Ана Годбърсън
Блясък (46)

Четирийсет и четвърта глава

„Момиче, което е изгубило репутацията си, ще бъде допуснато в обществото — и на малки събирания, и на внушителни тържества — но никога няма да й бъде позволено да забрави допуснатите грешки, за да не би младите дами да се изкушат да повторят прегрешенията й.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Имаше дни, може би дори цели години, когато Даяна не помисляше, че живее на остров. Кеят, който стърчеше от Осемнайсета улица и се протягаше напред в Хъдсън, се намираше недалече от къщата, в която беше родена, въпреки това бризът, соленият въздух, виковете, многобройните куфари и денкове, стотиците пътници, които се движеха по клатушкащите се пътеки, я караха да се чувства така, сякаш беше попаднала в непознат свят. Нищо чудно, мислеше си, докато гледаше към Хъдсън — в този безоблачен ден по реката се носеха шлепове и влекачи, множество лодки — там се усещаше като хваната в капан; старият Ню Йорк беше опасан с вода от всички страни и единствено когато някое момиче се осмелеше да излезе от него, разбираше колко просторен е светът отвъд високите стени.

Тънко зелено палто, с колан на талията, я защитаваше от вятъра и скриваше дългата й тъмна пола. Беше нахлупила мъжки цилиндър, който имаше вълшебно значение, стискаше куфара в едната ръка, а папка с билета за втора класа, брошура и списък с пътниците в другата. Беше купила билета със собствените си пари, които беше изкарала, докато пътуваше, и от продадените на Дейвис Барнард клюки. Грас, приятелят й писател, й беше дал имената на свои познати в Париж, на които да се обади, също и на хотели, където можеше да живее сравнително евтино, след като пристигнеше. Барнард я окуражи да му изпраща новини и обеща, че веднага след като си създаде връзки, може да списва ежеседмична колонка, наречена „Писма от Париж“. Тя се радваше на хладината, която лъхаше от водата, защото така притъпяваше страха и неувереността, че оставя толкова много.

Беше пуснала писма до майка си, леля си и сестра си и те щяха да ги получат утре или пък на следващия ден и се надяваше да разберат защо постъпва по този начин. Знаеше, че Хенри вече е получил писмото си, защото го отнесе сама, още вчера, качи се по каменните стъпала на внушителната къща — последна проява на дързост в кратката й кариера на неомъжено момиче в Ню Йорк. Заболя я, че той не дойде по-рано, но тя бе надарена с богато въображение, а и част от нея знаеше, че той ще се появи всеки момент, всеки кичур от тъмната му коса на място, щеше да приближи с бърза крачка, да й се извини, защото е трябвало да оправи някои неща, преди да изостави стария си живот, а след това щеше да я прегърне и да я поведе към кораба.

Огромният железен кораб се издигаше над нея като чудовище от морските дълбини, с черни стени, нагоре боядисан в бяло, а люковете, въжетата и комините изглеждаха чак на върха. Скоро щяха да се провикнат за закъснелите пътници и тогава тя щеше да замине завинаги. Почти се задъхваше от вълнение заради онова, което предстоеше, сама не можеше да повярва, че предприема тази крачка. Нямаше да повярва напълно, докато не се качеше на палубата и не видеше как сушата се отдалечава.

Обърна се на стария кей и заоглежда множеството, пристигнало с много багаж, и всички, които ги изпращаха. Колко много вълнение, очакване и тъга беше изписано по лицата на хората — кръгли, издължени, бузести, млади или измъчени. Колко много очаквания и надежди. Забеляза мъж, който крачеше през тълпата с разкопчано сако така, че жилетката му се виждаше, косата му, пригладена назад с помада.

Тя разтвори устни и се усмихна широко, когато погледите им се срещнаха. Строгостта в погледа на Хенри й подсказа, че той я е видял много преди тя него, страхът й се стопи и разбра, че е била права. Разбира се, че щеше да дойде. Заминаваха за Париж заедно и нямаше защо да се притеснява или тревожи. Над тях, по синьото небе, се носеха леки облаци. Виковете и суматохата наоколо не стихваха, все едно нямаше нищо забележително у двамата, които се срещаха пред парахода, който щеше да отплава за Европа. Когато Хенри стигна до нея, тя грееше. Той й взе билета и го пъхна в джоба на сакото. След това, без да каже и дума, пое ръката й в ръкавица и се отпусна на коляно.

— Не се държах, както трябва — нито тази седмица, нито когато и да било. Не съм срещал момиче, което да обичам колкото теб, и ако се съгласиш да ми станеш съпруга, обещавам да посветя остатъка от дните си, като поправям тези грешки. — Той я погледна и тъмните му очи — които не издаваха нищо — й се сториха пълни с искреност. По лицето му нямаше усмивка. Наблюдаваше я много сериозно, но и завладян от желание. След малко извади кутийка. — Даяна, ще се омъжиш ли за мен? Остани тук с мен, стани моя съпруга. Обещавам, че ще имаме годеж, както е редно, след това голяма сватба в църква, а хората могат да приказват каквото си искат, дяволите да ги вземат, но аз ще бъда винаги до теб. Никога повече няма да приемам обичта ти за даденост.

Той отвори кутийката и Даяна видя пръстена, който й беше избрал. Нямаше нищо общо с онзи, който беше подарил на сестра й, нито пък с пръстена, който Пенелопи носеше, за да покаже, че ги свързват романтични чувства. Беше във формата на цвете, с гигантски сапфир в средата на кръгче от диаманти върху фина златна халка. Беше женствен, но също така дързък, различен, също като нея. Тя разбра, че Хенри е мислил много, преди да го избере, и това намали напрежението. Дробовете й поеха дълбоко морския въздух. В следващия момент й се стори, че чува коментарите, които щяха да започнат, и то от жени, които се наричаха приятелки на майка й, или от поддръжничките на Пенелопи, или пък от хора, които нямаха по-добро занимание. „Тя за коя се мисли, та носи този пръстен?“, щяха да шушукат, защото щеше да е така през цялото време, докато с Хенри бяха заедно.

Завинаги, помисли си Даяна, сякаш чуваше думата за пръв път. Без да дочака отговор, Хенри свали ръкавицата й, натъпка я в джоба си при билета и плъзна пръстена на пръста й. Протегна ръце, обгърна врата й и вплете пръсти в къдриците й. Тя затвори очи и й прималя, когато усети колко силни са чувствата на Хенри, за да постъпи по този начин и да я убеждава да стане негова. Устните му докоснаха нейните за няколко секунди, старият магнетизъм между тях се възпламени и тя усети как се оставя в ръцете му.

Можеха да продължат да се целуват на кея, въпреки горещината и многобройната тълпа наоколо, ако вятърът не се беше усилил. Силен порив отнесе шапката й, разбърка гъстата й кестенява коса и запокити цилиндъра във водата. Тя възкликна недоволно. Шапката беше на Хенри и той й я беше подарил, когато започнаха игрите помежду си, преди да се влюбят истински. Щом изгуби талисмана си, се почувства съкрушена.

— Шапката ми! — извика тя и сви разочаровано вежди.

— Няма страшно, ще ти я върна.

Тя вдигна поглед към профила на Хенри, изразената челюст и подчертани скули, докато оглеждаше тълпата и доковете, за да разбере какво е станало с цилиндъра. Наблюдаваше го — вече беше станал мъжът, на когото цял Ню Йорк завиждаше — сърцето й заби по-бързо. Забрави, че е изгубила шапката, изненада се единствено, че се е случило толкова бързо. Кафявите й очи овлажняха, все едно всеки миг щеше да заплаче, същевременно нямаше такава опасност.

— Не — отсече тя, стисна ръцете му и ги задържа в своите.

Той сведе поглед към нея и по лицето му едва сега плъзна усмивка, сякаш тя беше казала нещо тайно и дръзко.

— Да не я ли търся? — попита я.

— Не я търси. — Усмихна му се в отговор и усети топлотата помежду им. — Остави я. А отговорът е „не“ — не мога да се омъжа за теб. Не и тук, в Ню Йорк. Просто не става.

— Какво? — Щастието изчезна от лицето му.

— О, Хенри. — По устните й все още се виждаше усмивка, но тя не намираше сили пак да го погледне в очите. Много бързо разбра какво трябва да направи, още преди да помисли над думите, които да изрече. — Не те заплаших, че ще замина, защото не си ми предложил по романтичен начин. Че коя връзка е по-романтична от нашата? Просто, ако се омъжа за теб, ще си остана втората ти съпруга, а майките ще ме сочат и ще предупреждават дъщерите си да не стават като мен.

— Какво значение има? — надигна глас Хенри. — Има ли значение какво мислят, след като те обичам и имам нужда да си до мен? Сега вече животът ми е различен — имам отговорности, които не мога да зарежа, а не знам как ще се справя с тях, ако не си до мен, ако не станеш моя съпруга. Не ме интересува какво говорят и какво вършат.

Тя кимна и се престори, че мисли. Ако някой ги наблюдаваше, нито тя, нито Хенри щяха да забележат.

— Не ме интересува какво говорят, знаеш го. Просто не искам да живея на място, където непрекъснато ще шушукат зад гърба ми, че съм лека жена. Те нямат значение за мен, само че те са Ню Йорк, все хора, с които ще ни се налага често да обядваме и вечеряме, а начинът им на мислене е толкова жалък, че се чувствам потисната, докато съм сред тях. Искам да чуя други шумове, искам пред погледа ми да има простор… — Тя замълча, защото криволичещите тесни улички на стари градове завладяха мислите й и разбра, че мъжът пред нея нито ще ги види, нито ще ги оцени. Прехапа долната си устна, затрепка с клепки и срещна погледа на Хенри. — Искам да отида в Париж.

— Тогава тръгвам с теб — отвърна той и тя разбра, че той го казва по задължение.

— Не, Хенри, мястото ти е тук. — Даяна свали пръстена и го постави в дланта му. Извади билета и ръкавицата от джоба му. Златистият оттенък, който открай време му придаваше небрежния вид на късметлия, вече го нямаше и тя разбра, че думите й са го поразили. Нямаше никакво значение, защото нямаше желание за повече обяснения. Оставаше само да се качи, а после да усети как огромният кораб се отделя от кея. — Не се тревожи — продължи тя. Тихият й смях прозвуча дрезгаво и тъжно. — Отново ще се влюбиш. Просто знай, че където и да се намирам, винаги ще те нося в сърцето и душата си. Ти беше първата ми любов.

— Но…

Тя го прегърна през врата, за да го накара да замълчи и обсипа лицето му с кратки, настойчиви целувки. Бяха меки, влажни, многобройни, сякаш и двамата се опитваха да отпият за последен път и щяха да продължат така безкрайно дълго, ако хора от екипажа не се провикнаха, за да приканят последните пътници да се качат на борда. Когато около тях се разнесоха викове и подсвирквания към съпрузите, децата и приятелите, застанали на високата палуба, Хенри и Даяна усетиха как тълпата ги залюлява. Нямаше какво повече да си кажат, затова тя стисна ръката му.

— Сбогом.

Вдигна куфара и затича по мостчето, преди да са го вдигнали.