Ана Годбърсън
Блясък (44)

Четирийсет и втора глава

„С огромен интерес проследих историята на Каролина Брод, наследницата от Запада, чието име беше представено в тази колонка на обикновените хора. В неделя се разкри, че бързото й издигане е било прекалено, щом сватбата й с един от най-желаните ергени в града бе отменена с гръм и трясък. Очевидно е била най-обикновена прислужница от Ню Йорк, която имала желание да се облича както господарката си. Тя изпусна шанса да се омъжи в едно от най-изисканите семейства, но си остава богата — господин Кари Луис Лонгхорн й остави предостатъчно истински пари — и не можем да отречем, че това е тенденция, която все по-често ще се натрапва във висшето общество — богатство без класа.“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, вторник, 24 юли 1900 г.

— Госпожице Брод, има ли нещо, което искате да ви донеса, може би чай или…

— Не.

Каролина, разположила се на канапе в розова коприна под прозореца на хола на втория етаж, дори не вдигна поглед, когато отказа предложението на прислужницата си. Беше облякла халат от богато набрана коралова дантела, която се стелеше безжизнено към пода. Беше прекалено късно, за да е все още в подобни дрехи, но в момента изобщо не я интересуваше. Беше й омръзнало да се взира към къщата на Лиланд, но нямаше какво друго да прави. Едно от момичетата, които работеха в кухнята, беше чуло от една от прислужниците на Бушар, че господарят им е заминал за вилата на семейството на Лонг Айлънд.

— Нищо не искам.

Откакто в неделя се върна от църквата, й беше трудно да състави изречение, по-дълго от една дума, или да поиска каквото и да било. Повтаряше непрекъснато „Нищо“. Храна, чай, напитки, цветя, рокли, накити, слънце, звезди — всичко й се струваше напълно безсмислено. Единственото, което искаше, беше Лиланд, а той беше недосегаем за нея. Очите й бяха подпухнали от плач. Сякаш цялото й тяло беше пресъхнало след толкова много сълзи.

Вече й се струваше невероятно, че е едно от най-богатите момичета, които познаваше. Това обаче беше самата истина. Тристан повече не можеше да й направи нищо и изглежда го беше разбрал, защото не се опита пак да иска каквато и да било компенсация за миналото. Скромната къща близо до парка беше все още нейна, само че беше прекалено голяма, след като вече бе непоносимо сама, а и богатството й се струваше истинско извращение, след като не можеше да й осигури мечтаното.

— Да ви донеса ли някоя книга, парче торта, вестник?

— Никакви вестници. — Каролина вдигна широкото си закръглено рамо — покафеняло от лунички — към бузата си и затвори очи. — Моля те, остави ме.

Слугинята се отдръпна и остави Каролина да се опита да поспи. Тя наистина се опита, но така и не успя да се пренесе от тъжната стая и унилата улица в света на сънищата. Повдигаше й се, пробождаше я съжаление всеки път, щом имаше чувството, че се унася. Времето минаваше, а тя нямаше представа колко е часът, когато стълбите на първия етаж проскърцаха и някой тръгна нагоре.

— Госпожице Брод, извинете ме, че ви безпокоя… — започна прислужницата.

— Казах ти да ме оставиш — измърмори Каролина със затворени очи.

— Лина — обади се уморен глас, — не можеш да се търкаляш необлечена по цял ден.

Очите на Каролина трепнаха. Слънчевите лъчи се заиграха по паркета, чак до мястото, където Клер беше оставила малък, черен кожен куфар, станал сив от старост.

— Миличката ми — въздъхна по-голямата сестра. Рижавата й коса беше прибрана под семпла шапка и беше облечена в черна рокля с лодка деколте, каквито двете сестри бяха носили години наред. — Какво е станало с теб?

За миг господарката на Източна шейсет и трета улица номер 15 се ядоса, че сестра й я е видяла в момент на слабост. После нуждата от човешка топлина надви. Първо едната, а сетне и другата немощна ръка на Лина се протегна напред. Другото момиче пристъпи към сестра си и я привлече до себе си, както едно време, когато бяха деца, след като майка им почина и малката сънуваше кошмари.

— Всичко беше лъжа — изплака Каролина.

Усети целувка по челото, точно под косата. Чувствата й започнаха да се връщат, но този път я накараха да усети всичко, което беше изгубила, и пак се разплака.

— Отнеха ми всичко — писна тя, докато сестра й се опитваше да попие солените сълзи от бузите. Не че те бяха важните, тъй като цялото й тяло бе раздирано от ридания. — Те ми го отнеха.

— Малката ми Лина, малката ми Лина — шептеше Клер, докато люлееше сестра си. — Наистина си го обичала, нали?

— Да.

— Поне си изпитала това чувство — отвърна разумно Клер, — а не като мен, дето никога не съм се влюбвала…

Намеренията й бяха добри, въпреки това не успя да я утеши. След тези думи, Каролина се почувства още по-нещастна. Ревна отново и зарови лице в рамото на сестра си.

— Слушай — продължи Клер, след като Лина престана да хлипа. — Донесох ти нещо, което ще те развесели. — Извади вестник от джоба си. — Смешно е, нали, да разбираш какво прави сестра ти от вестниците. Сигурно ме мислиш за отчайващо глупава и проста.

Допреди няколко дни Каролина сигурно щеше да потвърди, обзета от чувство на превъзходство и неловкост. Сега обаче целият й живот се беше преобърнал и постигнатото беше разпиляно, а мисълта, че някой иска да й чете за нея самата, й се стори върхът на глупостта. Прииска й се да се изсмее и макар да беше нещастна, успя да се засмее.

— Аз ли съм глупачка, или светът е полудял? Ти със сигурност не си.

По бялото кръгло лице на Клер заблестя облекчение, щом видя усмивката на сестра си.

— Слушай — настоя тя. — От колонката на господин Галант е. „И не можем да отречем, че това е тенденция, която все по-често ще се натрапва във висшето общество — богатство без класа. Сигурен съм, мнозина ще скърбят за смъртта на една ера, докато аз мисля, че изродените стари фамилии в този град властваха достатъчно дълго, а новата кръв идва от момиче, което, макар да няма кой знае какви качества, успя да впечатли познавач като Лонгхорн до такава степен, та й остави цялото си богатство. Ето защо с чиста съвест мога да кажа, че това съвсем не е лош знак“.

Каролина наблюдаваше как бузите на сестра й грейват в усмивка и лъчите на слънцето се отразяват във веселите й очи. Стаята зад нея беше пълна с призраците на партита и вечеринки, които беше организирала и имаше намерение да организира. Спомняше си как седеше на същото това място, когато Лиланд идваше вечер, заставаше на прага и по лицето му се разливаше искрена радост, че я вижда. За момент се уплаши, че къщата винаги ще я натъжава. После красивата ламперия от палисандрово дърво, кристалният полилей и лъскавият паркет й намигнаха и тя усети, че това е домът й, също както и миналата седмица.

— Не тъжи, миличка. Не е чак толкова зле, не виждаш ли? Представяш ли си, за моята Каролина пишат в „Игривият галант“. Той мисли, че независимо от онова, което говорят за теб в момента, ти имаш независимост и си проправила път в посоката, в която ще поеме целият свят. Каролина Брод е бъдещето, така казва той. Това си ти!

— Не. — Каролина пое ръката на сестра си и се насили да се усмихне. Тъмната й коса, доскоро нагласена на букли, падаше по раменете и гърдите й. Щом се усмихна, разбра, че все пак има и хубави неща, които ще прогонят меланхолията. Халатът докосваше приятно кожата й, въздухът беше уханен и топъл, жената до нея я обичаше, независимо от онова, което беше направила. — Това сме ние. Нали си взела всичките си вещи от госпожа Кар в този стар куфар? Дано си се сбогувала с нея, защото от сега нататък ще живееш тук, с мен и ще бъдем… двете. Ще се забавляваме до насита.