре и грах. Вечерята беше по-обилна от обикновено, защото тази вечер Хайме си беше у дома.

— Нещата винаги продължават още — отбеляза баща й. — Заложено е в самата им същност.

Седнаха на масата. Родителите й седяха точно там, където бяха седели още когато Хайме беше малка. Един срещу друг, а Хайме помежду им.

— Ами… — Хайме имаше желанието да се противопостави, но се страхуваше, че този път баща й е прав.

Насилието не им беше непознато, макар спокойният дом да не издаваше този факт. Отдавна, преди много време, още преди Хайме да се роди, домът им е бил нападнат. Тогава баща й се прославил, защото отказал да напусне къщата.

— Но този път не е младо момиче — каза Хайме.

— Да. Това е интересно. — Баща й я погледна над чашата си с кафе. — Ти какво мислиш?

Говореше й така, сякаш му беше съпруга. Винаги говореше с този тон, когато искаше мнението й по някакъв въпрос.

— Мисля, че убиецът е разширил дейността си — отвърна Хайме. — Нали така правят обикновено.

Говореше преднамерено несериозно, за да прикрие тревогата си.

— Не знам — каза баща й, свивайки леко вежди. — Не съм специалист по серийните убийства. Аз познавам по-друг тип хора.

Той се пресегна да си вземе хлебче. Както винаги на масата беше облечен със сако с жилетка. Официалностите бяха част от собственото му детство, както и проява на подредения му характер.

— Всъщност — продължи Хайме, — може би не е толкова различно както изглежда. Преподавателят ми по социология твърди, че серийните убийства често имат много общи черти с убийствата от омраза. Подбудите са същите. Жертвата е избрана, защото чрез нея се поражда непреодолимо напрежение у убиеца. Нещо като обида към личността му.

Баща й присви очи.

— Този преподавател да не е живял някога на булеварда на Славата?

— Той си разбира от работата, татко.

Хайме беше напрегната. Изненада се от собственото си спокойствие. Даже вилицата в ръката й не трепереше.

— Е, каквато и да е истината, четири жени са вече мъртви — заключи той. — Четири е вече прекалено много. Не знам какво прави полицията в този град.

Въпреки напрежението си, Хайме се засмя. Харесваше й, когато баща й е също толкова объркан и възмутен, колкото всички други. Толкова голяма част от живота си прекарваше в старание да бъде най-умният от всички, че й беше приятно да го види, когато не се прави на велик. Обичаше да го гледа как изнася боклука, да ругае, защото има леке върху вратовръзката си, да замеря телевизора с пуканки, когато отборът на Мечките губеше за пореден път. Понякога й се искаше обществените му изяви да не заемат толкова голяма част от живота му.

— Сигурна съм, че правят каквото могат — обади се майка й. — Виж какво пишат вестниците. По-лошо от това няма накъде.

Днешните заглавия бяха най-големите, които Хайме някога беше виждала в „Трибюн“: УЖАСЪТ ПРОДЪЛЖАВА. Фактът, че тази жена беше по-възрастна от трите колежанки само наливаше допълнително масло в огъня.

— Когато станат пет, ще бъде още по-лошо — отбеляза баща й. — И то ще бъде скоро… както вървят нещата.

Жена му въздъхна.

— Знаеш ли, не е нужно да гледаш на всичко откъм черната му страна. Може да го заловят. Сигурна съм, че правят всичко възможно.

Бащата не отвърна нищо. Очите му се бяха спрели върху Хайме.

— Какво прави Рита? — попита той. Ставаше дума за съквартирантката й.

Хайме се намръщи.

— Татко, ние сме добре. Не се тревожи за нас. Не се притеснявай.

— Защо не се прибереш за известно време у дома? Рита няма да страда без теб. Нали си има куче?

— Татко…

— Сериозно говоря.

Долавяйки съпротивата й, той се зае да укрепва позициите си. Майка й седеше и ги наблюдаваше, без да каже нищо. Не й беше за пръв път да ги гледа как заемат войнстваща позиция. Когато Хайме беше по-малка, масата често заприличваше на бойно поле.

— Все едно, време е да се вземат допълнителни предохранителни мерки — рискува майка й.

— Цял живот вземам допълнителни предохранителни мерки — напомни й Хайме.

— Това е вярно. — Майка й хвърли поглед към съпруга си.

— Да, и понякога това не е достатъчно — настойчиво отвърна бащата.

Всички знаеха какво има предвид. В главата си той имаше цяла енциклопедия на насилието. С него беше невъзможно да се спори, когато започнеше да цитира от там.

— Ще се оправя — Хайме сама чу треперещия си глас. — А сега, извинете ме за малко.

Тя отиде в своята стая и си взе палтото. Спря за миг да се огледа в огледалото. Лицето й имаше такъв уплашен вид, че направо не разбираше защо родителите й не го забелязаха.

— Хайде, хайде — каза си тя на глас.

Отначало снимката от страниците на вестника я беше успокоила. Последователността беше нарушена. Това би трябвало да я зарадва. Но в съзнанието й внезапно блесна мисълта, че нещо не е наред и тя се върна в кухнята да погледне отново. Този път нямаше никакво съмнение. Ръцете й се разтрепериха така силно, че чак изпусна вестника, сякаш беше горещ картоф. Слава богу, че майка й беше в другата част на къщата.

Навлече палтото и се върна в кухнята да каже довиждане.

— Пази се, скъпа. И приятна седмица.

Майка й я целуна по бузата.

— Вие също.

Хайме целуна баща си малко набързо. Обезпокоен, той я стисна за ръката и се усмихна.

— Не ме слушай — рече той. — Нали знаеш, че постоянно мисля за най-лошото.

Хайме кимна.

— Знам татко.

— Внимавай.

Не можеше да я пусне без последно родителско предупреждение. Тя си спомни за неговите тиради, когато излизаше с момчета като ученичка. Баща й често хвърляше по някой самокритичен поглед, сякаш си казваше — знам, че се държа прекалено покровителствено, знам, че ставам смешен, но все едно, слушай какво ти казвам. Човек никога не може да бъде прекалено внимателен. Никое момиче не може — най-малко пък ти.

Точно тази мисъл, „най-малко пък ти“, я влудяваше. Тежеше й мисълта, че е по-застрашена от другите момичета. С какво беше заслужила това?

— Не се притеснявай, татко. Приятен ден. Ще ти се обадя.

Тя търпеливо чакаше да я пусне. Когато се обърна да върви, той й хвърли още един последен, изпитателен поглед.