Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот на върха (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ана Годбърсън. Блясък

Американска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, София, 2010

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

ISBN 978-954-865-744-0

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

„Госпожа Хенри Скунмейкър, чийто съпруг наскоро се върна от военна служба в чужбина, се появи с гръм и трясък в социалния живот на елита. Почитателите й твърдят, че тя просто се е опитвала да вдъхне живот на замрелия сезон, като е танцувала така скандално с принца на Бавария. Действията на принца обаче говорят за съвсем друго. Носи се слух, че поръчал всеки ден да се изпраща букет от редки цветя на бившата госпожица Хейс, които тя получава в дома на семейство Скунмейкър на Пето Авеню. По една случайност тази вечер там ще се състои парти в чест на завръщането на младия Хенри…“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, понеделник, 16 юли 1900 г.

В понеделник следобед Пенелопи влезе в просторния хол на втория етаж и се постара да се държи небрежно, докато сядаше до свекърва си. Положи огромно усилие, защото забеляза „Импириъл“ на рафта между статуите на Орфей и Евридика. Никой не беше споменал и дума, но тя предположи, че няколко човека от семейството знаят за божурите. Пенелопи поръча чай с лимон за себе си и се опита напълно спокойно да прегледа материалите, които нямаха връзка с нея. Беше облечена във вишневочервена блуза с кройка, която не издаваше колко е ефирна, съчетана с дълга сива пола с три реда набори до глезените, която подчертаваше впечатляващо тънката й талия. Днес бе поредният „Ден на Изабел“, затова се беше облякла в очакване на гостите, които щяха да прииждат целия следобед, след като бяха прочели скандалната колонка, посветена на нея и принца.

Днешните тъмнопурпурни цветове подмениха вчерашните, които беше отнесла в стаята си, но днес Пенелопи не се чувстваше горда както предишната сутрин. Беше момиче с екзотични черти и дълги, фини кости и не се стесняваше, когато вниманието беше насочено към нея. Тя обаче не желаеше — без значение колко глупаво или просташки се държеше Хенри — да престане да бъде младата госпожа Скунмейкър, титла, която бе върхът на социалното й положение, и поне за известно време беше накарала зложелателите да престанат да разправят, че била дъщеря на новобогаташ. Семейство Скунмейкър нямаше да искат развод, както и семейство Хейс, разбира се, но тя започваше да се притеснява, че ако „Игривият галант“ продължаваше да пуска материали за нея и принца на Бавария, тогава симпатиите на хората щяха да бъдат насочени към Хенри, вместо към съпругата му, и общественото мнение нямаше да е в нейна полза.

— Не се притеснявай — рече с безразличие Изабел, когато нямаше кой да подслуша разговора им. Тялото й стърчеше над обемна тревистозелена пола от муселин, а русите й къдрици бяха зализани назад, няколко кичура оставени да падат над челото в нещо като добре нагласен хаос. — Винаги съм ти повтаряла, че омъжените обикновено се забавляват най-добре. Скоро ще забравят, но следващия път бъди по-предпазлива. Не позволявай да изнасят нищо във вестниците.

Пенелопи се постара да не показва обзелото я раздразнение. Все пак пазеше тайните на по-възрастната госпожа Скунмейкър, свързани с Грейсън. Освен това отлично знаеше, че когато художникът Лиспенард Брадли (който тъкмо влизаше в хола, коленичи пред домакинята и започна да възхвалява красотата й) се оплакваше как твърде отдавна не бе имал възможност да рисува Изабел, той говореше метафорично.

Прудънс, по-малката сестра на Хенри, гледаше злобно от стола си Брадли и Изабел, а Пенелопи щеше да се запита дали не се оформя противен триъгълник, ако не беше така погълната от собствените си неприятности. Младата жена беше изгубила седмици, в които очакваше завръщането на Хенри, макар да бе наясно, че той ще се държи със студено безразличие. Накрая така беше обладана от горчивина към него, та вече дори не се радваше на красотата му, нито пък имаше сили да се опитва да го убеди, че е идеалната съпруга. Той си беше вкъщи през целия уикенд, но едва ли я погледна повече от десетина пъти. Междувременно всички се отнасяха към нея като към невярна съпруга и тази несправедливост я накара да остави чашката и чинийката на мозаечния плот на масата доста грубо и невнимателно. След миг забеляза, че я е счупила. Кафявият чай потече по масата, а резенчето лимон се търкулна на пода. Пенелопи стана, шокирана, че е направила нещо толкова селско. Открай време се гордееше със самообладанието си.

— О! — възкликна тя, когато прислужница в черна рокля и бяла престилка се появи и започна да почиства.

Брадли също стана, а Изабел я погледна с неискрена загриженост или неприкрито презрение — Пенелопи не беше сигурна кое от двете, макар да умееше да разчита израженията на околните.

— Пенелопи, добре ли си? — попита Изабел.

— Да, аз… — Намръщи се и се постара да не издава колко уязвима се чувства. — Прилоша ми и е най-добре…

Пенелопи така и не успя да се извини, че няма да присъства в часовете, определени за гости, защото в същия момент влезе икономът, застана на прага, за да постигне по-голям ефект и обяви:

— Негово Височество, принцът на Бавария.

Изабел се изправи, кремавите й ръкави се вдигнаха, докато приглаждаше роклята. След няколко секунди с известно нежелание я последва и Прудънс. В хола на семейство Скунмейкър се възцари мълчание. Принцът, облечен в костюм в цвят слонова кост, влезе, стиснал сламена шапка в ръка. Тракна с токовете на черните си официални обувки и се поклони, преди да целуне ръцете на Изабел и Прудънс и да прошепне:

— „Enchante“![1]

Най-накрая пристъпи и към Пенелопи и след целувката задържа ръката й. Прислужницата, която беше почистила чая, който Пенелопи разля, все още беше в стаята, свела глава така, че да се вижда бялото боне. Младата госпожа Скунмейкър махна към нея и попита:

— Ще желаете ли нещо за пиене, Ваше Височество?

— Шампанско.

Той пусна ръката й, но задържа погледа. Прислужницата пое шапката му и забърза да донесе желаната напитка. Принцът й се стори по-висок, отколкото го помнеше, а очите му по-сини; не примигваше, напрегнато беше впил в нея поглед и тя се почувства приятно шокирана.

— Никога ли не сте идвали в дома ни? — попита младата домакиня бързо, когато усети, че всички ги наблюдават. — Имаме прекрасни стаи. В семейството на съпруга ми са страстни колекционери.

Очите на принца най-сетне се откъснаха от нейните и се вдигнаха към декоративните панели на тавана и пищно украсените стени.

— Да, виждам — отвърна най-сетне той с безразличие. Пенелопи наклони глава на една страна и гостът я поведе през стаята, като оглеждаше портретите и статуите. Докато се отдалечаваха от останалите, Брадли се настани до по-възрастната госпожа Скунмейкър, а Прудънс изсумтя, нацупи се и отново се наведе над книгата си.

— Не мога да ви опиша колко много се зарадвах на цветята, принц…

— Можеш да ме наричаш Фредерик.

— Добре… принц Фредерик. Нямате представа колко се зарадвах на цветята, макар да съм сигурна, че сте се почувствали донякъде неловко заради материала в „Импириъл“ тази сутрин — аз поне така се почувствах — и се надявам не мислите, че бих проявила толкова вулгарен вкус, та да направя милия ви жест обществено достояние.

— Не беше никакъв мил жест. — Принцът широко се усмихна и показа едрите си здрави зъби, а в следващия момент Пенелопи чу тъкмо комплимента, на който се надяваше. Носът му беше по-голям, отколкото на Хенри, което издаваше кралската му жилка. — Държа да знаеш, мила моя, че на континента, когато един мъж — говоря за истински мъж — види нещо красиво, което желае, не губи време да се чувства неловко. Показва го. Това и направих.

Приятно чувство изпълни гърдите на Пенелопи и се усмихна, отначало бавно, но самоуверено, единствено на него. Беше забравила какво удоволствие е да се флиртува с мъж. Вървяха из хола и се държаха на безопасно разстояние, допираха се единствено лактите им. За нея този допир беше истинско вълшебство, с което показваше, че има желание да продължи.

— Значи вие сте истински мъж? — попита го развеселена.

— Съжалявам, ако… след краткото ни запознанство все още не си го разбрала — отвърна той в същия дух. — Уверявам те обаче, че от днес нататък никога повече няма да имаш колебания и веднага ще различаваш истинския мъж от позьора.

Бяха се приближили до друг кът с антични дивани и високи свещници и се обърнаха към центъра на хола. Следобедната светлина си играеше по високите скули и лъскава коса на госта. Тя искрено се усмихна и когато погледна към останалите, разбра, че Хенри е застанал точно пред хола. Беше спрял на прага, фигурата му се очертаваше на двойната врата. Беше облечен в кафяв костюм и стискаше в ръка шапка, подобна на тази на принца.

— Какъв късмет, че имаме гост, който е не само очарователен, но и умее да поучава — рече тя със зноен глас, без да откъсва очи от Хенри. — Искреното ми желание е компанията ви да не се окаже отклонение от това правило.

Сините очи на принца се откъснаха от Пенелопи и се насочиха към фигурата в коридора, която огледа, без да отдръпне ръка от лакътя й и да отстъпи настрани от нея. За омъжена жена и мъж, за когото се знаеше, че ухажва френска аристократка, двамата бяха неприлично близо един до друг.

— Защо да проявявам подобна глупост? — отвърна принцът, преди Хенри да нахлупи шапката си и да продължи, накъдето се беше запътил.

Пенелопи се обърна към госта и многозначително му намигна.

— Не мога да си представя да направите подобно нещо — отвърна тя и го поведе към закътан ъгъл да продължат разговора си, без да ги чуват, където светлината беше достатъчно силна, за да може той да оцени красотата й. Докато сядаха и поемаха чашите от прислужник в ливрея, Пенелопи небрежно подхвърли: — Довечера свекър ми организира парти в чест на съпруга ми, който току-що се върна от служба в армията. Защо не дойдете, тъкмо ще докажете, че не познавате чувството на неловкост?

Бележки

[1] Приятно ми е! (фр.). — Б.пр.