Ана Годбърсън
Блясък (26)

Двайсет и четвърта глава

„А Иисус рече на учениците си: истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.“

Матей 19:23-24

Призрачната светлина от газовия полилей падаше върху господин и госпожа Кеърнс, докато господарят на къщата безмълвно се взираше към улицата, а дамата четеше от Библията, отворена на закръгления й корем. Нито един от двамата не бе особено разговорлив по време на вечерята, която премина унило. Тя не се задълбочаваше над онова, което занимаваше мислите на Сноудън и го измъчваше, а щом осъзна истината, се почувства още по-виновна. Та той беше направил толкова много за нея — съвършената сребърна дрънкалка бе последният пример — а тя дори не се замисляше какво го тревожи.

Не беше забравила и за Клондайк, написан с разкривен детски почерк, който непрекъснато се връщаше в мислите й. Опита се да го прогони и остави малката Библия на пода. През прозорците авенюто изглеждаше тъмнопурпурно, освен на местата, където уличните лампи го осветяваха, а минаващите карети бяха малко. Беше понеделник, но бе дочула клюките на слугите, че семейство Скунмейкър и още няколко семейства са организирали партита същата вечер. Скоро сезонът щеше да приключи и както Елизабет много добре знаеше от предишните години, когато беше в центъра на събитията, приемите и партитата в този период бяха завладени от безразсъдна енергия.

— Всичко наред ли е, господин Кеърнс? — попита тя и се изправи на крачка зад съпруга си, загледана в отраженията и на двамата в стъклото.

Той кимна.

— Трябва да ти призная нещо — продължи тя с изтънял глас, който потрепваше.

Така говореше, когато се опитваше да се представи като съвършена домакиня, като малката стопанка на големия дом, като прелестно, скромно момиче, което се стремеше да блесне сред връстниците си.

В отражението забеляза как той извива вежди и се завърта към нея, макар и недостатъчно, за да се срещнат погледите им.

— Така ли?

— Да. — Думите й звучаха сладко, макар да говореше твърде бързо. — Видях дрънкалката — не че съм надничала, но съм купувала същия подарък, затова знам какво представлява. Много се извинявам, но цял ден съм изпълнена с признателност и исках да ти благодаря.

— Радвам се, че ти е харесала — рече той с тон, какъвто не беше чувала досега — нещо като облекчение, макар да прозвуча по-различно. — По-точно казано, ще ти хареса — поправи се той.

Така и не се обърна да я погледне, затова тя отпусна ръка на рамото му и двамата останаха, без да помръдват, обгърнати от ново мълчание. Той нито я погледна, нито изрече нещо, ала тя се почувства като истинска съпруга и когато усети, че докосването й е изпълнило предназначението си, излезе от стаята, за да налее напитка и да му я поднесе. Може би чай или още по-добре бренди, което прислугата все още не беше намерила време да пресипе в кристалните гарафи, които тя смяташе да подреди във витрината в хола.

Забеляза, че всеки ден става все по-едра и по-бавна, а детето отнемаше все по-голяма част от енергията й. Доста дълго търси подноса, брендито и подходящата чаша. В този час в кухнята цареше тишина — госпожа Шмит беше взискателна и държеше всичко да е почистено и прибрано веднага след вечеря — и Елизабет се разсея, докато оглеждаше висящите медни съдове и бели плочки с големината на тухли, с които бяха облицовани стените. Новият й дом е бил построен по същото време, по което и къщата, в която беше израснала, и печката на въглища, порцелановата мивка и бойлерът за топла вода и напомняха за „Грамърси Парк“ 17, където всичко й бе до болка познато. Не че бе прекарала много часове в кухнята на семейство Холанд, просто минаваше през нея винаги когато нощем отиваше при Уил. Миризмите вътре бяха натрапчиви като нетърпението й: мас за готвене, сапун — и ги усещаше всеки път, когато се промъкваше към навеса за карети.

Приятните асоциации заличиха чувството за вина и безпокойството, което изпитваше към Сноудън, докато се връщаше към коридора, където забеляза в овалното огледало, че е почти усмихната. В този момент чу гласа на мъж, който със сигурност не беше съпругът й, последван от познатия тембър.

— Късно е — рече недоволно Сноудън.

— Да, да, късно е, известно ми е. — Акцентът, разбра Елизабет, не беше типичен за балните зали, които тя добре познаваше. — Затова бях сигурен, че ще те открия.

Елизабет се отдръпна в сянката на стълбите, макар да бе наясно, че трябва да предупреди за присъствието си. Погледна чашата на подноса и видя как напитката се разплиска, затова остана неподвижно.

— Казвай бързо какво искаш. Не ти ли дадох вече предостатъчно. Изцеди ме колкото можа през тези месеци.

— Това беше за услугата, която ти направих, а сега се появи нещо ново. Открих за теб една историйка, която съм сигурен, че няма да искаш да се разчуе. Сигурен съм, че и двамата ще спим по-спокойно, ако се разберем, както трябва, и получа онова, което ми се полага.

— Тогава побързай. Това е домът на семейството ми — подкани го Сноудън.

Другият издаде някакъв звук, подобен на смях, но бе най-противното хилене, което Елизабет беше чувала.

— Семейство — повтори мъжът и тогава тя разбра, че смехът се е отнасял за нея, за детето й и за сегашното й положение.

— Става въпрос за онова, което направи в Клондайк…

Значи късният посетител беше написал бележката. Елизабет потръпна и макар жегата да я задушаваше, за момент й се стори, че от няколко часа е насред зимна виелица. Ръцете й се разтрепериха и след малко чашата се преобърна. Тя ахна безпомощно и се опита да я задържи, но вместо това я блъсна и тя, заедно с подноса, падна на пода и се разби с трясък, а миризмата на бренди нахлу в ноздрите й.

Погледна какво е направила и устата й образува малко кръгче. В следващия момент съпругът й се показа от другата страна на плъзгащата се врата. Зад него бе застанал мъжът с едрото момчешко лице, белязано от шарка. Срещна погледа на Елизабет и остана точно толкова изненадан, колкото и тя, и след това младата жена бе напълно убедена, че двамата са се срещали. Не трябваше ли да е в униформа, запита се, докато се извиняваше за шума, и се наведе да събере едрите парчета в краката си.

— Ела утре, когато няма да притесняваш чак толкова съпругата ми и ще се разберем — чу тя предложението на Сноудън и мъжът затътри крака към вратата, след което се чу щракването на бравата.

Мъжът си тръгна бързо, но когато тя го видя, се уплаши изключително много и не успя да овладее треперенето на пръстите си. Опита се да събере парченцата и с двете ръце, но не успя заради треперенето и в следващия момент разбра, че се е порязала и капките кръв капят от дланта й по бялата памучна рокля.

— Добре ли си? — Сноудън се приведе над нея.

— Не… — Съвсем не беше добре. Думите на непознатия „услугата, която ти направих“, „онова, което направи в Клондайк“ и „да получа онова, което ми се полага“ не спираха да кънтят в ушите й. — Познавам този човек.

— Невъзможно — отвърна остро той.

— Да, не, разбира се… Не че са ни запознавали. Виждала съм го и преди. Той е полицай и беше един от онези, които… — Повдигна й се и се облегна на стената. — Той е един от полицаите, които убиха съпруга ми.

— Аз съм ти съпруг.

— Уил. — Нямаше сили да говори. Ужасът и страхът бяха невероятно пресни, все едно още се намираше на перона на централната гара, под стъкления навес, чу свистенето на изстрелите, усети миризмата на прясна кръв, която изтичаше от тялото на съпруга й. Димът се разсея, а полицаите пристъпиха напред и я вдигнаха. Мъжът с лицето, белязано от шарка, беше сред тях. — Той уби Уил.

Сноудън се наведе и й помогна да се изправи, сетне се наложи да я придържа.

— Преуморена си, мила, подложена си на прекалено много стрес…

— Не! Познавам това лице. Виждала съм го в кошмарите си. Преживяла съм онзи ужас безброй пъти. — Гласът й беше станал писклив и тя увисна на рамото на Сноудън. — Какво търси тук? Какво общо има с теб? О… господи! — Гласът й се превърна в хищно ръмжене, когато се сети каква услуга бе направил непознатият на Сноудън. — О, господи, о, господи, о, господи.

— Халюцинираш, любов моя.

Тя инстинктивно се отдръпна от Сноудън, сякаш той бе въплъщение на злото.

— Убил е Уил, защото ти си му поръчал — прошепна тя. Протегна отново ръка, за да се подпре на стената и да се отдръпне от съпруга си. — Затова си му плащал. Платил си му, за да убие Уил, за да можеш да се ожениш за мен и да станеш собственик на земята в Калифорния и да притежаваш петрола, благодарение на който живеем.

Сноудън беше неестествено спокоен, макар да бе нащрек. Слушаше я, но вече не се опитваше да я убеди в противното. Светлата му коса беше като маяк в тъмния коридор, но тя не успя да различи очите му.

— Ами Клондайк? Защо искаше да те види за Клондайк? Какво се е случило в Клондайк? — Жлъч се надигна в гърлото й и тя притисна устата си с ръце. Едно-единствено нещо можеше да се е случило в онази част на света, само то интересуваше Елизабет и това бе смъртта на баща й. Знаеше, макар да не разбираше напълно как и защо, че Сноудън е отговорен и за това. Продължи да отстъпва назад, притиснала едната ръка към стената, за да има опора, и започна да рисува събитията така, както ги виждаше. — Парите, които даде на мама миналата есен, откраднал си ги, нали? Изобщо не си имал намерение да ни дадеш дела на татко. Убил си го тъкмо заради този дял и си щял да задържиш всичко, ако не си усетил, че ще изкараш още, ако поддържаш връзки с вдовицата и дъщерите му. Тогава си решил да се ожениш за едно от момичетата, за да останеш в семейството. — Тя покри очи и простена: — О, боже!

В следващия момент Сноудън се спусна към нея и дръпна ръце от лицето й. Лунните лъчи, които навлизаха през прозореца над вратата, заискриха в очите му и тя забеляза в тях най-обикновена злоба, неприкритото коварство, което го беше подтикнало да измами и нея, и любимите й хора.

— Преуморена си, мила — повтори той, макар и не мило, както преди. Сега вече й показваше как ще бъде оттук нататък. — Състоянието ти не е добро, не се чувстваш добре, може да се окаже дори опасно, когато си бременна. Колко много млади жени умират при раждане! Най-добре да си легнеш и да останеш на легло, докогато е възможно.

Елизабет се опита да се отдръпне от него, но той здраво я държеше. Най-сетне разбираше на какво е способен мъжът, с когото бе живяла толкова месеци. Обзе я паника. Тези забележителни черти, сякаш издялани, за няколко секунди се бяха превърнали в неприкрита заплаха и макар да се опитваше да си наложи да извика, страхът й бе неистов и стисна гърлото й. Последното, което усети, преди да изгуби съзнание, бе, че той я пое грубо на ръце и я понесе нагоре по стълбите.