Ана Годбърсън
Блясък (39)

Трийсет и седма глава

„Онзи, който настоява, че е най-добре да се казва истината, несъмнено е водил праведен живот, макар да не можем да си представим как би оцелял в общество като нашето, където външността и преструвките са всичко.“

Мейв де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Беше станало три и Каролина бе свалила воала, макар все още да беше с бялата рокля, прескъпия продукт на едноседмичен непосилен труд. Вече не се притесняваше, че ще смачка гърба, и се отпусна на удобния стол, който Бък донесе в стаята днес сутринта. До нея беше оставен сребърен поднос, отрупан със сандвичи и чай, но тя не ги беше докоснала. Не можеше да сложи и залък в уста. Често бе чувала, че фините дами нямат никакъв апетит, но никога не беше изпитвала подобно нещо. Тревожните й мисли бяха насочени към Лиланд, където и да се намираше в момента. Когато останаха сами, тя започна да му обяснява кой е Тристан с намерението да му каже единствено частица от истината, да се усмихне и да се надява на прошка. Преди да се усети, му разказа всичко, дори му каза истинското си име, къде е родена, какво представлява истинското й семейство, че е била прислужница на високопоставена дама, как се е запознала с Лонгхорн. Той я изслуша внимателно, не пропусна нито една дума, а после заяви, съвсем спокойно, че иска да остане сам и да се поразходи. Щял да се върне. Обеща да се върне.

Преди няколко часа тя се притесняваше да не сбърка нещо в облеклото, да не употреби някоя дума не на място. Не бе очаквала да се случи нещо толкова унизително. Почти не мислеше за презрението на високопоставените гости, нито пък за скандалната клюка, която щяха да отпечатат всички утрешни вестници. Ако можеше, щеше да размени цялото богатство на Лонгхорн за уверението, че Лиланд все още я обича. Беше готова да се откаже от къщата си, за да разбере къде е той в момента.

Самотното очакване бе по-трудно, отколкото си беше представяла. Хрумна й, че сестра й е наблизо, че може би Клер, със своята доброта, ще й прави компания и ще я успокоява, докато младоженецът се върне. Заедно с признанието осъзна, че да помоли родната си сестра да присъства като необявена шаферка, е било отвратителна постъпка, заради която не заслужава милото отношение на Клер.

Не изпитваше желание да плаче. Колкото и отчаяно да й се искаше да се докосне до Лиланд, част от нея се чувстваше спокойна през часовете на очакване. Откакто стана Каролина Брод, всяка минута беше обсебена от параноя, че някой от миналото ще издаде тайната й, ще разкрие, че е непохватна, долна слугиня. Сега обаче сама призна всичко пред единствения човек, чието мнение имаше значение за нея, и фактът, макар и ужасен, я караше да мисли, че ще успее да си стъпи на краката.

Стаята беше тясна, тиха, но таванът беше висок, величествен, както в катедрала. Сега беше моментът да се помоли, но не знаеше как. Дори без да го моли, Лиланд спази обещанието си. Влезе в стаята — този път не беше толкова развълнуван, а лицето му й се стори посивяло. Тя погледна черното сако и фината официална риза, която макар и смачкана, и оплескана с кръв, все още стоеше добре на едрото му тяло.

Известно време и двамата мълчаха. Госпожицата се изправи и роклята прошумоля. Шумът, който издаде фината, скъпа тъкан, й се стори неприличен в монашеската тишина на стаята, в неловкостта, възцарила се в душите и на двамата. Мъжът, който трябваше вече да й е съпруг, я погледна със светлосините си очи, но изглежда го разкъса болка, защото ги изви настрани.

— Каролина… — започна той в момента, в който заговори и тя.

— Извинявай…

— Няма защо.

— Какво? — Сърцето й, както и всяка нежна частица от нея се устреми напред, сякаш подета от летен бриз.

— Разбирам — продължи той тихо, примирено, свел очи към пода. — Разбирам защо си излъгала коя си и какво представляваш. Донякъде мисля, че е изключително дръзко да подведеш лигльовците и да ги накараш да мислят, че си велика, също като тях.

— Наистина ли? — прошепна тя, пристъпи напред и отново чу как фустата й прошумоля по каменния под.

Сенките по лицето му я побъркваха, защото единствено искаше да го види ясно, да му разкрие истинското си аз.

— Да. Но пък тези хора никога не са ме впечатлявали особено, а и аз не съм се интересувал кой знае колко от партитата и дрехите им, от разговорите с тях. Открай време знаех, че си различна, и тъкмо затова те пожелах. Вървях часове наред и се питах дали ако ми беше казала още от самото начало, че си била прислужница, а не наследница, щях да се влюбя в теб по същия начин. — Сега вече вдигна лице така, че естествената светлина от високия прозорец разкри чертите му, когато я погледна право в очите. — Сигурно щях, Каролина. Щях да те обикна, независимо от всичко.

Тя разтвори устни и чу звук, който й се стори напълно необичаен — нещо между гъргорене и кикот. Искаше й се да му каже нещо също толкова красиво като думите, които той изрече, но очите й се напълниха със сълзи и никакви думи не бяха в състояние да изразят обзелите я чувства. Започна да си представя брачна церемония в тесен кръг, може би на борда на кораб, докато двамата със съпруга й отплаваха от града, злобата и завистта.

— Трябваше да ми кажеш още от самото начало или поне, след като се поопознахме. — Той стисна ръцете й и бързо ги пусна. — Но да твърдиш, че си единствено дете, след като имаш сестра… Да преследваш Лонгхорн, за да се облагодетелстваш финансово — колкото и незначително да е било в началото… Оказва се, че си раснала съвсем близо до мен, а си крила всяка частица от живота си, буквално си го заличила. Лъгала си ме толкова дълго, че не мога да ти го простя.

— Не… моля те — изхлипа Лина. За броени секунди беше настъпил непрогледен мрак. Тя се хвърли напред, протегнала ръце към него, а той я прегърна и тя се отпусна на гърдите му. Сълзите й рукнаха и цялото й тяло беше разтърсено от ридания. Мокреше ризата му, но това никак не я интересуваше, а и той, изглежда, нямаше нищо против. Когато се поуспокои, макар да бе раздрана от силна болка, той я залюля. — Обичам те — изплака тя по глупавия си, напълно безполезен начин.

— Аз също те обичах — отвърна той, после и двамата мълчаха дълго, напълно неподвижни.

Тя се радваше, че той я е прегърнал, но усети колко различни са чувствата му. Докато той не я отблъснеше, тя щеше да притиска лице на гърдите му и да се опита да извлече утеха, защото съзнаваше, че разрухата в нея и около нея бе едва началото.