Ана Годбърсън
Блясък (33)

Трийсет и първа глава

„Когато една дама очаква раждането на първата си рожба, не бива да дава поводи името й да се споменава във вестниците и не се появява в обществото. През последните години някои жени приемат гости, макар да им личи, че са бременни, но аз лично не гледам с добро око на подобни прояви.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Стените бяха в наситеночервено, а табанът беше скрит от бял покров. Виждаше се огледало с рамка и декоративна панделка, лъскавият скрин. Тя протегна ръце. Коремът й все още беше подут под халата, с който беше облечена. Беше лято. Усещаше се жегата. Челото й беше потно, капчици пот се бяха събрали и над горната й устна. Елизабет отвори уста и се опита да издаде някакъв звук с пресъхналото си гърло. Чувстваше се изтощена; не беше ставала дни наред. След това си спомни всичко.

В кошмара, който бе сънувала, Сноудън се възползваше от семейството й. Крадеше пари от джобовете им и отвличаше детето й в нощта. После дойде на себе си и го видя, но той никога не бе изглеждал толкова алчен и зъл. Скромните му черти внушаваха спокойствие, той напояваше кърпичка с прозрачна течност и я поставяше върху устата и носа й и след няколко секунди всичко потъваше в мрак. Понякога я оставяше в съзнание за кратко, колкото да даде възможност на госпожа Шмит да я изкъпе и нахрани. След това тя заспиваше отново и се пренасяше на място, където Уил се спускаше от небето, силен, както винаги, сега вече с крила, поемаше я на ръце и я отнасяше да види баща си, седнал на облак, докато ги наблюдаваше, пушеше лула и рецитираше дълги стихотворения. Понякога Теди поемаше ролята на Уил, сивите угрижени очи сменяха светлосините, но и той я поемаше на ръце със същата ангелска нежност, вдигаше я от леглото и я отнасяше далече.

Може би тъкмо затова не се изненада, когато чу познатия глас в коридора да настоява да я види.

— Но, господин Кътинг, както казах, не е редно един джентълмен да посещава жена в нейното състояние, особено когато не се чувства достатъчно добре, за да приема гости. Ако Елизабет беше будна, сигурно щеше да остане потресена от мисълта да ви приеме в спалнята си…

— Господин Кеърнс, разбирам притесненията ви и ми повярвайте, че нямам никакво намерение да обиждам вас или съпругата ви. Само че Елизабет е една от най-старите ми приятелки, познаваме се още от деца, а съм в града съвсем за кратко. Известно ми е колко е добродетелна, но също така знам, че за мен ще направи изключение. А и след като съпругът й ще бъде при нас, дори госпожа Хамилтън Брийдфелт не би възразила.

Очите на Елизабет бяха ококорени. Дишаше плитко и бързо. Зачака, вслушваше се да чуе още. Не чу нищо и се опита да изпищи, но гласовите й струни не се подчиниха. В този момент вратата се отвори и в измамно слънчевата стая влезе Сноудън, последван от Теди. Той бе най-хубавото, което можеше да й се случи. Погледна слабото, но изразително лице, типично за представител на висшата класа, тъжните сиви очи, зализаната с помада руса коса, но подстригана по-късо, отколкото преди, меките бузи, наскоро обръснати. Той чакаше търпеливо и любезно и тя забеляза — макар да беше в другия край на стаята, за да запази приличие — че е потресен от факта да я завари на легло или може би от мисълта, че е омъжена за друг. Прииска й се да заплаче, че го вижда с подобно изражение — макар да знаеше, че трябва да го помоли за помощ — и усети как гърлото й се свива.

— Здравей, Лизи — започна тихо той.

Беше облечен в униформа и изглеждаше толкова силен и хубав, толкова способен, че тялото й се отпусна. Беше дошъл за нея. Беше влязъл. Той щеше да разбере, че е в затруднение, щеше да я спаси.

Елизабет раздвижи устни, но така и не успя да продума. „Помощ“, опитваше се да изрече, но не издаде и звук, а Теди беше застанал толкова далече. Най-сетне успя да изграчи тихо, но звукът прозвуча като на непознат език.

— Виждате ли? — обади се Сноудън. Беше забелязал, че тя се мъчи и бързо пристъпи към нея, така че Теди да не може да я вижда и тя да вижда него. — Наистина не е добре и почти не може да говори. Както сам казахте, познавате я много добре и сте свидетел колко е отпаднала. Моля ви. Страхувам се, че ще й докарате шок.

След това се наведе над нея и се престори, че приближава лице към устата й, сякаш слушаше, но всъщност й запуши устата. Елизабет бе обзета от паника, тъй като усети, че Сноудън се опитва да я накара да мълчи, докато Теди излезе. Сърцето й започна да блъска неудържимо. Успя да изрече нещо като „помощ“, но думите бяха заглушени от дланта на Сноудън, притиснала удебеления й език.

— Да — отвърна Теди. В гласа му прозвуча учудване, сякаш не можеше да повярва, че пред него е момичето, на което неведнъж беше предлагал брак. — Наистина съм нетактичен. Извинете ме. Сам ще изляза.

— Не — опита се да изкрещи Елизабет, но съпругът й попречи.

Стъпките на Теди се отдалечаваха. Тя примигна и Сноудън я погледна вбесен, но търпелив. Изчака още малко, преди да й даде възможност да си поеме въздух през носа. Чу как Теди слиза по стълбите. Сноудън вдигна ръка от устата й и тя понечи да извика. Само че съпругът й се оказа бърз и другата му ръка беше готова с пропитата с прозрачната течност кърпа.

Споменът за Теди, застанал на вратата като неин спасител, бе все още жив. Всъщност, той вече беше до вратата, а нейните очи се затваряха и всичко наоколо потъна в мрак и топлина.