Ана Годбърсън
Блясък (40)

Трийсет и осма глава

„Истерията е често срещано състояние сред жените във висшето общество. Симптомите включват нервност, склонност към припадъци, недостиг на въздух, безсъние, раздразнителност и тенденция да създават неприятности. Шарлатаните предписват сензорна депривация^[1] и всякакви амулети. Най-доброто лечение е да се приемат богати храни, да се прекарат неколкостотин часа на легло, след което нежните цветя ще се надигнат, за да пият чай свежи и здрави, както винаги.“

„Здравен наръчник за дома на всяка жена“, издание 1897 г.

За Елизабет нямаше ангели дори сред обгърнатия в облаци дълбок сън. Докато беше в съзнание, плачеше и не спираше да се моли. Опитваше се да убеди сама себе си, че всичко е най-обикновена заблуда, да повярва, че единственото желание на Сноудън е тя да си почине. След това обаче виждаше жестокостта и спокойствието, с които я упояваше отново и отново и си спомняше, че и преди е убивал хладнокръвно и пресметливо. Бе напълно сигурна, че не греши. Баща й сигурно се е борил, а тя бе станала свидетелка как Уил посрещна смъртта със същата смелост, с която се отнасяше към всичко в краткия си живот. Сноудън изобщо нямаше да се затрудни — щеше да представи нещата така, сякаш е починала по време на раждането, а после нямаше да му е никак трудно да манипулира наследника на всичко, което притежаваха семейство Холанд. Кой би се усъмнил, че детето не е негово, след като нея я заровеха в земята и вече не можеше да проговори?

Минаваше полунощ, когато тя широко отвори очи и съзнанието се върна като ледена пелена. Не можеше да определи кое време е. Сърцето й, преживяло толкова мъка, блъскаше като упорита машина. Първо се върна споменът за някои мъчителни факти, последваха чувствата, които я разтърсиха чак до върховете на пръстите. Беше жадна, гладна и би се зарадвала да види нечия усмивка, но много по-силно бе желанието й да стане от леглото и да се измъкне от къщата.

Всичко около нея беше размазано, неясно, с размити цветове. Примигна с усилие, опита се да различи очертанията на предметите в стаята и да помисли кое е най-доброто за нея. Знаеше, че няма да има много шансове като този, някакво шесто чувство я бе накарало да се събуди тъкмо в този момент, а съпругът й не би допуснал никаква свобода. В сънищата Теди беше дошъл да я спаси, но в истинския живот той бе стигнал едва до вратата и чувството му за приличие не му бе позволило да разбере какво става. Единственото, което мислеше, беше: стълбите, вратата, улицата. След това отметна завивките и пристъпи напред, макар краката й да трепереха.

Открай време ходеше с лека стъпка. Това бе едно от красивите неща, които пишеха за нея по страниците на клюкарските вестници. Плъзгаше се изключително грациозно по дансинга, никой не усещаше присъствието й, същевременно не смееха да откъснат очи от нея. Тези качества на Елизабет Холанд щяха да й послужат и сега, докато пристъпваше като призрак по коридора.

През прозорчето над входната врата се процеждаше лунна светлина. Наоколо цареше мрак. Може би, помисли си, когато излезе на площадката на втория етаж, възпитанието и обучението да стане достойна за брак дебютантка, един ден щеше да й помогне да се превърне в умел крадец. Това беше лекомислено, положението й беше изключително сериозно и се запита дали прозрачната лепкава течност, с която Сноудън напояваше кърпичката, преди да я притисне към устата и носа й, не я беше накарала да оглупее, освен че я приспиваше.

При тази мисъл сърцето й се поуспокои, докато стоеше на най-горното стъпало. В следващия миг чу проскърцване и инстинктите й заработиха. Знаеше, че е Сноудън, макар да не виждаше почти нищо. Лъч лунна светлина освети шишенцето с прозрачна течност, което той носеше. Значи възможността й се беше предоставила единствено защото той беше закъснял да я упои. Завладя я омраза, когато си спомни колко долни и гнусни са намеренията му. Мъжът, за чийто дом беше дала клетва — и пред Господ, и пред свидетелите — да се грижи до края на живота си, имаше една-единствена цел — да заличи семейството й. Никога не бе изпитвала ярост както сега. Тя премина през нея като заряд електричество.

Представи си изражението на Уил, преди да издъхне — уплашен, объркан — тялото му сгърчено от болка. Сноудън наближи последното стъпало и забави крачка, може би защото тъкмо се беше събудил. Сега вече го видя и забеляза сведените надолу очи, да не би да се спъне или подхлъзне. Не я беше забелязал, но тя беше спряла дори да диша, когато го чу да приближава. Затова пък той дишаше бавно и равномерно, също като човек, който спи спокойно, с чиста съвест. Все още не я беше видял, когато тя стисна парапета. Той дори не предполагаше, че е възможно съпругата му да е тук, станала, нащрек, затова щом я видя, се опули и не реагира дори когато тя протегна ръце и с всички сили го блъсна в гърдите.

Не можеше да има спор кой от двамата е по-силен. Той беше едър мъж, а тя дребна, сега вече тромава заради големия корем. Яростта обаче я беше заредила със сили, може и да беше инстинкт на вълчица, а може и Господ да й бе протегнал ръка, за да я спаси от смъртна опасност. По-късно, когато тялото й не беше така разтърсвано от ужас и чувства, тя щеше да осъзнае, че Уил е бил до нея, също като крилатия ангел, когото беше сънувала, за да я защити за последен път.

Силата й беше ненадейна и огромна. Пантофите на Сноудън се подхлъзнаха на стъпалото и той размаха ръце. Очите му щяха да изскочат, докато гледаше дребната жена, която бе успявал да държи в подчинение с лекота дни наред. Сега обаче беше късно, защото земята го теглеше надолу със страшна сила и не му готвеше нищо добро. Той тупна в основата на стълбите с трясък и пукане на счупени кости. След това Елизабет си пое няколко пъти дъх, но така и не успя да се успокои. Постави ръка на корема, за да се опита да спре трепета. Останалата част от нея не беше важна.

Пристъпи на пръсти, за да провери какво е сторила.