Ана Годбърсън
Блясък (6)

Четвърта глава

„Партито тази вечер, на което всички искат да присъстват, е организирано от госпожица Каролина Брод в новата й къща на Източна шейсет и трета, край парка. Ще присъстват видни личности като: принца на Бавария, господин Реджиналд Нюболд и съпругата му, Аделейд, както и госпожа Хенри Скунмейкър, бившата госпожица Пенелопи Хейс, която доскоро се възстановяваше след семейната трагедия от началото на пролетта, когато предизвика скандал, задето е приела предложение да се повесели толкова скоро след заминаването на съпруга й в чужбина, за да служи на страната. Приемът няма да бъде удостоен от новия съсед на госпожица Брод, Лиланд Бушар, който на няколко пъти удължи пътуването си из Европа, а лошото време е забавило завръщането му в Ню Йорк през Атлантика…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, петък, 6 юли 1900 г.

В задушливата жега всеки сантиметър от пода — от лъскавия гранит във фоайето до лакирания дъб на спираловидното стълбище и подредения във формата на рибена кост паркет в хола — беше покрит от черни официални обувки и обемни поли. Ухание на парфюми и намеци се носеха във въздуха, макар никой да не успяваше да чуе гласа на събеседника си, ако дамата или господинът се опитваха да говорят с прилично тих глас. Свиреше музика, но единствено най-добрите танцьори бяха на дансинга, понеже мястото беше малко и никой не би погледнал с добро око, ако някоя недостатъчно талантлива двойка започнеше да размахва крака в подобен момент. Множеството гости се бяха отдръпнали край стените с тапети в слонова кост и розово на първите три етажа и макар прозорците да бяха оставени отворени, вътре беше задушно. Никой обаче нямаше намерение да си тръгва. Във въпросната петък вечер това бе единственото място, на което желаеха да бъдат.

Домакинята, Каролина Брод, се промъкваше сред тълпата и непрекъснато слизаше и се качваше по стълбите. Предизвикваше вълнение, където и да се появеше не само заради копринената рокля в лавандулов цвят, която откриваше раменете й, подчертаваше бедрата й и се стелеше зад нея като дълъг воал. Мънистата, с които беше обсипано бюстието й, бяха толкова ситни, че гостите едва ли щяха да ги забележат, ако не блестяха изкусително на отблясъците на полилея. Едно време щеше да скрие раменете си — бяха широки, кокалести, а през лятото се покриваха със същите лунички, каквито избиваха по носа й, но беше научила много, откакто наследи огромното богатство на благодетеля си, господин Кари Луис Лонгхорн, а едно от нещата бе, че ако момичето е достатъчно умно, трябва да подчертава онова, което притежава. Произхождаше от семейство на Запад, което се занимавало с медодобив, доста скромно занятие в сравнение със сегашните й възможности. Това, разбира се, беше официалната версия и широките голи рамене, бледа кожа и кафеникави лунички, зъбите, твърде едри за устата й, потвърждаваха факта. Сега дори на моменти да изглеждаше малко по-едра или грубовата, това просто подчертаваше характерния й чар.

Вечерта беше невероятен триумф, но тя така и не й се наслаждаваше. Единственият човек, на когото държеше, беше някъде в Атлантическия океан. За да забрави разочарованието, се движеше забързано, разместваше или се провираше сред гостите, изпълнили коридорите и галериите на новата й къща — номер 15, с фасада от червени тухли, висока, тясна. Настояваше за една от помпозните монолитни сгради на Пето Авеню, но подчерта, че иска дом в точно този район и номер 15 беше единствената, която се продаваше. С огромна изненада установи, че изборът бе в нейна полза. Всички знаеха, че може да си позволи нещо много по-внушително, но в пресата я поздравиха, както и на декадентски приеми, задето беше избрала нещо изискано и напълно подходящо за млада наследница без семейство.

Напоследък, особено тази вечер, всички си бяха наумили да шепнат на ухото й. Каролина се усмихваше, позираше, а когато бузите й поруменяха от жегата, зелените й очи изпъкнаха още повече. Размени комплименти за прическата с госпожа Реджиналд Нюболд, с моминско име Аделейд Уетмор, разположила се заедно със съпруга си под портрет на Каролина в цял ръст като ездачка, закачен над камината в библиотеката на третия етаж. Беше най-големият от портретите на красавици от висшето общество в колекцията на покойния Лонгхорн и последната картина, която беше поръчал. Докато слизаше надолу по стълбите, поздрави сърдечно Агнес Джоунс, която по едно време беше под крилото на Елизабет Холанд, нейна приятелка от детството. Агнес не беше интересен човек, но пък — Каролина наскоро откри този факт — продаваше сочни клюки на репортер от „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, който списваше светската колонка, та ако се държеше мило с нея, можеше да разчита, че същото мило отношение ще се пренесе и във вестника. Каролина пофлиртува небрежно с Еймос Вриуолд на прага на хола на втория етаж, с ламперия от палисандрово дърво, и се оказа, че славата му на щедър на комплименти кавалер съвсем не е преувеличена.

Домакинята усети, че повече не издържа, изостави тълпата и тръгна към прозорците от южната страна. Летният град лъхаше на жега и листа, долавяше се и лека, ненатрапчива миризма на животни. Конете долу дремеха край кочияшите и им предстоеше да чакат още, може би чак до малките часове, когато за огромно разочарование на всички партито щеше да приключи. Каролина си пое дъх за пръв път от доста време, сетне стори онова, което си позволяваше почти всеки ден, а в някои дни всеки час. Позволи на очите си да се плъзнат надолу по улицата, към къщата от варовик, на чиято внушителна фасада беше изписан номер 18. Там живееше Лиланд Бушар — когато беше в града, но не се беше мяркал в Ню Йорк през последните няколко месеца.

За момент си позволи да се зарадва, че най-сетне се е върнал, но едва сега забеляза, че прозорците бяха тъмни и неотзивчиви както месеци наред. Преглътна разочаровано и отпусна рамене. Лиланд трябваше да се е върнал от Европа преди два дни — Каролина знаеше, защото за заминаването му от Париж съобщиха в светската рубрика. Тъкмо затова реши да организира партито си тази вечер, заради него избра тази къща, в тази част на улицата. Само че бурното море беше забавило кораба му и той така и не успя да пристигне навреме, за да присъства на първото тържество в дома й.

Двамата бяха прекарали няколко съвършени дни във Флорида — в ухажване и танци — но това беше през отдавна отминалия февруари. Веднъж или два пъти си представи, че се кани да изрече заветните думи „Омъжи се за мен“, макар че подобна стъпка щеше да е твърде прибързана. За последен път го видя в Ню Йорк и зимата бе все още люта, а тя знаеше, че е разорена. След това стана богата, наистина много богата — бяха я сполетели най-големите й страхове. Сега, всяка нощ мечтаеше за момента, когато той най-сетне щеше да прекрачи прага й и да я види в целия й блясък. Чакането бе истинска болка, но единственото, което й оставаше, беше да се вглежда тъжно от южните прозорци към неговия дом и да си представя как лампите вътре ще светнат.

— Кажете, госпожице Брод, какво гледате?

Каролина се обърна твърде бързо и не успя да скрие руменината. Пенелопи Скунмейкър пристъпваше към нея, висока, блестяща, облечена както едно време, в пищно яркочервено, което разкриваше плътта й за пръв път след кратката „болест“, прекарана през пролетта. Госпожица Брод примигна и целуна госпожа Скунмейкър и по двете бузи. Присъствието на Каролина на сватбата на Пенелопи на Нова година я беше утвърдило като важна млада дама, но двете момичета не бяха от приятелките, които издават слабостите си една пред друга. Единственият човек, който знаеше за дълбоките чувства на Каролина към Лиланд, беше по-голямата й сестра, Клер, която продължаваше да работи като прислужница в дома на семейство Холанд и се радваше на онова, което научаваше за живота на по-малката си сестра сред видните личности. Животът обаче беше напрегнат, поне за една богата наследница, и сестрите така и не бяха успели да се видят тайно през последните няколко седмици. Дали не бяха месеци?

— Къщата ти е изключително добра — отбеляза след малко госпожа Скунмейкър.

Двете се наблюдаваха предпазливо, като съюзници, изпълнени с подозрения. Каролина беше доволна, че на алабастровото деколте на Пенелопи искряха най-хубавите й диаманти, а гримът на овалното й лице е положен с огромно внимание. За домакинята беше очевидно, както и за останалите гости, че не приема събитието пренебрежително.

— Трябва да дойдеш, за да я разгледаш, когато е по-тихо и можем да си поговорим насаме — отвърна любезно Каролина, — след като отново започна да излизаш.

— С удоволствие — усмихна се напрегнато Пенелопи. Погледът й се изостри и когато пак заговори, пролича загриженост. — Кажи ми обаче — какво гледаше? Не можеш да си позволиш да се разсейваш по време на първото си голямо парти.

— Така е — отвърна тя иронично, макар на пръв поглед да изглеждаше, че е съгласна. Копнееше да извърне поглед към празната къща на Лиланд. — Не мога.

— На твое място нямаше да поканя Агнес Джоунс — продължи Пенелопи и се обърна, за да оглежда богатите нюйоркчани в ъглите на стаите или плъзнали из цялата къща. — С облекчение забелязах, че разведената Луси Кар не е тук. Жалко, че Лиланд Бушар не се върна навреме… — Последва неловко мълчание. — Погледни, у тях светна.

Каролина усети как езикът й пресъхна и устните й се разтвориха. За момент си наложи да не се издава, затова продължи да наблюдава любопитно извитите вежди на приятелката си. Желанието й обаче надделя. Обърна се и погледна към другата страна на улицата. Гледката, която беше виждала безброй пъти, откакто се премести на номер 15, най-неочаквано се беше преобразила. Лампите светеха, прозорците бяха отворени. От един автомобил пренасяха багаж в очевидно задушната къща.

— Извинявай — прошепна тя.

Дори не остана, за да прецени реакцията на Пенелопи. Не я интересуваше какво ще си помисли другата жена. Веднага трябваше да открие иконома си и да го изпрати да повика Лиланд.

Забърза и с всяка крачка се чувстваше по-лека. Не забелязваше нито влажния въздух, нито тежестта на роклята. Спря един-единствен път, докато отиваше към площадката на втория етаж, защото мерна лице, гримирано в безвкусно ярки цветове и едва след няколко секунди се сети, че е госпожа Порша Тилт. Беше се докарала в много метри зелен сатен и изпъкваше сред представителите на най-добрите манхатънски семейства като муха, лепнала се върху фондан; миналата зима, в продължение на няколко дни, беше работодателка на домакинята и я уволни от поста секретарка след непростимо неподчинение. След това Каролина получи повече пари, отколкото семейство Тилт бяха сънували, и започна да излиза с всички, с които госпожа Тилт се надяваше да се сближи. Каролина остана загледана в нея за момент, после се усмихна с безразличие и не особено гостоприемно — поканата си беше свършила работата и госпожа Тилт вече бе наясно коя от двете е истинската дама.

Усмивките и на двете бяха предпазливи, а Каролина я подмина, преди госпожа Тилт да успее да обърне глава. Разтревожи се, че няма да успее да открие иконома тъкмо когато имаше най-голяма нужда от него. Шумът й се стори оглушителен и нямаше смисъл да го вика, а и той сигурно изпълняваше нечия безсмислена задача, опитваше се да смени леда под стридите дълго след като гостите бяха изгубили интерес към храната. След няколко секунди й стана ясно, че няма да има никаква нужда от него. На прага на къщата бе застанал самият Лиланд Бушар, оглеждаше шумните веселяци, запалените им цигари, празните чаши шампанско. Беше очарователен и леко притеснен.

— Господин Бушар! — провикна се тя и се опита да се промъкне покрай гостите, скупчили се на стълбището. Нито едно от качествата на изкусителка, които овладя предишния сезон, не се прояви в гласа й.

Роклята от лавандулова коприна и шифон я пристягаше на места, караше я да пристъпва властно изправена, на други места подчертаваше налятата плът, сякаш цялата бе ароматен, неповторим букет. Тя примигна и го огледа — светлокестенявата му коса, пораснала доста, прибрана зад ушите, обикновеното светлосиньо на очите му, великолепните широки рамене — всичко й нашепваше, че самообладанието й в най-скоро време ще се пропука.

Около нея все още имаше мъже в черни костюми и жени в копринени рокли, но вече нямаха никакво значение. Усмивката на Каролина завладя лицето й, преди да успее да се спре, а след това и Лиланд се усмихна и гърдите й се напълниха с уханен въздух. Направи последна крачка и се приближи до него по лъскавия гранит. Често си представяше как се срещат отново и му предлагаше да го разведе из къщата или пък му поднасяше чаша скоч, но нито едната, нито другата фантазия не бяха толкова приятни, колкото настоящият момент. Сега беше достатъчно близо до него, за да стисне ръката му вместо поздрав. Онова, което имаше желание да направи, бе напълно непристойно за една дама, но пък тя беше от западните щати, така че хората щяха да решат, че там разбиранията са други.

Заговори, а гласът й вече звучеше приглушено.

— Хареса ли ви Париж?

— О… изключително много. Видях най-различни нови автомобили, пътувах доста… — Той замълча и поклати глава, сякаш пътешествията му бяха изгубили значение. — Често мислех за вас… което доста ме изненада.

За момент елегантните жители на Манхатън, облегнали се на парапета на втория етаж или сбутали се до вратата на гардеробната, някои запалили цигари на площадката, престанаха да съществуват. И без това беше станало късно и вече бяха изпити доста каси шампанско. Тя повдигна приканващо лице към Лиланд и откри, че той не се поколеба, преди дискретно да притисне устните й със своите. Когато се отдръпна, очите му блестяха като посребрени, а гласът му беше станал по-дълбок.

— Каролина… ти не си като останалите.

Всички на втория и третия етаж бяха единодушни, още преди няколко часа, че домакинята е постигнала забележителен успех. Сега вече сама разбираше, че е постигнала успех в антрето, по време на кратката сцена, която дори тя нямаше да успее да съчини по-съвършено. Всеки сантиметър от кожата й тръпнеше от удоволствие, след като чу думите на Лиланд. Нещо я подтикна да му признае истината, да разкрие на красивия си съсед защо не е като останалите. Все пак не искаше да съсипе всичко, затова продължи да му се усмихва лъчезарно в дългата нощ, докато партито се вихреше на горните етажи без тях.