Ана Годбърсън
Блясък (8)

Шеста глава

„Джентълменът пътува, за да натрупа опит, а дамата пътува, за да допълни колекцията си, и трябва да внимава да не се сближава твърде много със света.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

— До дъно, момчета! — извика дръзко Даяна Холанд по начин, който би накарал майка й да потръпне, а пък мястото би я накарало да заплаче. — Утре може да ни помете ураган…

Поривите на вятъра бяха шумни, мощни, но поне все още не валеше. В „Сеньора Конрад“ беше горещо, задушно и весело, а барманката с къса, къдрава коса, прибрана назад, почти не виждаше прозореца през стената войници, наредили се пред дългия дървен бар. Бялата й блуза, с копчета отпред, падаше свободно. Ръкавите бяха вдигнати до лактите, а дългата семпла черна пола беше пристегната с широк, кафяв кожен колан. Прекрасната й кожа беше поруменяла от усилие, а миглите й обрамчваха лъскавите очи като черни, извити корони. Някой дрънкаше лудешка мелодия на пианото в ъгъла и ентусиазираше войниците да пият по-бързо и да се смеят по-гръмко, а те се подчиняваха безропотно, с готовност.

— Скоро ще плисне — отбеляза сеньора Конрад, настанила се на обичайното си място в края на бара.

— Важното е — отвърна весело Даяна, докато наливаше чист ром на господата, които я наблюдаваха от другия край, — че все още не вали.

Заведението на сеньора Конрад се намираше на Плаза де Армас. Пламъчетата на свещите, подредени по богато гравираните рафтове, се отразяваха по бутилките. Повечето посетители бяха мъже — кубински бизнесмени и цели орди американски военнослужещи, изпратени на острова още преди края на войната. Собственичката беше съпруга на американец, чиито интереси в Куба бяха пресъхнали. Тя обличаше пищното си тяло в черно, сякаш беше вдовица, въпреки че господин Конрад просто се беше върнал в Чикаго, за да се заеме с търговия, и свил ново семейно гнездо с третата си братовчедка. Той обаче беше обичал своята Гъртрудис и й беше оставил собствен бизнес, с който да си изкарва прехраната. Заведението си имаше доста примамливи страни, както и всеки друг бар в Ню Йорк, въпреки че тук те не се забелязваха чак толкова, защото бяха съсипани от мрачната испанска атмосфера. В петък вечер около всички кръгли масички бяха насядали униформени, протегнали дългите си крака на стария каменен под, и вдигаха тост след тост, че са далече от дома.

Разнесе се гръм, който разлюля бутилките и накара прозорците да издрънчат. Клиентите веднага утихнаха и насочиха вниманието си към улицата. Влагата се усещаше, но все още не валеше. Сеньората тихо подсвирна и след малко шумът отново започна. Тогава всички се отправиха към бара и поискаха още. Покрай гръмките викове на тълпата старият барман пред овалното огледало от дясната страна на Даяна свали папийонката си, сякаш искаше да покаже, че най-сетне е готов сериозно да се заеме с работата си. По челото му бяха избили капчици пот — мързеливи, защото не се стичаха — и макар на Даяна да й беше интересно да го наблюдава, гласовете около нея искаха още пиене. Тя се наведе напред, сложи лед в чашите и приготви нови напитки.

От работата ръцете я заболяваха, но беше свикнала с умората. Не че имаше кой знае каква нужда от пари — беше спестила всичко, което изкара на луксозния параход, освен това продаваше на Барнард в Ню Йорк клюките, които научаваше за известните личности, а също и малки рисунки, на които скицираше местни забележителности, които той хареса. Вече разбираше, че може да се добере до сочните клюки не само когато е поканена на гости, но и на различни други места, където хората се събираха вечер.

— Какво прави красива американка като теб на подобно място? — провикна се мъж с пищни мустаци, когато тя бутна пълна чаша към него.

Даяна, вече свикнала с подобни въпроси и откритите ласкателства, които следваха, пое парите му с полуусмивка. Отначало остана изненадана колко различно се държаха с нея мъжете тук, говореха неща и искаха услуги, за които дори не биха посмели да помислят в Ню Йорк. Тя обаче бързо разбра, че когато са далече от дома, съпругите и децата си, разстоянието и алкохолът бързо премахваха задръжките им.

Младолик войник се показа зад мустакатия, който продължаваше похотливо да наблюдава Даяна с присвити очи, и срамежливо помоли за чаша бира. Стори й се, че е на нейната възраст, очевидно възпитанието му все още не бе заличено от колегите, защото дори не смееше да я погледне в очите. Тя му намигна и посегна към бутилка от изстудителя. Намигането се беше превърнало в нещо като флиртаджийско отношение и докато се пресягаше за бутилката, си каза, че трябва да се отучи, преди да открие Хенри. Обърна се, а момчето го нямаше — не че имаше значение. Беше се превърнал в поредния незабележим клиент, също както и останалите на бара.

Неочаквано Даяна отвори уста и в гърдите й се надигна вълна. Забрави задълженията си, не знаеше как да ги изпълнява. Единственият мъж в целия свят, когото виждаше, беше много по-загорял в сравнение с последния път, когато го видя, и лицето му изпъкваше над бялата ленена риза. Носът му беше порозовял и издаваше, че днес следобед е бил на слънце, а изражението му ясно казваше, че допреди малко не е имал никакви грижи и здраво се е забавлявал.

— Здрасти, войниче — успя да изрече най-сетне тя, след като си пое въздух.

— Даяна? — отвърна Хенри, сякаш името й щеше да потвърди необяснимото й присъствие. — Как… — заекна той — ти как попадна тук?

— Търсех те. — Всичко, което си беше намислила да му каже още от онзи ден в края на февруари, когато се появи на прага на стаята, в която тя беше в прегръдките на друг мъж, беше забравено. Изрече единственото, което й хрумна, но то бе най-важното.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи… получила си писмото ми.

Даяна кимна. Беше го получила. Страниците бяха прибрани в куфара й и досега ги беше прочела поне сто пъти.

— Значи не ме мразиш?

Нямаше как да му покаже колко далече от омраза са чувствата, които изпитваше, но поклати глава. Каквото и да чувстваше — срамежлива, дори плаха — беше ново и остана изненадана от себе си, задето е толкова несигурна пред Хенри след всичко, което им се беше случило, и онова, което бе направила, за да се стигне до сегашния момент. Той я наблюдаваше с нетрепващи черни очи. Сърцето й се сви от страх, че срещата им е към края си, че пътешествието й ще завърши и двамата няма да успеят да си кажат нищо. Все пак той беше по-стар от нея, по-опитен и може би сега, след като вече беше станал войник и животът на богат плейбой беше останал зад гърба му, нямаше време за момиченца като нея.

Сеньора Конрад отпусна дебелите си пръсти на рамото й и я върна към действителността. Заведението бе все така пълно с клиенти, които бъбреха на висок глас с работещите момичета или се тълпяха пред бара и удряха с чаши по изтъркания плот. Тя ги погледна, спря очи на зачервените от радост лица, сетне пак изгледа Даяна. В очите на сеньора Конрад блестеше разбиране и след кратка пауза тя стисна служителката си за лакътя и я дръпна настрани.

— Ела — даде тя знак на Хенри и ги поведе към задната част на бара, отвори вратата към склада и побутна първо единия, после и другия вътре.

Помещението беше пълно с щайги и затворената врата скри Даяна и Хенри, макар и недостатъчно от шума на веселяците. И двамата бяха облени в медната светлина на единствената крушка, скрита под страница от вестник. Даяна се завъртя към Хенри в очакване на целувка, но известно време той единствено я гледаше, неспособен да повярва. Облекчение, граничещо с еуфория, започна да се надига в гърдите й, макар все още да й се струваше, че присъствието на Хенри е химера. Той пристъпи напред и тя разтвори устни, но той не ги докосна. Вместо това я прегърна, повдигна я и я притисна с всички сили до себе си. Дълбок инстинкт я накара да отпусне лице на рамото му.

По едно време, преди разпукването на зората, двамата започнаха да говорят и не можаха да спрат. В момента обаче единственото й желание беше да остане така, стъпалата й висяха малко над пода, докато вдъхваше неповторимия мирис на Хенри. Дори в моментите, когато въображението й се развихряше, не си бе представяла подобно удоволствие.