Ана Годбърсън
Блясък (9)

Седма глава

„Онези от нас, които си мислеха, че Елизабет Холанд — момиче, специално възпитано за съпруга — е направила крачка назад в брака си с бившия бизнес партньор на баща си, Сноудън Трап Кеърнс, трябва да признаят, че вече е значително по-богата, отколкото преди, а през уикенда е била забелязана да поръчва нови мебели за красива къща на Мадисън Авеню…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, събота, 7 юли 1900 г.

Към четири Елизабет се почувства доста уморена, защото беше станала в зори, за да наглежда къде точно поставят античните канапета в хола, паленето на пещта в кухнята, за да сервира приличен чай на дамите, които щяха да се отбият, за да я поздравят за новото жилище. Сред гостенките бяха Агнес Джоунс, която обърна всички чашки и чинийки, за да провери дали печатите са автентични, и Пенелопи Скунмейкър, с която поддържаше приятелски отношения за пред обществото, решила да се отбие, преди да обиколи магазините. Следобедът беше прекрасен, но Елизабет се зарадва, когато си тръгнаха. Бебето беше неспокойно, а я чакаше и много работа.

Къщата бе подредена подобно на „Грамърси Парк“ 17, където беше живяла през първите осемнайсет години от живота си. От едната страна на входа имаше просторен хол с прозорци от пода до тавана, с изглед към улицата, а от другата се намираше просторна трапезария. В задната част на къщата бе разположен по-закътан хол, кухня и помещения за прислугата. Фоайето беше достатъчно широко, за да посреща без притеснение гости, но съвсем не приличаше на приемната в кралски двор, както в някои от натруфените нови домове. Красиво стълбище се издигаше покрай северната стена и излизаше на площадка, от която се виждаха спалните и двете приемни на долния етаж, когато плъзгащите се врати бяха отворени. Къщата й доставяше огромно удоволствие; достатъчно бе да я обиколи, за да почувства, че ще е подходяща за детето й. Уил също би я харесал.

Тъкмо този факт — нито за миг не забравяше, че Уил е истинският баща на бебето — я възпираше да се отпусне на някое от креслата в хола или в богато обзаведената спалня. Пенелопи се държа безупречно, докато пиеха чай, но Елизабет усещаше, че не е забравила как й прилошаваше, докато бяха във Флорида през зимата, когато Елизабет започваше да храни подозрения, че носи дете под сърцето си. Тя беше почти сигурна, че госпожа Скунмейкър има съмнения кой е бащата на бебето, което бе неприятно за всеки мъж, особено за някой, който полагаше такива изключителни грижи за съпругата си. А Сноудън наистина безупречно се грижеше за Елизабет. Доказателствата бяха навсякъде около нея — и по дебелите стени, и по ламперията в кожа и лакирана бреза.

Чувството за вина, в съчетание с навика й да поддържа ред и чистота, я накараха да се качи в стаята, определена за кабинет на съпруга й. Намираше се в задната част на къщата, където уличните шумове нямаше да го притесняват, а също и плачът на бебето, което съвсем скоро щеше да се роди. Влезе притеснена, защото усещаше, че стаята ще се превърне в негово убежище. Бе облякла дантелена блуза с висока яка и черна ленена пола, русата й коса бе вдигната над изящното чело. Бе отгледана и възпитана безупречно — мъжът, чието предложение за брак беше спасило нея и детето, заслужаваше най-доброто й отношение.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо Кеърнс?

Икономката, госпожа Шмит, изпълнителна вдовица на средна възраст, чийто покоен съпруг бе работил като служител на Сноудън, влезе след нея и чакаше на прага. Пролича, че не й е особено приятно, задето господарката на дома си позволява да обикаля.

— С господин Кеърнс ще се погрижим да не се претоварвате. Нуждите ви ще бъдат посрещнати подобаващо, докато той е по работа…

Елизабет отпусна ръка на едрия си корем и се опита да придаде мило изражение на сърцевидното си лице. С изключение на Лина Брод — последната й прислужница по времето, когато беше дебютантка и с която имаха неприятни пререкания — отношенията й с прислугата бяха безупречни, но на двете жени им предстоеше да постигнат непринуденост в общуването си.

— Добре съм, благодаря. — По-възрастната жена обаче не помръдна от мястото си и Елизабет добави почти като извинение: — Искам лично да подредя кабинета на господин Кеърнс.

— Разбира се — отвърна госпожа Шмит, макар да продължаваше да се колебае, докато Елизабет не й даде знак, че е свободна.

Икономката излезе и Елизабет се зае да подреди писалките и хартията върху широкото бюро на съпруга си, красиво да разположи предметите на изкуството. Замисли се кои от препарираните глави на стената ще успее да го убеди да изхвърли. Сноудън обичаше живота на открито, а тя не искаше той да тръгне против себе си, но като негова съпруга чувстваше, че му дължи помощ с безупречния си вкус: животинските трофеи нямаха място в изисканите домове. Кабинетът най-сетне започна да придобива приличен вид благодарение на женския й усет и тя се зае да приведе в ред документите от кашона.

Подреждането на дома донесе спокойствие на Елизабет. Чувството обаче изчезна, след като разпредели няколко банкови извлечения и бизнес документи в чекмеджетата на огромното бюро от орех и забеляза името си, каквото беше през първите осемнайсет години. Не беше само нейното, а и името, което изричаше всяка вечер, преди да заспи — името, което възприемаше за свое. Кафявите й очи се ококориха.

Писмо до Станли Бренан, бившият счетоводител на семейството, беше написано на лист, прикрепен към документ, привлече вниманието й.

„Моля ви, прехвърлете нотариалния акт за собствеността в Калифорния — незабавно — на Елизабет Адора Холанд и Уилям Келър.“

Писмото беше подписано от покойния й баща с дата седмица преди да почине и беше пуснато от Юкон. Сърцето й заблъска, погледът й се премрежи от сълзи. Въпреки това не можеше да откъсне очи. Щом видя името на Уил, си го спомни в кафявия костюм в деня на сватбата им, последния път, когато беше изпитала неподправена радост. След още няколко минути се овладя, продължи да чете и разбра, че държи нотариалния акт за земята, която добре познаваше. Не разбираше защо баща й е записал имената на двамата с Уил на общ документ, още повече във връзка със земята, на която двамата бяха живели щастливо в далечната Калифорния. Знаеше, че баща й е казал на Уил колко е доходоносно мястото, но остана изумена, че той е бил собственикът и е искал да прехвърли имота на по-голямата си дъщеря и бившия си прислужник.

Изправи се с усилие, слезе бързо по стълбите и извика госпожа Шмит.

— Господин Кеърнс кога каза, че ще се върне? — попита, когато едрото безизразно лица на икономката се показа във фоайето.

Погледнат отдолу, заобленият й корем сигурно изглеждаше огромен.

— Очаквам го всеки момент… — Жената бършеше ръцете си в кърпа. — С какво мога да ви помогна, госпожо?

— Бихте ли му казали, когато се върне, че го чакам в хола на втория етаж? — Тя покри устата си с ръка и се опита да се стегне. — Кажете му, че искам да говоря с него час по-скоро.

Нямаше представа колко дълго е чакала. Може и да бяха изминали няколко часа или минути, откакто се отпусна в широкото кремаво кресло в малката приемна пред спалнята си и усети как сърцето й се свива при прииждащите спомени, които не успяваше да спре. Те бяха като мощна вълна, която отначало я понесе високо към сушата, а после я върна обратно сред бушуващите води. За малко се озова отново там — приготвяше вечеря за Уил, докато той търсеше нефта, който бе уверен, че ще ги направи богати, кожата й беше загоряла на слънцето, беше й топло — а в следващия се оказа на перона на централната гара и чу изстрелите, подуши мириса на кръв.

— Какво има, мила моя?

Сноудън влетя в стаята, сякаш тя наистина му беше съпруга и носеше неговото дете, което той очакваше с нетърпение. Светлите й мигли затрепкаха. Разбира се, че му беше съпруга, напомни си, когато той коленичи до нея и стисна ръката й. Тя чак сега обърна внимание, че след целувката в каретата и идването им в новия дом той почти не я беше докосвал.

— Би ли ми обяснил това? — Гласът й потрепна, когато му подаде документа.

Малката уста на Сноудън потръпна и бавно се разтегна в усмивка. Господинът беше с жилетка от кафява коприна на райе, каквато навремето не харесваше. Той взе документа, прегледа го, сгъна го и го пъхна в джоба си.

— Това е нотариален акт — започна той. — Документ за собствеността на земя, която баща ти е купил в Калифорния, близо до градчето Сан Педро…

— Да — прошепна Елизабет. Погледна съпруга си в очите, сякаш го молеше да й обясни всичко. — Познавам това парче земя.

— Да. — Сноудън сведе очи от корема й към пода, после ги премести обратно. Продължи по-бързо. — С майка ти обсъдихме въпроса, разбира се, когато ти се върна от Калифорния с… с първия си съпруг. Той спомена, че там имало нефт и тъй като съм близък приятел на семейството, майка ти ми се довери. Обясних й, че нефтодобивът е сложен бизнес, че трудно се изкарва печалба, но тъй като Уил ми се стори способно момче и ако не успееше там, щеше да успее по друг начин…

Залязващото слънце обливаше с лъчи цялата стая, но лицето на Сноудън се размаза в угасващата светлина. Имаше чувството, че е забравила да диша. Кимна му да продължи.

— След… трагедията, след смъртта на Уил, започнах да си обяснявам наличието на странни документи, които открих сред книжата на баща ти, когато миналата зима дойдох да помогна на семейството ти. Тогава, разбира се, не знаех кой е Уилям Келър.

Очите на Елизабет се напълниха със сълзи и розовите й устни се разтвориха.

— Той е знаел — прошепна тя.

— Че има нефт ли? Предполагал е, защо иначе човек като Едуард Холанд би се заинтересувал от това парче земя?

— Не… — Тя прехапа долната си устна и преглътна с усилие, защото вече знаеше, че баща й е одобрявал любовта на Уил, ала го разбираше дълго след като и двамата мъже бяха мъртви. — Татко е знаел, че Уил ме обича. Знаел е, че и аз го обичам.

Сноудън извърна поглед.

Ако в този момент Елизабет се владееше, щеше да се извини, но сега дори не й мина през ума.

— Защо не си ми казал? — попита го настоятелно.

— Скъпа моя госпожо Кеърнс, не беше в състояние да научиш подобна новина. Не бива обаче да се притесняваш. Аз се грижа за интересите ти. На няколко пъти пътувах до Калифорния да огледам парцела и там наистина има нефт. Добивът вече е започнал и получаваме приходи. Откъде според теб, мила моя, имах пари за тази къща? — Той замахна с ръка и тя проследи дъгата, която той описа, все едно беше доказателство за прозорливостта на баща й. — Богатството на земята няма да бъде добито просто така, за нула време, но много скоро ще започне да ни се отплаща на всички — на цялото семейство Холанд — при това с огромни суми.

— О! — Елизабет си пое дъх. Никога преди не беше дишала толкова дълбоко. Притисна дългите си фини пръсти към гърдите и се опита да си наложи да не плаче отново. Значи Уил все пак се беше погрижил за тях.

Умората, която я притискаше цял следобед, най-сетне я покори. Тя впи поглед в наболата по челюстта на Сноудън брада — макар и светла, улавяше последните лъчи на слънцето — и се опита да се усмихне, за да му покаже признателността си.

— Благодаря. — Затвори очи, после прошепна отново думата и се замисли за баща си и за бащата на нероденото си дете, които в този момент бдяха над нея от небето. — Благодаря.