Ана Годбърсън
Блясък (14)

Дванайсета глава

„Елизабет,

Току-що се случи чудо, най-необяснимото събитие. Двама войници, които служели в Куба, доведоха сестра ти. Тя, разбира се, ще бъде наказана и ще й бъде забранено да напуска къщата, а аз няма да я изпускам от поглед. Разчитам да й покажеш каква грешка е допуснала. Довечера ще дойдем у вас на вечеря и искам да й докажа колко беди донесоха твоите приключения извън Ню Йорк.

Майка ти“

В къщата на семейство Кеърнс, разположена в най-престижната част на Мадисън, всичко си беше на мястото и във всяка стая се усещаше, че домът принадлежи на богати хора с усет. Готвачката приготвяше вечеря, защото тази вечер щяха да се съберат жените от семейство Холанд. Седмицата бе доста натоварена за Елизабет, но следобеда най-сетне успя да си почине и сега, след като бе въведен ред и къщата бе заприличала на дом, бузите й бяха поруменели. Вече всичко е наред, мислеше си Елизабет, докато се оглеждаше пред огледалото с позлатена рамка в стаята си. Зад нея се виждаше леглото с бяла кувертюра и тапетите в наситено гранатов цвят. Тя открай време беше бледа, но сега, докато се оглеждаше, й се стори, че забелязва руменината, която Уил толкова обичаше. Откакто научи за успеха на нефтеното му поле, се обличаше в черно, също като предана вдовица, но този цвят съвсем не й помагаше да изглежда по-слаба.

Скоро Даяна щеше да влезе — Елизабет си представяше как меките й малки ръце ще я прегърнат, как ще се провикне: „Станала си огромна!“. Въпреки строгите думи на майка си, Елизабет знаеше, че възрастната дама е облекчена, задето Даяна се е върнала. Това беше основното и Елизабет се почувства изключително щастлива, че има красив дом, в който да посрещне сестра си. Цяла седмица не беше спряла с опитите да придаде уют на къщата и сега беше доволна от постигнатото, още повече че щяха да я посетят най-близките й хора.

Имаше и още една причина, поради която така и не се спря. Всеки път, когато й останеше малко свободно време, мислите й се връщаха към документа, който свързваше името й с името на Уил много преди да се оженят.

Така й се искаше да разбере откъде бе научил баща й. Да не би първият й любим да му беше признал? Никога нямаше да получи отговори на тези въпроси. Двамата мъже, които можеха да й обяснят, си бяха отишли. Имаше и още един въпрос, от който й прилошаваше, а именно, че съпругът й — с чието име се обръщаха към нея, мъжът, който трябваше да я закриля, на когото се беше врекла във вярност — отдавна знаеше, но не й беше казал. Тъничко гласче настояваше, че Сноудън няма право да се домогва до онова, което е било предназначено за тях двамата с Уил.

Елизабет остана загледана в отражението си, също като суетното момиче, което беше преди време, а не като майката, която скоро щеше да стане. Долу се звънна, тя пъхна няколко немирни кичура в кока и пощипна бузи, за да им придаде цвят. Кога стана толкова късно?

Излезе — забързано, макар и недостатъчно — в коридора, който свързваше стаите на втория етаж и стигаше до стълбището към фоайето, видя как слънчевите лъчи струят през прозорчето над входната врата и разбра, че е още рано семейството й да дойде. Спря на площадката и погледна надолу. Килимът, който бе избрала в началото на седмицата, понеже й хареса красивият ориенталски дизайн в тъмножълта охра, бе поставен пред входната врата. Дори сега остана доволна от избора си. Най-сетне госпожа Шмит пресече фоайето и поздрави следобедния посетител. Елизабет пристъпи напред и опря ръка на парапета, за да види кой е, но висящият полилей й пречеше.

— Съжалявам, няма го — обясняваше госпожа Шмит.

Елизабет отстъпи наляво, за да разбере кой е натрапникът. Инстинктът й нашепваше да си мълчи и да не се показва, макар да не можеше да си обясни защо трябва да се крие в собствения си дом. Зад порцелановия полилей мярна лицето на мъж, белязано от шарка, подпухнало, и остана доволна, че е послушала инстинкта си. Познаваше го. Въпросът беше откъде. Мъжът беше едър, нито бедно, нито богато облечен. Не беше от нейната класа, но не беше и прислужник. Сноудън ангажираше много мъже, когато той водеше експедициите, но този не беше един от тях.

Не беше красив, нито пък грозен. В него имаше нещо по момчешки грубо, което не можеше да си обясни. За Елизабет това лице носеше неприятни, отблъскващи спомени. Усети, че й става студено, макар седмици наред да беше търпяла жегата, която дори вентилаторите на тавана не успяваха да прогонят.

— Ще му я предам — отвърна госпожа Шмит и остави бележката върху мраморния плот на шкафа от лявата страна на входа.

Икономката затвори вратата и се насочи към задното стълбище, без да погледне нагоре.

Застанала на площадката, Елизабет си пое въздух. Мъжът си беше тръгнал, но лицето му не спираше да я притеснява. Не разбираше какво у него я накара да се скрие или защо започна да й се гади. Писмото му беше оставено на бюфета. Беше съвсем малко, сгънато, бяло, но бе привлечена от листа като от магнит. Заслиза — бавно, разбира се, с едната ръка стискаше парапета, с другата придържаше едрия си корем. Слънцето нахлуваше във фоайето и когато най-сетне слезе, то я ослепи.

— Госпожо Кеърнс… добре ли сте?

Елизабет се почувства неловко, когато се обърна и видя госпожа Шмит, застанала в сенчестата част на антрето. Засрами се от намерението си да прочете личната кореспонденция на съпруга си и от черните мисли, на които се беше оставила. Сигурно се дължеше на умората, реши тя. Чувстваше се смазана и изглежда не успяваше да мисли логично.

— Имате ли нужда от нещо? — По-възрастната жена пристъпи напред. Беше с престилка върху дебела черна рокля, въпреки че навън беше горещо.

Елизабет изпъна гръб и призова цялото достойнство, което притежаваше, сетне се усмихна мило.

— Чух, че някой звънна… — започна небрежно.

— Посетителят търсеше господин Кеърнс. Остави бележка. Може би вие…

— Да, добре — отвърна Елизабет пресилено небрежно. — Значи няма за какво да се притеснявам! Ще си почина, преди да дойде семейството ми.

Госпожа Шмит се поклони почтително, а Елизабет се постара да запази гордостта си, докато се качваше тежко по стълбите.

Стигна до стаята си и се отправи към леглото, неспособна да срещне отново погледа си в огледалото. Почувства се облекчена, че икономката я прекъсна, преди да извърши глупостта да провери пощата на съпруга си, не желаеше да се превърне в подобна жена. Легна, но така и не успя да заспи.