Ана Годбърсън
Блясък (3)

Първа глава

„По-младата госпожица Холанд, Даяна, замина за Париж за края на сезона и социалната сцена опустя, затова се налага да се примирим с присъствието на други красавици. Някои от нас добре помнят шоколадовите й очи и лъскавите къдрици и очакват с тръпнещо нетърпение завръщането й.“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, петък, 6 юли 1900 г.

Сутрин обичаше да се разхожда край дигата на морето. Излизаше сама и обикновено се разминаваше с един или двама господа, чиито бастуни потрепваха по каменната настилка, защото местните предпочитаха да идват за разходка по-късно, след като се наспяха следобед. Напоследък времето беше станало непоносимо и имаше случаи, когато вълните се разбиваха върху пътеката. Отначало се страхуваше, но във влажния и непоносимо горещ петък през юли тя възприемаше морските пръски като кръщение. Мощта на морето — както написа снощи в тетрадката си, малко преди да заспи — я вълнуваше, успокояваше, помагаше й да се почувства преродена.

Веднъж пресече Пасео дел Прадо и се насочи към стария град със сенчестите аркади и вътрешните дворове с плочи и много зеленина, скрити зад криволичещите улици. Тук имаше повече хора, приседнали под арковидните врати или около маси по площадите. Беше нахлупила широкопола сламена шапка с увиснала периферия, прихванала късите кестеняви къдрици отзад, за да не личи дължината. Не че имаше значение — беше чужденка и това бе достатъчно, за да се простят всичките й странности. Тук не я познаваше абсолютно никой; за жителите на Хавана нямаше никакво значение, че е Даяна Холанд.

Така се казваше и в други части на света, но там това име беше значимо. Например още от съвсем малка й бяха втълпявали да не се показва с голи ръце никъде другаде, освен вкъщи, не й беше позволено да обикаля улиците на града сама, без придружител. Е, случвало се бе да нарушава правилата, но докато не пристигна в Куба, не беше вкусвала истинската свобода. Облечена в светла, свободна рокля, се разхождаше по улиците на чуждата столица и хората хем я забелязваха, хем оставаше невидима. Беше анонимна, също като морето, и това й позволяваше да погледне на света с нови, бистри очи.

Океанът остана зад нея, също и оловносивите облаци, струпали се над залива, готови да забулят синьото небе. Зелените палми изпъкваха на контрастния фон. Въздухът бе натежал, изглежда щеше да вали, времето очевидно се разваляше, но пейзажът й доставяше истинско удоволствие. Тъмните нюанси, надвисналото небе, всичко това отразяваше чувствата, които бушуваха в душата й. Рано или късно щеше да се излее проливен дъжд, отначало щяха да дойдат едрите капки, после пороят щеше да измокри раираните тенти и да наводни отточните канали. Пристигна в Хавана неотдавна — преди няколко седмици, макар понякога да й се струваше, че е изминала цяла вечност — но бързо опозна атмосферните промени. Тези облаци носеха цвета на страданието, което тя добре познаваше.

Беше сама, на хиляди километри от дома, но не всичко бе непосилно трудно. Ако някой настояваше да разбере, Даяна трябваше да признае, че иска едно-единствено нещо. Дори това, че се лиши от къдравата си грива, не й донесе горчивина. Отряза я заради Хенри Скунмейкър — постъпи като пълна глупачка и се опита да се запише в армията, за да го последва, макар той да беше бившият годеник на сестра й Елизабет, а сега беше женен за противно същество, което преди сватбата се подвизаваше с името Пенелопи Хейс. На Даяна тепърва й предстоеше нещо, което мислеше, че не би направила, докато преследваше Хенри. За да дойде тук, стана барманка на луксозен параход, а пък преди това се добра до Чикаго, като се прехвърляше от влак на влак. Тогава мислеше, че полкът на Хенри ще замине за Тихия океан през Сан Франциско.

Вече свикна с късата коса, която беше само нанесена рана, а и късите къдрици съвсем не прикриваха нежната женственост на дребното момиче. През изминалите месеци откри умения, които дори не подозираше, че притежава, докато посещаваше уютните приемни в стария Ню Йорк. По време на приключенията си нито веднъж не й се наложи да гладува или да няма подслон за през нощта. Липсата на Хенри обаче разкъсваше нежното й сърце.

Даяна посети какви ли не места, откакто през март по момчешки късата й коса не успя да убеди мъжете от американската армия, че е готова за основно обучение, ала нито едно не приличаше на това. Вървеше и не можеше да се отърси от чувството, че е попаднала в много стар град — известно й бе, че Ню Йорк не беше особено по-млад, но незнайно как многогодишната история не му личеше. Беше й приятно да си мисли, че катедралите, покрай които минаваше, фасадите с детайли от ковано желязо и червените покриви над тях, все още приютяват престарели конквистадори.

Официалната версия беше, че е заминала за Париж. Поне така писаха във вестниците, за което помогна приятелят й Дейвис Барнард, автор на колонката „Игривият галант“ в „Ню Йорк Импириъл“. Благодарение на него беше разбрала, че Хенри не е заминал, където се предполагаше — очевидно старият Уилям Скунмейкър притежаваше необходимите връзки и влияние и не само беше осигурил на сина си по-спокойно назначение в Куба, ами беше уредил нюйоркските вестникари да мълчат. На Даяна й беше приятно, че нито тя, нито той бяха там, където се предполагаше. И двамата се бяха скрили от света, за да успеят междувременно да скъсят разстоянието помежду си.

Навлезе в площад, където в сенките се бяха изтегнали кучета, а мъжете лениво отпиваха кафе в заведения на открито. Никога не беше ходила в Европа и нямаше как да твърди със сигурност, но й се струваше, че този град притежава качества, характерни за Стария континент, с дълга памет и оронени фасади, уличките, населени с призраци, екот на католически камбани, приятни традиции. Във въздуха се носеше ароматът, който възвестяваше буря, когато сухотата на града се надигаше за последно, преди да бъде отмита, и Даяна усили крачка, за да избегне пороя. Искаше да се прибере в стаичката си, взета под наем, без да се измокри до кости.

Беше на самия край на площада, забързана, притиснала шапката с ръка, за да не я изгуби. Пред нея вървяха двама американски войници във вталени тъмносини сака и сиви панталони. Погледът на Даяна беше привлечен от небрежната походка и накривена шапка на единия. Познатата походка й подейства като магнит и за момент бе готова да се закълне, че слънцето надникна иззад облаците и заблестя по кожата със златистия оттенък, който тя добре познаваше.

— Хенри! — ахна силно.

Една от характерните черти на Даяна беше, че първо говори, после мисли.

Високият войник се обърна пръв, обърна се бавно. За миг дробовете й застинаха, почувства краката си като тежки копита, които така и не успя да помръдне. Насили се да си поеме въздух през носа, но тогава видя лицето му и я заля разочарование, защото чертите му бяха по момчешки нежни, брадичката засенчена от червеникава брада. Не беше Хенри. По лицето му се изписа объркване, не я позна, въпреки това не откъсна очи от нея. За няколко секунди войникът остана с отворена уста, сетне се ухили.

— Не съм Хенри — изрече провлачено, — но вие, млада госпожице, можете да ме наричате, с което име пожелаете.

Очите му не се откъсваха от нея и накрая тя не издържа и се поусмихна. Беше й приятно, че я харесват, макар да не искаше да се бави. Беше допуснала грешката да се откъсне от Хенри преди, когато й се беше сторило, че не е неин, и споменът продължаваше да я измъчва. Американските войници бяха плъзнали из целия град и все някой ден щеше да се натъкне на онзи, когото търсеше. Беше убедена, че ще се случи, писано е да стане.

Междувременно намигна на високия войник — не вложи нищо — после забърза към улица „Обрапиа“, за да се приготви за вечерта. Беше още рано, градът беше великолепен, а Хенри бе някъде наблизо, и държеше да се подготви за деня, когато звездите щяха да се подредят благоприятно и отдавна разделените влюбени най-сетне да се срещнат.