Ана Годбърсън
Блясък (13)

Единайсета глава

„Понякога краят е начало, а началото е край. Случвало се е на няколко пъти и тъкмо затова винаги пътувам с разнообразен гардероб.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Даяна наблюдаваше как Хавана се отдалечава, сякаш бе брегът на утопия, от която бе прогонена завинаги. Бароковите кубета на църквите се смаляваха и тя мрачно си помисли, че никога повече нямаше да се разхожда под аркадите на стария град, докато дъждът плющи по площадите, нямаше да събира палмови листа край пристанището, нито пък ще наблюдава изгрева над калдъръмените улици, след като е била на работа до зори. Вместо това щеше да се озове в Ню Йорк, мястото, което напусна посред нощ, където съпругата на любовника й чакаше въоръжена с тайните за всичките й непристойни постъпки. Независимо от всичко, не се самосъжаляваше. Хенри беше зад нея, прегръщаше я, за да я заслони от вятъра на мелтердека.

Зад него бяха застанали двама от бригадата на полковник Копър, на които бе поверена задачата да придружат момичето от висшето общество до дома на майка й. Онази сутрин бяха последвали молби и кандърми, но накрая полковникът категорично отказа да отстъпи и заяви, че щял да предаде страната си, ако не настоява госпожица Холанд да напусне чуждестранното пристанище, където той е един от най-високопоставените американски военни. Искаше Хенри да остане в Куба, но младият Скунмейкър настоя, че е неприлично едно момиче да не бъде закриляно от близък приятел на семейството, при това женен, на подобно дълго пътуване по море. Полковникът сам беше повдигнал въпроса за приличието и беше принуден да се съгласи.

Този ден Хенри беше облякъл парадна униформа и се беше закопчал. Даяна си мислеше, че дълго ще го помни в този вид: красивото му лице сериозно, тъмните очи оживели от емоциите, широките му рамене под синьото сако.

Нито един от прогонената двойка не каза много, откакто тази сутрин ги завариха в леглото. Онова, което ги очакваше, беше прекалено значимо, за да го приемат просто така. Двамата се бяха влюбили по времето, когато Хенри бе все още сгоден за по-голямата сестра на Даяна, което им се струваше твърде отдавна, а им беше безкрайно трудно да поддържат връзка.

— Извинявай, любима Даяна — прошепна Хенри в косата й, която непрекъснато падаше над челото. Вече бяха излезли от залива и океанът, доста бурен, им се струваше безкраен. — Трябваше да бъда по-внимателен.

Тя отметна назад глава и устните му се притиснаха към темето й, сетне погали ръката му с връхчетата на пръстите. Не можеше да изкаже с думи онова, което чувстваше, а от клатушкането на кораба й ставаше лошо.

— Още от самото начало трябваше да бъда по-внимателен — продължи той и се приведе напред, за да притисне буза в нейната и да я докосне с устни. — И в Хавана, и в Ню Йорк, и след като се ожених, и преди това. Най-вече преди това. Ако бях по-внимателен, може би изобщо нямаше да бъда женен.

Даяна се усмихна при спомена за утрото, след като двамата спаха заедно за пръв път. Беше единствената нощ, която той прекара в стаята й. Беше му отдала невинността си предишната вечер и никога не съжали. Само че прислужницата й, Клер, влезе, видя ги и сигурно беше казала на сестра си, Лина, оттам стигна до Пенелопи, която бе заплашила да разкрие истината пред всички така наречени приятели, познати и роднини на семейство Холанд, ако Хенри не се ожени за нея. Опозоряването на Даяна бе разменната монета, благодарение на която Пенелопи стана госпожа Скунмейкър и така интригантката успя да раздели Дай от единствения мъж, когото бе обичала.

— Аз бях непредпазливата — отвърна след малко Даяна и се засмя.

— Само че аз бях по-стар и опитен — настоя той и въздъхна уморено. Казаното от него бе истина, разбира се, но все си мислеше — без да знае как да го изрази — че сега и тя беше по-голяма и дори беше пътувала повече от Хенри. Може би вече можеше и да го надпие. Тя облегна гръб на гърдите му и усети как той преглътна с усилие, преди да заговори отново. Гласът му имаше съдбовно звучене. — Никога повече няма да бъда толкова небрежен и невнимателен.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Сега съм по-уверена откогато и да било, че ми казваш истината.

— Вярно е. — Слънцето скоро щеше да залезе и известно време двамата наблюдаваха как морето потъмнява и притиска кораба. Каютите им бяха долу — отделни, разбира се — но нито един от двамата не искаше да слезе, докато градът, в който се бяха срещнали отново и бяха изживели такова щастие, все още се мержелееше на хоризонта. — Просто не мога да си представя какъв е бил досега животът ми. Не мога да си представя да остана без теб за дълго.

Бяха нестабилни на палубата, над бурните вълни, но Даяна не беше сигурна дали не се чувства неустойчива заради вниманието, което й обръщаше Хенри. Облегна се на него за опора и си напомни да диша. Гласът му звучеше убедено, беше се появила нова нотка, в която се долавяше сила, увереност и обещанието, което тя копнееше да чуе от много месеци.

— Не мога да понеса мисълта, че трябва да приема отново нещата такива, каквито бяха, не и след времето, което прекарахме заедно тук. Даяна… открай време искам единствено и само теб. Теб искам да наричам своя съпруга.

Гаденето отмина в мига, в който чу думата съпруга. Свежият морски въздух, който вдъхваше, от който крайчетата на ушите й бяха измръзнали, бе като хладна яснота. Имаше чувството, че отвътре е захаросана, и отвори малката си кръгла уста, за да зашепти:

— Веднъж ми подари бижу с надпис „За истинската ми булка“. Държа да ти кажа, че го приех сериозно.

— Знам.

Тя се обърна с гръб към релинга, изви се в ръцете му, за да докосне с поглед загорялото лице. Вятърът брулеше лицето й, заради ослепителната светлина очите и на двамата приличаха на цепки.

— Вече няма да е същото, не и след като бяхме заедно тук. Не и след като те открих, един войник сред хиляди в чужд град. Не би могло да бъде същото.

Хенри поклати глава и въздъхна тежко.

— Чакат ни толкова много трудности.

Тя извърна лице настрани, но задържа тъмния му поглед и изкриви леко устни. Никога, дори за момент не беше виждала Хенри да губи самоувереността си и не можеше да си представи как ще му се отрази да се тревожи за момиче, при това за момиче като нея, което знаеше толкова малко за любовта. Случилото се досега бе променило света й, понеже Хенри беше известен развейпрах, а тя бе по-малко обичаната от двете сестри Холанд.

— Хенри… — прошепна тя с най-нежния си глас и го прегърна.

— Да?

— Нито един от нас не може да се върне. Нито в Хавана, нито към предишния си живот. Не можем, дори да искаме. — Подбираше думите си внимателно, обмисляше всяка, преди да я изрече. — Няма да успеем да се съобразим и със строгите нрави на Ню Йорк, дори да искаме. Предстоят ни много трудности, но как биха могли техните измислици и недоволство да ни попречат да се виждаме? Та нали двамата с теб сме влюбени?

— Дай… — Той отново преглътна с усилие — този път се беше предал на тъгата, а по лицето му се беше изписала мъка. — Не искам да ми бъдеш просто любовница.

Вълна повдигна кораба и застаналите малко по-настрани войници наблюдаваха прегърнатите влюбени, сякаш двамата щяха да рискуват да се хвърлят през борда. Даяна обаче не се беше чувствала по-уверена. Гаденето беше преминало напълно и съзнаваше, че би трябвало да е по-възрастна, за да разбере толкова неочаквано и с такава яснота, че мъжете са по-слабият пол. Дори мъж като Хенри бе твърде чувствителен в моменти като настоящия и тя разбираше, че трябва да прояви смелост и да поеме нещата в свои ръце.

Усмихна му се търпеливо. Заговори, все едно му разказваше приказка:

— Няма да е така завинаги, нищо не продължава вечно, а пък аз нямам нищо против да бъда любовница, стига да съм твоята любовница. — Двамата се облегнаха един на друг и челата им се докоснаха. Неочаквано възможността да жертва достойнството си заради него, заради любовта им, му се стори истинско геройство. — Как бих могла да имам нещо против да съм ти любовница, след като те обичам толкова много?

Той само кимна и двамата допряха глави, докато се поклащаха с люлеенето на кораба. Над тях се спусна чайка, изписка и Даяна остана учудена, че все още са сравнително близо до сушата. Морето около тях беше станало сиво-зелено, а мястото, от което тръгваха, беше забулено от разкъсани облаци, през които се промъкваха последните лъчи на залязващото слънце. Мястото, на което отиваха, погледите, които ги очакваха — все още не можеше да си представи как ще бъде. Притисна се до Хенри и откри, че дори на това място, сред вълните, за нея имаше предостатъчно обич.