Ана Годбърсън
Блясък (29)

Двайсет и седма глава

„Днес, Уилям Сакхаус Скунмейкър, един от най-великите мъже на поколението, ще бъде положен в гробището на църква «Тринити» в Горен Манхатън. Той изглеждаше в разцвета на силите си, но според слуховете онова, което е възможно да му е казал неговият син, непосредствено преди фаталния край, го е шокирало.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, сряда, 18 юли 1900 г.

— Тя какво търси тук?

Нямаше вятър, а небето над гробището на Сто петдесет и пета и Ривърсайд изглеждаше бездънно синьо. Едрите зелени листа на дърветата не потрепваха, също като надгробните камъни и плочи, подредени в редици по хълма от Бродуей чак до река Хъдсън, която се виждаше над черните шапки на изисканите дами около Даяна Холанд, която безмълвно наблюдаваше тъжното събитие. Беше твърде далече от свещеника и не чуваше думите му. Естествено, на погребението на човек като Уилям Скунмейкър щеше да е пълно с народ. Прашинки полен проблясваха във въздуха като златен прах. Бяха много показателни, помисли си Даяна и ако представеше погребението литературно, а не като за читателите на клюкарска рубрика, щеше да ги опише точно така.

— Разправят, че с Хенри Скунмейкър са били заедно в Индия и си била отрязала косата по време на индуистки ритуал…

Даяна рязко се обърна и срещна погледа на госпожа Олин Вриуолд. Говореше на Джени Ливингстън, старата мома, и макар погледът, който Даяна им отправи, да ги накара да замълчат, двете дами продължиха да я наблюдават с кисели изражения, скрити под перифериите на шапките. Новината за онова, което Хенри беше казал на баща си, се разнесе, макар вестниците да не посмяха да го отпечатат през седмицата, в която беше погребението на стария. Даяна не беше сигурна дали ще спазят същото приличие и през следващата седмица, но тогава с Хенри щяха да са заминали. Междувременно искаше да изкара възможно повече пари. Старият й приятел Дейвис Барнард, който списваше колонката „Игривият галант“, й беше казал много отдавна, че смъртта притежава способността или да извади на открито скандалите, или да ги погребе завинаги.

— Може той да е искал тя да дойде — прошепна Джени, когато Даяна отново се обърна.

Преди да прецени как да отговори, бе подета жална мелодия, изпълнявана на гайда, и тълпата започна да се разотива. Докато елегантните опечалени, облечени в черно, си тръгваха от пресния гроб, тя забеляза и други, като госпожа Вриуолд и Джени Ливингстън, които я заглеждаха с неприкрито презрение. Даяна усети как се изчервява и бузите й пламват, затова вирна предизвикателно брадичка. Открай време беше различна, по свой начин, но никога досега не й бяха отправяни подобни погледи.

След това се приближи Хенри, облечен в дебело черно сако, с което сигурно му беше непоносимо горещо в жегата, и черна жалейна лента на лявата ръка. По красивото му лице се беше изписала умора и той задържа погледа на Даяна по-дълго, отколкото бе редно при тези обстоятелства. Трябваше му само момент, за да й разкрие, че е готов да опразни всичко наоколо, единствено за да е с нея в този момент, и тя отвърна с лека, прикрита усмивка. Пенелопи бе застанала до него като любяща съпруга, не се отдели цял следобед, но лицето й беше скрито под черен воал и бе невъзможно да се разбере дали скърби, или просто пази мястото си на госпожа Хенри Скунмейкър. От другата му страна беше мащехата му, Изабел, която — виждаше се дори зад воала — приличаше на поразена от гръм. Хенри потегли нагоре по хълма, където чакаше семейната карета.

За момент Даяна остана, загледана след тях, като пълна глупачка, но после си напомни, че не бива да позволява хората да разберат какво преживява, освен това също беше изгубила баща си и трябваше да прояви търпение към Хенри. Той правеше всичко по силите си и вероятно чувствата му бяха напълно объркани. А и много скоро тя щеше да го има единствено за себе си.

— Госпожице Холанд?

Даяна се завъртя. Не бе и усетила колко самотна и уязвима се беше чувствала сред тълпата, докато не видя протегнатата ръка на Теди Кътинг, малко по-надолу на хълма. Беше в офицерската си униформа, а аристократичното му чело под русата, зализана назад коса, беше набраздено с нови бръчки. Стори й се, че сивите му очи са по-открити от последния път, когато се видяха, в „Ройъл Поенсиана“, в Палм Бийч, Флорида. Беше чула, че е в армията, но нали и тя беше в чужбина и й се стори напълно уместно да се видят тук.

— Господи Кътинг, колко се радвам да ви видя — рече тя и пое ръката му.

— И аз вас, госпожице Холанд — заговориха, докато се изкачваха по хълма заедно с останалите. — Нямаше ме едва пет месеца, но имам чувството, че целият свят, по-точно Ню Йорк, е нагоре с краката. Не мога да повярвам, че господин Скунмейкър почина толкова рано. Ами сестра ви… тя скоро ще стане майка.

Даяна жално погледна Теди — винаги се държеше сантиментално, когато ставаше въпрос за Лиз — и се опита да смени темата.

— Да, сигурно ви се струва много ограничено, след като бяхте на Филипините, видяхте света и преживяхте приключения.

— Приключения… — Теди се изсмя глухо. Очите му се плъзнаха над зелените дървета, извърнатите лица, склона, който се спускаше към водата, сякаш се чувстваше виновен, задето стоеше тук, невредим, сред околната тишина. Продължи замислено с много сериозен тон: — Няма такова нещо като хубава малка война. В Тихия океан видях… — Замълча и се опита да пропъди спомена. — Но вие сте дама и не бива да мислите за подобни неща. Достатъчно е да призная, че няма да се връщам там. Разкажете ми за вас, за вашето семейство. Всички ли са добре?

— Мама е каквато си беше преди, пие чай единствено с най-важните хора и създава тайни съюзи — започна Даяна в опит да омаловажи нещата. — Вчера сутринта видях Елизабет — дотогава изглеждаше съвсем добре, но лекарят казал, че трябвало да остане на легло, докато… докато се роди бебето… и тя беше толкова изтощена, че едва говореше.

Теди изглежда се натъжи.

— Как само ми се иска да я видя.

— Трябва да отидете. — Отдалечаваха се от гроба, под краката им хрущеше чакъл и Даяна започваше да връща веселото си настроение, въпреки че денят беше напоен с тъга. — Много интересно, докато бях при нея, не каза нито дума, но когато се канех да си тръгна, изрече вашето име. Стори ми се, че не съм чула добре, но след това ме помоли, каза го съвсем ясно, да повикам Теди Кътинг.

— Не мога, няма да е редно да я посетя, докато е в това състояние, а и…

— Теди — прекъсна го тя. Двамата се качваха по неравни каменни стъпала и Теди й подаде ръка, за да я придържа. Жените около тях не спираха да клюкарстват за нея, твърдяха, че щяла да бъде опозорена заради онова, което е сторила, надяваха се да се случи, за да имат нещо забавно, за което да шушукат в покоите си в крещящи цветове, пълни с едни и същи ненужни боклуци, двойно по-ненужни, тъй като бяха позлатени. — Стига глупости. Ти си неин приятел и ако си й добър приятел, ще я посетиш, когато е болна, без значение какво мислят околните.

Двамата бяха стигнали до улицата, където чакаха каретите, и той задържа за момент тъжните си сиви очи на Даяна и се замисли над думите й.

— Благодаря ти — отвърна й след малко. Сега вече лицето му беше по-ведро. — Права си, разбира се. Да те закарам ли до вас?

Семейство Скунмейкър вече бяха потеглили. Гайдарите продължаваха да свирят край новопоставения надгробен камък, а лодките по Хъдсън плаваха към целта си. Никой друг нямаше да й предложи да я закара, а и тя щеше да намери известна утеха в компанията на най-добрия приятел на Хенри, който беше свидетел на любовта им. Той я поведе към каретата, последван от неодобрителните погледи на злобните кокошки, които се правеха на възмутени, макар да бяха очаровани от отношенията на Даяна Холанд и Хенри Скунмейкър.