Ана Годбърсън
Блясък (12)

Десета глава

Телеграфна компания „Уестърн Юниън“

До: Уилям С. Скунмейкър

Пристигнала в дома на семейство Скунмейкър

Пето Авеню 416, Ню Йорк 14:00,

понеделник, 9 юли 1900 г.

„Господин Скунмейкър, смирено ви съобщавам, че днес изпращам Хенри в Ню Йорк на специална мисия. Моля ви проявете разбиране, защото се налагаше. Ще ви обясня подробностите в писмо.

Ваш приятел, полковник Копър“

Понеделник следобед беше времето, когато елегантните люде се отбиваха в дома на семейство Скунмейкър на Пето Авеню, за да си приказват любезно за несъществени неща и да се наслаждават на нечувания лукс, в който живееха обитателите на дома. В часа преди гостите да започнат да прииждат, семейството се събираше, бяха сами, за да се увери патриархът, че всички изглеждат подобаващо. В понеделника след появата си в обществото Пенелопи излезе предпазливо от покоите си и тръгна към главната част на къщата, обзета от известни опасения. Зад овалното й лице с цвят на алабастър се криеше смесица от предизвикателност и страх. Хенри я беше обрекъл на смазващо отегчение, но някои от по-надутите хора не приеха добре първата й поява в обществото. Вестниците все още не споменаваха и дума за незначителния скандал, но ако продължаваше да се държи по този начин, и това щеше да се случи. Всички, които я познаваха, бяха наясно, че Пенелопи не е глупачка, а тя отлично разбираше колко важни са положението й в обществото и фамилията, която използваше след брака си.

— А, госпожо Хенри — подвикна икономът, когато тя се приближи към хола. „Госпожо Хенри“ бе обръщението, което персоналът използваше, за да я различат от по-възрастната госпожа Скунмейкър, и както предполагаше Пенелопи, да я поставят на мястото й. — Това пристигна за вас — уведоми я дискретно и посочи мраморния плот на една масичка.

Тя погледна бързо натам. От ваза със златни орнаменти извираха стотици разцъфнали, тъмнопурпурни божури — дръжките бяха толкова много, че заплашваха да килнат вазата.

— Я! — възкликна тя.

Цветята бяха изключително великолепни и госпожата веднага се отпусна.

— От принца на Бавария — продължи икономът, без да я поглежда, — който в момента е гост на хотел „Ню Недърланд“…

— Я! — повтори тя, макар и с различен тон, когато докосна сатенените венчелистчета, скупчени заедно.

Бяха също като нея: драматични, неповторими, никой не намираше сили да откъсне поглед и тя веднага разбра, че принцът е забелязал тези качества у нея. Чувството за надвиснала зла беда, което напоследък я измъчваше, започна да изчезва и както винаги, когато край нея имаше нещо красиво, усети как самочувствието й се връща. Все още беше привлекателна, напомниха й цветята, все още умееше да привлича най-изисканите мъже, без значение колко зле се отнасяше към нея Хенри.

— Благодаря ти, Конрад!

Тя намести черните ахати в обков от бяло злато на китката си. Както и всички други красиви неща, които получи като булка, гривната беше подарък от по-възрастния господин Скунмейкър, който разчиташе на стари пари, които бе умножил с младежките си сделки в железниците и недвижимите имоти, а също и в други области, към които дами като Пенелопи бяха възпитани да не проявяват любопитство. Свекърва й веднъж й беше казала, че жената се забавлява най-добре, след като се омъжи, когато никой вече не следи доколко тя пази невинността и почтеността си. Остана загледана в забележителния букет, който беше получила благодарение на изключителните си качества, и усети, че най-сетне е готова да приеме тази истина. Преди — докато беше затворена в къщата или се налагаше непрекъснато да следи съпруга си да не й изневерява — не можеше да повярва, че е така. Сега обаче разбра, че я чакат много вълнения, дори докато Хенри отсъстваше. По-точно казано — поправи се, след като се замисли за начина, по който принцът й се възхищаваше на дансинга у Каролина Брод — най-вече, докато Хенри го нямаше. Усмихна се тайно на себе си, заоглежда семплия буфан ръкав в огледалото с рамка от орехово дърво в коридора и се подготви да влезе при свекъра и свекървата.

— Каква радост ще бъде отново да се съберем цялото семейство под един покрив — дуднеше Уилям Скунмейкър, когато тя влезе в голямата приемна на първия етаж. Той беше внушителен мъж, а едрото му тяло беше изискано облечено. Дори най-незначителните подробности привличаха вниманието, но точно в момента на нея й беше непосилно трудно да се преструва, че това я интересува или да обръща внимание. И защо да го прави, след като беше успяла да привлече вниманието на един принц? — При това тъкмо навреме за бала на партия „Семеен прогрес“.

Хората от семейството, от които старият Скунмейкър се интересуваше, се бяха разположили в другия край на огромната приемна, на тапицирано в коприна кресло „Луи XIV“, достатъчно далече от чудовищната камина с махагонова полица, откъдето ги оглеждаше патриархът. Изабел, втората госпожа Уилям Скунмейкър, беше най-близо, отпуснала лакът на извития край на лежанката, на която се беше изтегнала. Косата й беше светлоруса, бузите поруменели, в цвят, много подобен на роклята с буфан ръкави, пристегнати на китките, с огромна сатенена панделка на бюста. Срещу Изабел седеше Прудънс, доведената й дъщеря, както винаги свила се в черна копринена рокля с бяла якичка като на свещеник. На ориенталски килим беше се опнал Робър, бостънският териер на Пенелопи, на когото никой не обръщаше внимание. Пенелопи прекрачи прага, избра една лежанка, приближи се до нея и бързо се нагласи така, че тюркоазната копринена тапицерия се скри под диплите на тоалета й: набрана пола от сьомгово розов креп де шин и блуза с висока яка от много тъмносиво с фини лъскави райета на гърдите. Ръкавите бяха буфан, тесни на китките. Златиста следобедна светлина обливаше семейство Скунмейкър от високите прозорци с изглед към Пето Авеню и придаваше великолепие на мраморните статуи в салона, както и на лакираните мебели от махагон, на гънките на бухналите поли на дамите, които се спускаха към пода като сенчести каньони. Прислужници, облечени в кадифени ливреи с избродиран герб на семейство Скунмейкър, бяха пръснати из стаята и никой не ги забелязваше, но те внимаваха да не би някой да има нужда от нещо.

Пенелопи сведе изкусно гримираните си клепки за момент и когато ги отвори отново, сините й очи се впиха в свекър й.

— Какъв бал? — попита направо.

— О, Пени, нали не си забравила? — обади се госпожа Уилям Скунмейкър укорително. Приятелското отношение между двете госпожи Скунмейкър беше поохладняло, откакто стана ясно, че младата няма да помогне за флирта между брат си Грейсън и Изабел. Тя беше отказала да разбере колко жизненоважен беше Грейсън за замисъла на Пенелопи да съсипе репутацията на Даяна Холанд и да стъпче сърцето й. Това беше стара работа, а и нищо не стана, както бе планирано, и Грейсън се върна в Лондон, за да се грижи за делата на семейната фирма, все още с разбито сърце заради малката госпожица Холанд. Леденият тон на свекърва й бе прекален и ненужен. — Балът на партия „Семеен прогрес“ е следващият петък, когато ще бъде обявено, че Уилям се кандидатира за кмет — обясни тя.

— И където хората ще видят господин и госпожа Хенри Скунмейкър отново заедно — довърши кандидатът с някакво подобие на приятелска усмивка.

Ако свирепото изражение имаше за цел да успокоява, то определено не постигаше абсолютно нищо и дългото лято, което тя си представяше, че ще прекара, й бе отнето с едно изречение.

— Какво? — сопна се Пенелопи.

Лицето й се изопна, не можеше да се владее. Отново си представи Хенри такъв, какъвто го видя последния път, в елегантно войнишко сако, кожени гети върху лъснатите ботуши, напълно безразличен към страданието й.

— Покажи й я — нареди свекър й и тогава един от слугите пристъпи напред. Снахата послушно протегна ръка към телеграмата и прочете написаното върху жълтия лист, преди да я върне върху сребърния поднос. — Видя ли? — продължи Скунмейкър старши. — Скоро съпругът ти ще се върне.

Тя впи поглед в телеграмата — вече й беше ясно как ще протече всичко. Старият Скунмейкър щеше да уреди по-несериозните вестници да пишат, че Хенри се е отличил в битка. По-несериозните вестници бяха онези, които най-близките й приятели и най-значителните й съперници четяха. Следващия път, когато се видеха, щяха да я поздравят, задето си е осигурила такъв изключителен мъжки екземпляр за съпруг и си го е върнала невредим. Само че за седналата на лежанката Пенелопи, това бе наистина неприлично.

След малко младата жена вдигна поглед и отправи изкуствена усмивка към свекъра и свекървата си. Бе наясно, че ако хората шушукат зад гърба й, би било добре отново да разчита на присъствието на съпруга си. Независимо от това, така и не успя да призове дори бегло подобие на някакво чувство. Обичаше да печели във всяка ситуация и й се стори, че е минало ужасно много време, откакто за последен път нещо бе станало така, както тя искаше.

— За семейство Скунмейкър! — избоботи Уилям и вдигна чашата следобеден бърбън, ледът вътре издрънча и улови светлината. — И за партия „Семеен прогрес“ — добави той. Пенелопи не се въздържа и извърна поглед. Не беше единствената. От известно време Изабел беше престанала да се преструва на заинтересована от политическите амбиции на съпруга си, освен в случаите, когато й предоставяха възможност да постави на място снаха си. — И за младата двойка, която сега вече може да се върне към важната задача да продължи великия ни род.

Пенелопи бе изпълнена с горчивина, но съзнаваше, че моментът изисква да покаже тъга, затова си позволи да се изчерви и смръщи леко високото си чело. Напрегнато мълчание изпълни пищно обзаведения салон. Старият Скунмейкър изглежда съжали, че е повдигнал болезнената тема. Всеки от семейство Скунмейкър знаеше, че Хенри постъпи безчувствено, като изостави съпругата си бременна, а да повдига въпроса точно сега, беше твърде необмислено. Както трябваше да се очаква, разговорът замря, колкото да отмине чувството за неловкост. После щеше да бъде насочен към по-безопасна тема. Пенелопи примигна нетърпеливо и погледна останалите обитатели на дома, които не помръдваха от местата си, все едно очакваха образите им да бъдат пренесени на огромен портрет. Раните, които й бяха нанесли представителите на семейство Скунмейкър, бяха твърде тежки и многобройни, за да ги изтърпи.

— Извинете ме — рече невъзпитано тя.

Отново я завладя вече познатият шок, защото щом стана и се отправи към вратата, нито един от тях не понечи да я спре. Нито един не я попита дали е добре, дали не й е прилошало или отново й е станало мъчно. Затова забърза и чу как токчетата й потракват по пода. Излезе в коридора със стиснати зъби, изпънала гръб. Гледаше като подивяла — почти не виждаше на фокус — но все пак мярна иконома, който идваше към нея откъм фоайето.

— Госпожо Хенри… — започна той, но бе прекъснат.

— А! Чудесно. — Гласът на Пенелопи прозвуча остро, но това не я притесни много. Важното бе, че се беше измъкнала в приятната тишина, докато другите трима от семейство Скунмейкър със сигурност продължаваха да седят в оглушително мълчание. — Както ти е известно, съпругът ми се връща и трябва да се оправят отделни спални, защото все още съм твърде слаба, за да го допусна в леглото си. Нека неговата е далече от моята, може би в източната част на къщата. Багажът му да бъде пренесен там и бъди така любезен да уведомиш персонала да не ми докладват за онова, което върши. Сега пренеси подаръка от принца на Бавария на тоалетката ми.

Обърна се и енергично закрачи към покоите си. След като бе лишена от удоволствието да прекара добре за пръв път от месеци насам, нямаше да позволи на никого да разбере колко унизително бе станало положението й в брака.