Ана Годбърсън
Блясък (30)

Двайсет и осма глава

„Живите са изтъкани от недостатъци. Мъртвите, с всеки изминал ден в отвъдното, се струват по-безупречни от онези, които са оставили на земята.“

Мейв де Джонг, „Любовта и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

Свещеникът приключи и гайдарите подеха мелодия. Хенри вдигна очи към небето. Въздухът беше пълен с живот, но той се чувстваше сломен и не беше сигурен какви чувства го измъчват. Кристалносиньото небе и нежната зеленина на листата му се струваха не на място, както и тежката пръст, с която помогна да засипят тялото на баща му. Старият открай време се струваше страховит и внушителен на Хенри — още от времето, когато беше момче без майка и се криеше зад полите на гувернантките, чак до деня, в който Уилям настоя синът му да се омъжи за Елизабет Холанд и заплаши да го обезнаследи, ако откаже. Двамата не бяха близки и Хенри знаеше, че би трябвало да се чувства така, сякаш някой бе свалил тежка зимна дреха от плещите му. Докато стоеше там и поглеждаше към изпълнените със съчувствие лица, му се стори, че лятната светлина излъчва студ.

Допреди няколко дни копнееше за Париж. Днес бе готов на всичко, за да е вече там, да спи в прегръдките на Даяна в някоя мансарда, където никой нямаше да го потърси.

Видя я на погребението и впрегна цялата си воля, за да не спре останалите от семейство Скунмейкър и да зарови лице на гърдите й. Тя бе застанала наблизо, дребничка, красива, по-румена и великолепна от обикновено, в черна памучна рокля. Черната панделка, която държеше шапката й на място, подчертаваше малката й остра брадичка. Нежните кафяви очи, защитени от гъстите клепки, не се откъсваха от него и той едва се овладя.

— Време е да вървим — подкани го Пенелопи.

Беше с вталена черна рокля и шапка с лъскави пера, въпреки това през целия ден беше тиха и услужлива. Хенри погледна към най-добрия си приятел, Теди Кътинг, застанал до останалите, които одеве носеха ковчега. Хенри бе изпълнен с благодарност, че добрият му приятел се е върнал в Ню Йорк тъкмо в този момент. По-късно двамата щяха да пийнат и да оправят нещата. Сега му кимна, за да покаже на приятеля си, че любовницата му има нужда от придружител. После стисна ръката на мащехата си и тръгна заедно с останалите нагоре по хълма. След малко прие съболезнованията, поднесени от бизнес партньори на баща му, които се бяха спрели до каретата, и му беше трудно да ги различава един от друг.

— Хенри — изплака Изабел, когато седнаха в каретата. Издуха си шумно носа в черна кърпичка. — Какво ще правим сега?

Конете потеглиха напред; предстоеше им дълъг път към центъра по Бродуей. Обърна се през рамо, за да погледне през малкото прозорче отзад, към тълпите, които поднасяха последна почит, и реката, която блестеше на следобедното слънце. Нямаше представа какво ще прави тя сега, въпреки това един непознат глас — съвсем нов, който обаче излезе от собственото му гърло, заяви:

— Ние сме от семейство Скунмейкър. Ще се справим.

От лявата му страна, където се намираше Пенелопи, се чу шумно сумтене. Сестра му, Прудънс, седнала срещу него, го погледна тъжно и скептично.

— Той беше велик човек — продължи Изабел с разтреперан глас, изпълнен със страхопочитание. — Велик. Беше прекалено добър.

Хенри обърна черните си очи надясно, където мащехата му седеше обгърната от черна коприна, бледа, както никога досега, с момичешки руси къдрици, скрити под шапката и воала. Никой не бе наричал баща му добър, дори по времето, когато Хенри беше дете. Учуди се, когато му хрумна, че може би Изабел, която му беше втора съпруга от няколко години и не му беше родила деца, се страхуваше, че мястото й в семейството е несигурно. Тя очевидно беше потресена и той реши, след кратък размисъл, че вдовицата положително се чувства виновна заради романтичните си забежки в месеците преди да овдовее.

Тя свали шапката си и той за пръв път осъзна, че сърцето е нещо странно. По зачервените й очи и бледо лице разбра, че каквито и други чувства да беше изпитвала, го беше обичала, а споменът за неизживяната обич щеше да я преследва завинаги.

— О, Хенри, ти трябва да се справиш. Той хранеше такива надежди за теб. Все повтаряше, че неговият Хенри бил възпитаник на „Харвард“, щял да поеме семейния бизнес, а пък и бил истински чаровник. — Пенелопи чу това и изсумтя отново, сякаш по-възрастната госпожа Скунмейкър нямаше право. — Казваше, че от теб щяло да стане чудесен представител на семейството, след като надраснеш дивата си жилка.

Каретата мина през неравност на пътя и четиримата подскочиха. Изабел се лашна напред, после се облегна на Хенри и той се стресна, все едно на каретата й бяха поникнали крила и беше се издигнала над земята. Не помнеше баща му някога да е одобрявал разгулния му живот, не помнеше старият да му беше казал и една добра или окуражителна дума. Мащехата му отпусна глава на гърдите му.

— Ще видиш — продължи тя и сълзите й попиваха в ризата му. — Той беше строг с теб, за да станеш и ти велик като него и с времето ще разбереш, че винаги беше прав.

Хенри я прегърна през потръпващите рамена и се опита да се изправи, да изпъне гръб, за да има по-внушителен вид, като че ли се стараеше да се превърна в сина, който баща му бе искал.