Ана Годбърсън
Блясък (32)

Трийсета глава

„Сержант Теди Кътинг се върна от Тихия океан, поради което Джема Нюболд, за която се говори, че била първият избор за съпруга на единствения син на госпожа Кътинг, вчера се усмихваше и си беше сложила изключително модерно боне, макар поводът да не беше подходящ — погребението на господин Уилям Скунмейкър…“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, четвъртък, 19 юли 1900 г.

— Читателите обичат подобни неща — заяви застаналият край бюфета Дейбис Барнард, докато наливаше уиски в чашите с кафе. Вестникарят говореше за подробностите около погребението, които Даяна му беше съобщила вчера. Той имаше драматично смръщено чело, тесен нос и беше изпънал жилетката като човек, който се радва на хубав живот. — Според мен обаче, те ще проявят много повече интерес към личния живот на Даяна Холанд avec^[1] илюстрации. Историите за теб, мила моя, спокойно могат да продават тиражи.

Даяна се усмихна разсеяно от канапето край прозореца, където се беше разположила в дълга тъмносиня пола и бледорозова блуза, която трептеше по финото й стройно тяло. Вече добре познаваше тесния апартамент на господин Барнард, разположен на третия етаж в блок на Източна шестнайсета улица — и пукнатините по небесносинята боя, и редиците литографии, скрили дупките, където е възможно, огромната купа от рязано стъкло на бюфета, боксьорските ръкавици, закачени над камината, която през лятото се използваше като склад за книги. В купчината имаше няколко, които тя възнамеряваше да спаси, преди да замине във вторник.

— Това са просто клюки — отвърна тя и се обърна към прозореца и белите облаци по бездънното синьо небе.

Дейвис я погледна, после подаде и на нея, и на приятеля си — Джордж Грас, писателят, седнал на ракитов стол от другата страна на прозореца — чашите с кафе.

— Не вярвам на нито една дума, нали така, Грас?

Грас сведе дългото си конско лице към чашата и отпи. Той целият приличаше на кон и дългите му крака бяха кръстосани като на непукист и нехранимайко. Пристигна преди половин час, а Даяна реши, че е грозен, но интересен тип.

— Вие двамата за какво говорите? — Той протегна порцелановата чаша, за да чукне чашата на Даяна. — Клюките са просто средство, за да се разсеят хората, които завиждат на малцината като нас, успели да опазят благородството в сърцата си.

Даяна отметна назад глава, разсмя се, а късите й къдрици плиснаха около лицето.

— Същото това средство е купило уискито, което сърбаш — отвърна домакинът, но Даяна забеляза, че той няма нищо против добродушното заяждане. Дейвис обичаше да се шегува, че бил драскач.

— Не мисли, че не съм благодарен — усмихна се Грас и показа покафенелите си зъби. — Изкуството не носи никакви пари.

— И още нещо, госпожице Холанд — продължи Дейвис, без да обръща внимание на посоката, в която приятелят му се опитваше да поведе разговора. — Следващия път, когато решиш да бягаш на другия край на света, не ми го съобщавай с телеграма, в която молиш за пари и настояваш да пусна във вестника официалното ти алиби.

След няколко дни тя пак заминаваше. Нямаше търпение. Имаше чувството, че са изминали години, откакто бе оставала насаме с Хенри, и бе истинско мъчение, че тайното им общество, съставено от двама, в момента е разделено. Вечер заспиваше, докато си представяше как ще се целунат, за да скрепят съюза си отново. А и напоследък, където и да отидеше, я следваха неодобрителни погледи и жлъчни подмятания, а майка й обикаляше къщата побесняла, в очакване историята да бъде официално публикувана и семейството им да бъде опозорено веднъж завинаги. Никак не й се оставаше в тази потискаща атмосфера.

— Виждам, госпожице Холанд, че се усмихвате. — Острият поглед на Грас не се отделяше от нея. Даяна се опита да си придаде непроницаемо изражение, но блясъкът в очите я издаваше. — Замисляте нещо.

— Не се сърдете, господин Барнард. — Тя се обърна към стария си приятел, застанал зад ракитовия стол. Прехапа плътната си долна устна при мисълта за онова, което възнамеряваше да признае. — Наистина съм намислила план за бягство.

— Къде заминаваш? — попита тъжно Дейвис.

Отдавна подозираше, че обичта му не се дължи единствено на способността й да събира клюки за привилегированите в обществото, затова се стараеше да не подклажда интереса му.

— В Париж. Този път наистина.

— Сама ли?

Тя се изчерви.

— Не й задавай подобни въпроси — намеси се Грас. — Много скоро ще разберем — добави философски той.

— Ще продължиш ли да ми изпращаш телеграми, когато ядеш охлюви и научиш някоя тайна, свързана с романтичния живот на виконтеса еди-коя си?

— Няма, разбира се — гласът на Грас прозвуча развълнувано, когато се замисли над възможността. — Ще бъде заета да пише романи. Щом се махне от тази потискащо пуританска страна, умът й ще бъде свободен и ще може да прелее наблюденията си в герои с богата душевност и засукани сюжети.

— Но какво ще яде, скъпи ми Грас? — Барнард се облегна на стената и скептично скръсти ръце на гърдите.

— Франзели и червено вино, чисто изкуство и мръсен въздух. Погледни я, изтъкана е от розови листенца. Светът ще се погрижи добре за нея. Ако ли не, сърцата ни ще бъдат трогнати от подобна великолепна трагедия. — Той остави чашата и се наведе към младата дама. Даяна усети дъх на развален зъб. Изненада се от настойчивостта, с която той заговори, макар да знаеше, че би трябвало да се чувства поласкана, а пък животът наистина беше прекрасен. — Мила моя, взела си чудесно решение. Тук щеше да се превърнеш в красива съпруга, която хората щяха да забравят след време. Там обаче ще можеш да разкриеш истинското си аз. От мен да знаеш, нито един американец не може да види какво представлява в действителност или да разбере страната си, докато е тук, сред бруталния хаос и трескавата търговия. Тук всичко е заличено. Сама ще го разбереш, когато заминеш. Франция е коренно различна — всеки уличен камък е изиграл роля в историята. Очите ти ще бъдат широко отворени.

Той замълча, но устата му остана отворена за няколко секунди, а очите му блестяха напрегнато. Тя се постара да покаже, че оценява страстно изречените му думи. Искаше й се Хенри да е тук, да чуе тези думи за бъдещия им дом, да се развълнува, че ще види калдъръмените улици, ще опита франзелите и ще пие червено вино. После се замисли дали Хенри е много нещастен, дали Пенелопи наистина се държи безобразно и колко пъти на ден си представя Даяна съблечена.

— За широко отворените очи — обяви тя и вдигна чашата кафе.

Всички отпиха.

— За широко отворените очи — повториха едновременно Грас и Барнард.

— Трябва обаче да ме уверите, господин Барнард, че ще ви липсвам, в противен случай ще плача всяка вечер, докато прекосявам Атлантика и ще се съмнявам в избора, който съм направила — продължи шеговито тя.

— А, госпожице Дай, ще ни липсвате на всички толкова много, че думите са безсилни да опишат чувствата ни.

Барнард и Грас заговориха по други въпроси, а тя си представи малко прозорче над криволичеща тясна уличка, което отваряше всяка сутрин, когато тялото й, също както тялото на отпуснатия до нея Хенри, беше все още топло след сън.