Ана Годбърсън
Блясък (24)

Двайсет и втора глава

„Ерата ни роди мнозина велики мъже — принцове сред крадците, изобретатели, акули в бизнеса — чието зашеметяващо богатство, несравнима жестокост и лични легенди доказаха, че те са водещият вид; след това е достатъчно да погледнем синовете си и да се усъмним в теорията за еволюцията.“

Доктор Бъртранд Легман Копър, „Проблеми на науката и обществото, изложени от запознат и с двете“, 1900 г.

Хенри се вглеждаше в алабастровия овал на лицето на момичето, което по един или друг начин бе успяло да му стане съпруга. Изразените високи скули изглеждаха румени, широките й пухкави устни бяха алени, ала всичко останало беше леденостудено. Замълча, изумен от възмутително противните думи, които тя току-що изрече, и му хрумна за пръв път, че тези думи преобразяваха човека, особено ако не изпитваше към него никаква обич. Преди време тя му се беше струвала великолепна, забавна и бе неудържимо привлечен от закачливото й държание. Едва след като разбра, че повече не иска да има нищо общо с нея, тя се превърна във вещица и заличи спомените за момичето, с което му беше приятно.

— При теб е така — отвърна убедено той, след като се съвзе. Врътна се, защото нямаше желание да гледа повече омразата, изписала се по лицето й, и докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо, сякаш за да се убеди колко по-голямо е сърцето му: — Не и при мен.

Очакваше тя да се спусне след него и изпита облекчение, когато долови единствено ехото от собствените си стъпки. Цял живот бе живял в тази къща и отлично знаеше откъде минава, макар тя да бе огромна, с много завои и извивки, а и докато беше младеж и вилнееше из града, рядко му се случваше да влиза в кабинета на баща си. Това бе убежището на стария, така че Хенри не се интересуваше. Още повече съществуваха значително по-лесни начини да получи парите, от които се нуждаеше. Сега обаче му предстоеше сериозна работа и инстинктът не му изневери. Влезе в пушалнята с богато гравирания дървен таван — италиански майстори бяха доведени от родината си специално, за да го направят — и фотьойли в конячен цвят.

— Всеки вдовец си въобразява, че иска млада жена да попълни загубата — дрънкаше старият Скунмейкър. — Така е, докато тя не започне да пилее парите му по шивачки и престане да се занимава с къщата, ако изобщо го е правила.

Хенри влезе и попадна сред мъже в черни костюми, които дъвчеха пури и изглеждаха така, сякаш димът образуваше ореоли около главите им. Повечето бяха по-стари от него, съдружници на баща му, или по-нови попълнения, намърдали се покрай политическите си амбиции. По издутите им шкембета и румени лица личеше, че са корумпирани люде. Баща му, чийто нос беше добре зачервен, не бе изключение.

— Хенри…

Старият го забеляза, преди той да заговори, и тонът му подсказа, че се колебае дали да се развесели от вида на почетния гост, или да се разбеснее, задето младият войник не е направил никакво усилие да се облече прилично и среши, преди да се появи.

— Искаш ли пура?

— Не, татко, трябва да ти кажа нещо, след което тръгвам. За съжаление, няма да успея да присъствам на партито ти.

Мъжете го зяпнаха, любопитно опулени. Продължаваха да смучат пурите и чакаха неподражаемия Уилям Сакхаус Скунмейкър да отговори. Едрият домакин изпъна рамене и впи поглед в сина си. След дълга минута по лицето му се разля усмивка.

— Я кажи… да не би тази вечер да те чака битка?

Останалите избухнаха в несдържан смях. Хенри сведе поглед към пода и опипа джоба на панталона. Изчака смеха да затихне и срещна погледа на баща си.

— Не съм никакъв войник.

— Стига, Хенри, просто исках…

Само че на Хенри не му беше до уверения в противното и прекъсна баща си, без да изслуша извинението му.

— Не мога да остана, защото утре напускам Ню Йорк. По обед отплава кораб за Париж. Ще се кача на него, заедно с Даяна Холанд. Влюбен съм в нея, не в Пенелопи. Ожених се за Пенелопи, защото предполагах, че ще можем да живеем тихо и спокойно и да спазваме някакво приличие, но просто не издържам повече.

По-възрастният Скунмейкър беше пребледнял като платно — човек би казал от ярост — и огромното му ръчище, стиснало пурата, бавно се отпусна.

— Повече не мога да лъжа за брака и задълженията си. Не искам да се преструвам, че съм бил герой в Тихия океан, след като всички много добре знаят, че съм бил поредният войник, изпратен в Куба след разгрома на испанците, и не съм стрелял нито веднъж. Пенелопи може да се разведе с мен, ако желае, или пък да продължи да се преструва на госпожа Хенри Скунмейкър. — Хенри махна пренебрежително и усети задоволство, че толкова много от партньорите на стария са свидетели на момента, в който се превръщаше в истински мъж. Гласът му беше станал по-силен и уверен с говоренето. Почувства се великолепно, докато натриваше носа на баща си и му показваше, че заплахите да го лиши от наследство вече не го интересуват. Хенри не помнеше някога да се е чувствал по-свободен, освен в прегръдките на Даяна. Обзет от желание да покаже на какво е способен, в акт на неподчинение, за който щеше да съжалява през целия си живот, протегна ръка, взе недопушената пура от отпуснатата ръка на баща си и я стисна със зъби. — Пет пари не давам — заяви в заключение, — и няма да съм тук, за да видя какво ще стане.

В стаята се беше възцарила гробна тишина. Стената от мъже в черни костюми зад по-стария Скунмейкър не потрепваше. Уилям беше зяпнал с отворена уста. Навремето аристократичните му черти бяха причината дебютантките да въздишат по него, но с годините лицето му се бе разкривило от гняв, тревоги около конкуренти, обилна храна и много пиене. В момента изражението му бе неразгадаемо и каквито и тайни мисли да му минаваха през главата, не ги изрази. Направи неуверена крачка напред и за миг синът му помисли, че старият ще се опита да си вземе насила остатъка от пурата.

В следващия момент Хенри усети ужасна тежест на рамото си и разбра, че баща му няма сили да стои прав. Опита се да го задържи и двамата се сборичкаха, докато масивното тяло на Уилям политаше към пода, а младият жилав Хенри се опитваше да преодолее гравитацията и да го задържи прав. От гърдите на стария се разнесе свистене, докато се опитваше да си поеме въздух. Изминаха няколко секунди и Хенри усети, че не успява да го задържи. Баща му тежко се строполи на пода и синът се отпусна до него.

— Помощ! — извика Хенри към елегантно облечените мъже наоколо, ланците на джобните им часовници проблясваха на светлината. — Някой да отиде да извика лекар!

Последва шепот, те се размърдаха и най-сетне някой се подчини. Боядисаната в черно коса на Скунмейкър беше разрошена, лицето му сгърчено от усилието да диша. В очите му блестяха страх и ярост, но се промениха, докато наблюдаваше сина си. Хенри го беше зяпнал като малко момче, постави ръка върху сърцето на стария, сякаш това щеше да помогне. Един от мъжете се отдели от останалите и се изправи над падналия патриарх.

Хенри вдигна поглед към високия слаб Джеремая Лорънс, адвокатът на баща му.

— Отиде си — заяви Лорънс и когато Хенри сведе поглед към баща си, разбра, че наистина е така.