Ана Годбърсън
Блясък (18)

Шестнайсета глава

„Макар и изкусително, никога не позволявайте на дъщерите си да се наглеждат или възпитават една друга. Подобни мерки са сигурна рецепта за неприятности.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

След вечеря сервираха порто в предния хол и тогава сестрите Холанд най-сетне успяха да останат за малко сами. Като добра домакиня, Елизабет погледна през рамо, за да се убеди, че гостите й са доволни. Седяха на светлината на газовия полилей — къщата наистина бе купена наскоро и Сноудън настояваше, че в най-скоро време ще прокарат електричество, но тази задача все още не беше свършена. Елизабет не бе споделила със съпруга си, че предпочита стария начин на осветление, тъй като беше по-изтънчен и придаваше призрачна атмосфера в сравнение с нажежените до бяло електрически крушки. Във високите бронзови вази край камината беше натопен дрян, Сноудън обсъждаше сериозни въпроси с госпожа Холанд, най-вероятно за петрола, за който до съвсем скоро съпругата му не знаеше нищо. През целия ден той беше изключително зает — занимаваше се със собствеността на Уил и това очевидно му отнемаше доста време, защото се прибра малко преди да пристигнат гостите.

— Приличаш на красиво испанско момче — прошепна с обич, но и малко недоволно Елизабет, когато прокара пръсти през кестенявите къдрици, които едва покриваха врата на сестра й. Косата й беше покорена и сега изглеждаше права, благодарение на някакъв мъжки продукт за коса и новата прическа придаваше тайнственост на дълбоките кафяви очи на Даяна.

— Да ти призная — отвърна с хитра усмивка по-малката от сестрите Холанд, — вече знам доста за испанските момчета.

— О, Дай. — Елизабет се опита да покаже неодобрение, но облекчението, че сестра й си е вкъщи, бе толкова завладяващо, че така и не успя да разкрие първоначалното си намерение.

По-малката й сестра беше облечена в бледожълта дантелена рокля конфекция, а цветът подчертаваше загара й. Елизабет седеше до нея в бебешко синя памучна рокля, която й придаваше твърде строг вид, въпреки наедрелите гърди и закръглен корем.

— Не е точно така, Лиз. Можеше и това да стане, но, докато ме нямаше, мислех единствено за Хенри, а когато го открих, той ме накара да забравя всичко останало в живота си и нямаше да забележа красивите испански момчета, дори да бяхме в празна стая.

Гласът на Даяна звучеше високо, натрапчиво и изнервяше Елизабет. Тя завъртя глава, уплашена да не би някой да ги чуе, но майка й, леля й и съпругът й водеха оживен разговор в другия край на стаята, а прислужниците бяха достатъчно далече и нямаше да чуят разговора им, дори да искаха.

— Не бива да говориш по този начин — прошепна тя.

— Но това е самата истина! — разсмя се весело Даяна и прегърна сестра си през наедрялата талия.

— Той е женен, Даяна, а ти си напълно уязвима. И без това рискувахме прекалено много като семейство и имаме късмет, че успяхме да опазим доброто си име. Мама ме помоли да говоря с теб за…

— Да, каза ми. Иска да говориш с мен и да ми набиеш разум в главата и по възможност малко чувство за приличие, но не съм убедена, че тъкмо ти трябва да проведеш този разговор с мен. — Даяна въздъхна и отпусна глава на рамото на сестра си, завладяна от чувство на приятна умора, поразвеселена. — Само че е глупаво от нейна страна да иска подобно нещо. Точно ти не би ме посъветвала да не рискувам всичко заради мъжа, когото обичам.

Кафявите очи на по-голямата от сестрите Холанд заблестяха и тя замълча след тези думи. Загледа се през прозореца. Въздухът бе все още неподвижен, влажен, уличните лампи пропъждаха горещата нощ на жълти талази. Госпожа Холанд имаше нов кочияш — още едно от тайните дела на Сноудън — и младежът се беше облегнал уморено на каретата. Беше висок като Уил, но съвсем не толкова търпелив. Самата мисъл, че друго момче спи в навеса за карети, където навремето живееше Уил и където тя се беше промъквала много нощи, прободе сърцето й. Даяна беше права, че тя не е човекът, който да я гълчи.

— Наистина ли го обичаш? — Елизабет много добре знаеше, че Даяна го обича — знаеше го още от онзи кратък период, когато носеше годежния пръстен, който й беше купил Хенри Скунмейкър.

Онова, за което питаше сега, беше дали сестра й обичаше Хенри толкова, колкото тя бе обичала Уил. Искаше ли ежедневните й мисли да са насочени към него и нищо друго? Веднъж — непосредствено след смъртта на Уил — й се стори, че чувствата на сестра й към Хенри са също толкова дълбоки, че не е невъзможно двама да се обичат силно дори след преживените ужаси. В момента й се искаше да вярва дори повече, отколкото преди.

— Да — прошепна Даяна и стана много сериозна. — О, да, обичам го толкова много, че понякога ме боли.

— Знам — отвърна Елизабет и гласът й изтъня при спомена. — Чувството е точно такова.

— Не съм предполагала, че мога да обичам толкова силно! — продължи Даяна и усети как надеждата се връща. — Двамата с него ще бъдем заедно. Ще измислим начин да напусне Пенелопи. Е, ще отнеме известно време. Никога през целия си живот не съм била толкова сигурна, че нещо е правилно, и сега…

— Не. — Очите на Елизабет станаха стъклени и сърцето й заблъска отчаяно. Та тя говореше като жена, отдадена на една фантазия. Подредената с много вкус стая зад тях, с акценти от светло дърво и черни ръбове, възпитаните гости, внимателната подредба, вече нямаха никакво значение. — Няма да бъдеш с него по този начин, не позволявай на времето да реши проблемите, не чакай и не се надявай на химери.

Даяна обърна учуденото си сърцевидно лице към сестра си.

— Ама…

— Той те обича, нали? — Това не беше въпрос и Елизабет кимна, за да потвърди думите си. — Тогава замини.

— Да замина ли? Откъде да замина?

— От Ню Йорк. — Елизабет усети как в гърлото й се събира буца и се опита да я преглътне. Мъката й отново се надигна и за момент бе готова да даде всичко, само и само да се върне в Калифорния, където щеше да се откаже от глупавото си намерение да се върне вкъщи. — Единствената ми грешка беше, че се върнах тук. Как добре познавах това дълбоко вкоренено чувство за приличие, че никога няма да допуснат момче като него до момиче като мен, не и в златната клетка на този град… — Елизабет замълча и срещна погледа на сестра си. — При теб няма да е много по-различно, Дай.

Сестрите замълчаха. Едва ли Елизабет бе говорила по-настойчиво през живота си. Не я интересуваше дали ги чуват, защото госпожа Холанд, Едит и Сноудън от известно време бяха прекъснали разговора си.

— О, Лиз — прошепна след малко Даяна.

Елизабет поклати решително глава, свила русите си вежди, малката й кръгла уста, здраво стисната, и отново се загледа към момчето до каретата. Той задрямваше, облегнат на кожената страна на каретата.

— Ако го обичаш, замини. Тук никога няма да ви позволят да сте заедно.

* * *

Първоначално не беше забелязала потискащата самота в къщата на Мадисън, но откакто семейството й я изпълни с познати гласове, жестове и реплики, а сетне си тръгнаха за Грамърси Парк, се почувства различно. Бяха си отишли преди много часове, но Елизабет си позволи да се предаде на чувства, които досега не беше допускала и не успя да заспи. Посред нощ остана с широко отворени очи, усети, че е гладна и на всяка цена трябва да хапне хляб, дебело намазан с масло. Само че докато слезе долу, като се подпираше на парапета за равновесие, забрави за храна. Най-сетне се озова на първия етаж и мислеше единствено за бележката, оставена на шкафа с плот от розов мрамор край вратата. Сигурно Сноудън беше бързал да се прибере и дори не бе погледнал пощата си.

Безпокойството, предизвикано от следобедния посетител, се върна и я притисна отново, този път с голяма сила. Спря, подпряла кръста си с ръка, готова да се протегне към бележката, оставена като палатка върху мрамора, но забеляза нещо друго.

Синя кутия с особен размер и цвят беше оставена до бележката и тя веднага се сети, че това е сребърна бебешка дрънкалка от „Тифани енд Ко“. Знаеше какво е, защото в предишния си живот беше подарявала същия подарък на децата на някои от по-големите си, вече омъжени братовчедки. Обхваналият я мрак се отдръпна за момент и тя прокара пръсти по ръбовете и си каза, че е много мил жест от страна на Сноудън, който я познаваше достатъчно добре и знаеше колко ще се зарадва на подобен подарък. Той беше много мил и тя трябваше да престане да го очерня в мислите си. Остави кутийката и посегна към бележката.

„Господин Кеърнс, моля ви престанете да ме избягвате. Знам какво направихте в Клондайк и ако не си получа парите, ще бъда принуден да разглася каквото знам за постъпката ви.

Искрено ваш, О. Л.“

Елизабет остави бележката на мраморния плот точно където я намери, за да не разбере никой, че е прочетена. Думата „Клондайк“ носеше ужасно значение за нея — там беше починал баща й. Той обичаше да пътува до екзотични места, да се скита и не се интересуваше дали хората го смятат за далновиден бизнесмен, или не. Та нали по време на пътешествията си се беше запознал със Сноудън.

Сноудън, съпругът й, който се беше сетил да й купи сребърна дрънкалка за бебето. Тя отстъпи от бюфета, засрамена от себе си. Стълбите и коридорите около нея бяха тъмни, празни и разбра, че никой не е видял какво е направила. Урокът беше ясен: не бива да обикаляш нощем и да си вреш носа, освен ако не си готов да се изправиш срещу призраци.