Ана Годбърсън
Блясък (4)

Втора глава

„Никой, разбира се, не е виждал напоследък и по-голямата сестра на госпожица Даяна, Елизабет Холанд. Тя е щастливо омъжена за съдружника на покойния си баща, Сноудън Трап Кеърнс, и ако слуховете са верни, през есента очакват нов член на семейството. Поздравяваме семейство Кеърнс; прелестната госпожа заслужава най-доброто след мъчителните преживявания миналата зима, когато бе отвлечена от полуделия от любов по нея бивш прислужник на семейство Холанд и едва успя да избяга, след като на Централна гара пред очите й се разигра сцена на ужасно насилие…“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, петък, 6 юли 1900 г.

Клоните на дърветата изглеждаха толкова гъсти и потънали в зеленина над алеите в Сентръл парк, че Елизабет Холанд Кеърнс — отпуснала се на кадифената седалка на файтона, под частично сваления кожен гюрук — имаше чувството, че е попаднала в сенчеста пещера. Беше лято и въздухът беше наситен с влага, та никой не винеше конете за бавния им ход. Не излизаше почти никъде от онзи ден в края на зимата, когато без много шум промени фамилното си име — дама в нейното състояние не беше редно да се показва навън. Напоследък жегата неистово я притискаше и й се струваше, че дори стените на апартамента се потят. Накрая съпругът й я убеди как една разходка в парка ще й се отрази чудесно. Загледа се в шарената сянка на прашната алея и отпусна ръка на закръгления си корем.

Приятното чаткане на копита бе прекъснато от гласа на съпруга й, Сноудън:

— Не бива да оставаш твърде дълго навън в тази жега — рече той, преди да добави нежно, — мила моя.

Хората открай време знаеха, че Елизабет е от младите дами, които не просто се съобразяват с правилата за приличие, а държат на традициите. Някой пристъпеше ли правилата, я завладяваше срам, но сега бе предпазена от очите на любопитни и клюкари не само от сгъваемия кожен гюрук, но и от широкопола сламена шапка. Доброто й настроение започна да се топи, когато чу предложението му, защото се наслаждаваше на мириса на зеленина и на шумоленето на дълга пола, когато се разминаваха с някое момиче, излязло на разходка с придружител.

Елизабет прикри разочарованието си с покорна усмивка и обърна сърцевидното си лице и кафяви очи към Сноудън. Той не беше красавец, но пък беше приятен и се поддържаше спретнат, русата му коса беше винаги късо подстригана, не си оставяше брада.

— Ти знаеш най-добре — отвърна тя, може би като утеха, в знак на уважение, за да компенсира нежеланието, с което всеки път изричаше думата съпруг.

За нея съпруг беше покойният Уил Келър, докато мъжът, за когото всички предполагаха, че е баща на детето й, бе просто щитът, който я предпазваше от неблагоприятното обществено мнение. Любовта и романтиката не бяха водещи във втория й брак, както бе известно на шепата посветени.

Файтонът се заклати, когато Сноудън се приведе напред, за да даде инструкции на кочияша, но Елизабет почти не го чу. Каретата обръщаше, конете поемаха в нова посока, но изобщо не я интересуваше. Затвореше ли очи, пак беше с Уил, вървеше до него по кафявите хълмове на Калифорния и двамата планираха живота си. Беше обикнала Уил още когато той постъпи на работа в семейството й. По онова време беше още дете, останал сирак след пожар, погълнал бедните обитатели на стария му дом. Никой от двамата не помнеше кога приятелството им прерасна в любов, но след като откриха чувствата си, те определиха целия им бъдещ живот. Опитваха да се върнат в Калифорния, където бяха щастливи — почти бяха успели да се качат на влака, когато полицаите ги забелязаха и застреляха Уил.

Неочаквано Елизабет отвори очи, стресната от посоката, в която бяха поели мислите й. Смесицата от горчиви спомени, от обзелото я напоследък задоволство, както и чувството за вина, което не спираше да я притиска, кипеше в гърдите на бившата госпожица Холанд, докато каретата излизаше от парка, за да поеме по неочаквана улица. Бяха в южния край на града, минаваха покрай хотелите „Плаза“, „Ню Недърланд“ и по Пето Авеню. Домът им, скромен апартамент с осем стаи в сградата „Доувър“, беше край парка, но забеляза, че кочияшът излиза от центъра. Разтвори устни и извърна поглед към съпруга си. Той обаче не се обърна към нея, а тя не бе от жените, които задават въпроси.

Минаха по Мадисън и Елизабет въздъхна облекчено. Тук бе по-малко вероятно да я разпознаят, а дори да я познаеха, щеше да е достатъчно възпитан човек, който едва ли щеше да спомене, че е видял бившата непорочна принцеса на манхатънския елит на обществено място с огромен корем. Пето беше мястото, където надутите и надменни люде строяха подобните си на паметници домове, за да са сигурни, че всички ще оценят постиженията им и за да могат както да шпионират всички, така и да дадат възможност на всички да ги наблюдават. Там бе домът на хора като семейство Хейс, чиято единствена дъщеря, Пенелопи — някога й беше приятелка — ако имаше как, щеше да избира рокли, които да привлекат цялото внимание към нея. Сега се говореше, че Пенелопи била първа приятелка с Каролина Брод, наследницата, която в предишния си живот бе личната прислужница на Елизабет. Тази вечер организираше прием, на който се натискаха да присъстват всички, сякаш родословното й дърво не беше измислено. Сигурно вече течеше трескава подготовка в домовете по изисканото авеню, а и навсякъде другаде. Участниците в играта бяха съвсем същите както преди година и половина, когато Елизабет беше дебютантката, която всеки искаше да опознае. Спомни си опиянението при бързата и неочаквана смяна на сцената. Сега обаче беше на Мадисън, където старите семейства живееха в по-красиви, тихи къщи, почитаха традициите и не проявяваха чак такъв апетит за показност. Елизабет бе облекчена, че не й се налагаше да ходи на партита тази вечер и усети спокойствие, когато си помисли какво означават семплите фасади на къщите.

— Тук не живее ли Харман Ливингстън — попита Сноудън след дълго мълчание и посочи каменна къща на ъгъла.

Тя се усмихна и кимна, макар да беше сигурна, че на съпруга й е известен отговорът, разбираше, че й предоставяше възможност да го ръководи в родния си град и тя с удоволствие обясни.

— А това е „Уайтхол“ на семейство Вандербилт, нали?

Елизабет пак кимна и продължи да отговаря на подобни въпроси и дори посочи няколко интересни сгради. Доставяше й удоволствие да даде нещичко на Сноудън, макар то да бе ненужно късче информация, ала радостта й секна, когато чу следващите му думи.

— А ето и домът на семейство Кътинг.

— Точно така — прошепна Елизабет и се обърна да погледне толкова рязко, че за пръв път този следобед светлината падна по нежните черти, които минувачите познаваха.

Единственият наследник от мъжки пол на богатството на семейство Кътинг, натрупано в корабостроенето, беше Теди, предлагал й брак два пъти, още докато Уил беше жив, но нито тя, нито някой друг прие предложението му сериозно. Та той беше Теди, приятелят, който бе до нея на погребението на баща й, толкова тих и деликатен, че го приемаше почти като невидим по времето, когато всичките й мисли бяха насочени към едрото момче в навеса за карети на семейството й. Миналата зима, когато замина за Флорида с някогашната си приятелка Пенелопи, Теди й намекна за чувствата си, затова, в краткия промеждутък, след като разбра, че е бременна и преди той да се запише в армията, тя се надяваше да й предложи отново. Ако трябваше да бъде честна, копнееше за целувката му, надяваше се той да прояви нежност, но после дълбоко погреба това желание и сега гледаше право напред. Все пак подобен копнеж означаваше да предаде не само един, ами двама съпрузи. Още повече частта на Теди беше изпратена във Филипините, а се говореше, че Джема Нюболд очаквала той да й предложи, щом се върне.

— А тази къща…

Елизабет примигна и се опита да се отърси от обзелото я чувство за вина. Къщата, която Сноудън сочеше, беше добре поддържана, с три високи прозореца, на четири етажа. Беше изискана, ненатрапчива, по средата между две кръстовища, от западната страна на улицата. Над входа се виждаше полукръгло прозорче с витраж в бяло и златисто. Номерата тук бяха около трийсет и няколко, недалече от къщата в Грамърси Парк, където беше израснала, и семейството й все още живееше. Би трябвало да познава къщата, но не я помнеше.

— Не си спомням… — смръщи чело и се обърна към него.

— Тази къща — започна Сноудън и по лицето му се разля усмивка, а погледът му задържа нейния — е домът на семейство Сноудън Кеърнс.

— Моля?

Елизабет притисна ръка към сърцето си. Усети да я обзема благодарност, която граничи с ужас, какъвто рядко беше изпитвала. Би избрала подобна къща за себе си — просторна, но ненатрапчива, сграда с тежест, с яка конструкция, представата на старите нюйоркчани за изисканост.

— Бебето скоро ще се роди — рече простичко Сноудън, — затова помислих, че е крайно време съпругата ми да получи истински дом.

Елизабет погледна къщата, в която щеше да отглежда детето си, и с всяка секунда се убеждаваше, че това е съвършеното място.

— Много ви благодаря, господин Кеърнс, много благодаря — изрече, когато намери сили.

Примигна към него, все още замаяна, неспособна да повярва. Беше невероятна късметлийка, напомни си и в никакъв случай не биваше да забравя факта. Шумът от трафика ставаше все по-силен в късния следобед, а къщите около тях придобиваха златист оттенък от високото слънце. Искрената усмивка, появила се на устните на Елизабет, когато видя къщата, продължаваше да блести. Тогава Сноудън се наведе напред и направи нещо нечувано. Притисна устни към устните на Елизабет. Целуна я.

Между двамата никога не бе имало романтика и шокът от постъпката му я накара да пламне. Може би беше точно толкова скандализирана, колкото изглеждаше, защото Сноудън я погали по коляното, също като дядо, сякаш бе момиченце, чието време за лягане беше минало.

— Можем да се пренесем веднага щом прецениш — рече той официално, наведе се напред и нареди на кочияша да ги откара в „Доувър“, за да започнат да си събират багажа.

Докато пътуваха към центъра, той не я погледна нито веднъж, а когато пристигнаха, младата съпруга беше убедена, че дори да имаше страст в целувката, тя беше продукт на въображението й.