Ана Годбърсън
Блясък (17)

Петнайсета глава

„Очакваме ви в «Уолдорф-Астория», където партия «Семеен прогрес» ще отпразнува издигането на кандидата си за кмет Уилям С. Скунмейкър в петък вечерта на тринайсети юли в девет часа.“

Пелена от дим на пури се стелеше над пищно украсената бална зала в „Уолдорф-Астория“, където мъже във фракове и дами в рокли с най-различни цветове се бяха разположили край дългите банкетни маси, ярко осветени от блесналите полилеи. Красивите момичета и напитките изобилстваха, факт, който би доставил неимоверно удоволствие на Хенри във всеки друг момент от живота му, но той току-що се беше върнал от дълго пътуване, променило го завинаги. За него нямаше никакво удоволствие в това, да седи на показ на маса на издигнат подиум в края на залата. Беше принуден да облече униформата си, макар технически вече да не беше войник. Баща му не спираше да го нарича герой от войната и той се чувстваше като клоун.

Мазните остатъци от богатата гощавка бяха разпилени по сатененото знаме на партия „Семеен прогрес“, с което беше застлана масата, за да не забрави никой от присъстващите за кого трябва да гласува на предстоящите избори. Тази вечер нямаше представители на семействата, чийто живот партията имаше за цел да промени — не присъстваше дори и един от въпросните бедняци. Единствената безотговорна мисъл на Хенри тази вечер беше, че някой бе подходил с груба ирония, избирайки Скунмейкър за лидер на тъкмо тази партия и това ще се окаже нескопосана шега. Баща му седеше от дясната му страна, разговорлив, внушителен, а от лявата беше Пенелопи, съвършено нагласена и неописуемо отегчена. Беше облечена в ярко пауновосиньо, с дълбоко квадратно деколте на роклята, обточена със златен ширит, устните й в кървавочервено. Острите й бели лакти бяха подпрени на масата и не поглеждаше Хенри. По-скоро той не я поглеждаше. Вече не се знаеше кой кого избягва да погледне. Беше му мъчно за Пенелопи — тя беше горда и от сегашното му отношение сигурно я болеше. После си спомни колко безмилостно постъпи, когато реши да съсипе единственото чисто и прекрасно нещо в живота му и при мисълта дори не можа да си представи, че изрича името й. Завиждаше малко на Даяна, защото макар да им беше трудно да са разделени, на нея поне не й се налагаше да се появява в обществото с подобна мъчителка.

— Кажи, Хенри Скунмейкър, как се чувстваш у дома в Ню Йорк?

Хенри вдигна уморено поглед от остатъците от вечерята към слаб мъж в костюм с лоша кройка. Сети се, че е репортерът в „Уърлд“, с когото по-възрастният Скунмейкър се държеше приятелски, и се досети, че той е поне отчасти отговорен за погрешното впечатление, създадено у читателите, че синът е герой.

— Сигурно се чувствате чудесно у дома, при прекрасната госпожа…

Нестройният шум откъм дансинга утихна за кратко и всички чуха шумоленето на полата на съпругата му, докато се наместваше на стола. Тя очакваше с нетърпение отговора му. Хенри се замисли за Даяна, каза си, че едва издържа неизвестността, нямаше представа къде е след часовете, които бяха прекарали заедно. Сигурно семейство Холанд бяха поканени на гости тази вечер, въпреки това напразно се оглеждаше и накрая реши, че майка й й е забранила да излиза.

— Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос? — отвърна нетърпеливо той.

— Как, наистина? — намеси се задъхано Пенелопи. Тя не беше от момичетата, които се преструваха на мили, но сарказмът в гласа й беше убийствен. — Не виждате ли тена, който има след плаването с яхта. За един мъж е ужасно да се откаже от подобно приятно прекарване.

— Плаване с яхта ли? — Репортерът извърна поглед, въпреки това пролича, че се почувства неловко от чутото. Надяваше се никой друг да не се е почувствал толкова неудобно. Нямаше желание да чува подобна история.

— Хенри е доста напрегнат след месеците на служба — намеси се спокойно по-възрастният Скунмейкър със заповеднически тон. — И с двамата е така.

Репортерът кимна послушно и заситни нанякъде. По-възрастният мъж се приведе към сина си и засъска на ухото му:

— Покани съпругата си на танц.

— Но тя току-що… — опита се да негодува Хенри.

— Просто се цупи — измърмори Уилям. — Такива са жените. Покани я на танц и тя ще забрави за дребната препирня.

Хенри затвори очи и съжали, че си е тръгнал от Куба. Можеха да избягат — чак сега го разбираше — докато имаха възможност. Допуснаха грешка, колосална грешка, когато позволиха на полковника да ги върне. Допуснаха толкова много грешки, някои големи, други малки. Трябваше да се постарае повече да се хареса на полковника, да се опита да го убеди да не връща влюбените у дома. Не биваше да изпуска Даяна от погледа си, не биваше да се връща в дома на семейство Скунмейкър, като уплашено куче, което винаги припка обратно при строгия си господар, понеже не знае къде другаде да отиде. Сега сърце не му даваше отново да влезе в ролята, отредена от баща му и Пенелопи.

— Хайде — подкани го старият настойчиво и нетърпеливо.

Хенри се опита да си напомни, че като ядосва Пенелопи, макар много да се изкушаваше, нямаше да постигне абсолютно нищо, че докато беше до нея, а не до Даяна, трябваше да прави всичко по силите си, за да защити любимата си, вместо да създава неприятности.

— Пени… — започна той, стана и протегна ръка, но тя се оказа бърза и очевидно водена от желание за отмъщение. Протегна крак и го спъна така, че той полетя напред. Ако не се беше хванал за облегалката на стола й, сигурно щеше да падне. Хенри направи гримаса към баща си, сякаш старият щеше да разбере колко безнадеждно беше всичко, но неговото изражение показваше, че няма да му позволи да се откаже тъкмо сега.

Хенри прокара ръка по зализаната си коса, изпъна дрехите, сякаш по този начин щеше да заличи неприятното впечатление от сцената. Опита се да си припомни как бе успял да накара навремето Пенелопи да тича след него.

— Госпожо Скунмейкър — започна отново той през стиснати зъби и дори се изненада от неприязънта в гласа си, — няма ли да танцуваме?

Тя се отдръпна от него и подпря брадичка на дланта си, загледа се напред и се престори, че не е чула въпроса.

Хенри се приведе и заговори тихо, но — поне така се надяваше — убедително.

— Аз съм ти съпруг. Искам да танцувам с теб.

Тя се обърна към него, без да крие омразата си.

— Досега нито веднъж не си се държал като такъв — изсъска му.

— Е — отвърна той и усети как гневът прогаря гърлото му и едва удържа думите, които напираха, — никога не съм искал да стана твой съпруг.

Тя присви очи.

— Може и да не си, но изрече клетвите.

— Ти така ме юрна към олтара, та дори не забеляза, че не съм изрекъл нито една клетва.

Пенелопи стовари длан върху масата.

— Тогава защо се върна? За да ме унижаваш ли? Да не би да мислиш, че съм малоумна и не съм забелязала как пристигна в Ню Йорк в деня, в който малката ти Да…

— Престани — прекъсна я навреме Хенри.

Щом чу името на Даяна, изречено от злобния й език, всичките му инстинкти да защитава любимата си, събудени в Куба, се възродиха отново. Мисълта за онова, което Пенелопи можеше да каже, го вбеси, стисна зъби и ги оголи в подобие на усмивка.

— Танцувай с мен — нареди той.

Пенелопи вдигна лице към него със студена усмивка. Музиката, тихият шепот, който се разнасяше откъм представителите на политическите партии, неизреченото недоволство на баща му, сякаш изсмукаха въздуха в залата. По лицето на съпругата му премина сянка, но протегна облечената си в ръкавица ръка към него.

— О… добре де — съгласи се с момичешко гласче, сякаш бе готова за флирт, но той я познаваше твърде добре и знаеше, че го прави заради баща му, който даваше парите за всичките й прищевки и същевременно обявяваше война на сина. — Но няма да ми е никак приятно.

След тези думи стана и му позволи да я поведе покрай останалите гости на масата на кандидата за кмет към дансинга на „Уолдорф-Астория“, където бяха танцували веднъж или два пъти в по-безгрижни времена, когато все още се харесваха. Хенри се поклони на съпругата си, Пенелопи направи дълбок реверанс и танцът започна. Някои ахнаха, музиката се извиси и гостите изръкопляскаха. За кратко господин и госпожа Хенри Скунмейкър оставиха всички с впечатлението, че са великолепна, млада и много влюбена двойка.