Ана Годбърсън
Блясък (45)

Четирийсет и трета глава

„Завръщането на Теди Кътинг е истинска благодат за майките с дебютантки, защото той е един от най-желаните ергени.“

От „Сите Чатър“, вторник, 24 юли 1900 г.

— Не знам дали съм готова да вляза вътре — рече Елизабет и погледна към семплата кафява фасада на номер 17 през прозореца на каретата на Теди.

Беше сресала коса с пръсти и я беше събрала на опашка, за да има по-приличен вид. Въпреки това знаеше, че изглежда ужасно и никак не й се искаше да притеснява майка си. В тясното пространство на каретата, както се бе отпуснала на износената синя кадифена седалка, сърцето й се беше поуспокоило.

— Не е нужно да влизаш — отвърна Теди. — Можеш да останеш тук колкото искаш.

— Благодаря ти. — Носеше се уханието на късно лято. То навлизаше в каретата заедно с дребни прашинки. Непряката светлина, която се процеждаше през зелените листа, падаше по слабите й рамене, все още скрити под бяла памучна нощница, и по кръглата й уста. — Ти направи толкова много за мен, изслуша ме, а съм сигурна, че ти се ходи някъде другаде.

Теди я наблюдаваше озадачено.

— Къде другаде да ходя? — попита след малко.

— Не знам — продължи тя с тон, който щеше да е по-подходящ за преди година, ако се бяха срещнали случайно на някое парти. — Сега вече си войник, чакат те войнишки задължения. Освен това в града има предостатъчно неомъжени момичета, които заслужават компанията ти много повече от мен — продължи небрежно тя. Съвсем не й беше безразлично, но знаеше, че той няма да остане дълго до нея, а дори да останеше и все още да я обичаше, не биваше да забравя големия си корем, в който растеше детето на друг мъж. И без това беше отнела твърде много от времето му, за да обясни какво е причинил Сноудън и на нея, и на баща й. — Не се притеснявай за мен, по-силна съм, отколкото изглеждам.

Теди безмълвно отвори уста и първите думи излязоха трудно.

— Знам каква сила притежаваш — заговори най-сетне и поклати замислено глава. — Открай време знам, че си много по-силна от мен и винаги съм се старал да докажа, че съм достоен за теб. Заминах на война със същата мисъл, уверен, че когато се върна, ще те заслужавам… но там видях и извърших ужасни неща и разбрах, че не съм никакъв войник. Просто нося униформата — посочи синьото сако с лъскавите копчета и се усмихна немощно, — защото смятах, че с нея ще сплаша господин Кеърнс.

С това признание й напомни за срамежливия младеж, който идваше у тях на чай в неделя и тя заговори мило.

— Със сигурност щеше да успееш.

— Вече няма значение, Лизи. Него го няма и благодаря на Господ, че е така. Не знам дали щях да си простя, задето чаках толкова дълго да те спася… — кимна отсечено, все едно не желаеше дори да помисли за другата възможност. — Сега важното е с детето да сте добре.

Навън чуруликаха птички, коне чаткаха по паважа от другата страна на парка, от съседните улици се чуваше шумът на движението.

— Когато се върнах и разбрах, че си омъжена… за това също никога няма да си простя — разбрах, че съм бил пълен глупак, след като бях тръгнал да ставам мъж чак на другия край на света. Мястото ми е тук и ми се струва, че мога да водя достоен живот там, където съм роден. Така и ще стане… — Теди замълча и прочисти гърлото си. Пребледня и Елизабет долови нервността му. Усети как кръвта нахлува в лицето й. — Най-сигурният начин да разбера, че животът ми ще бъде достоен, е, ако ти се съгласиш да ми станеш съпруга и да прекараш с мен остатъка от живота си.

Елизабет остана безмълвна и устните й потрепериха.

— Ти искаш мен… — промълви тя. Имаше намерение да каже нещо по-смислено, по-убедително, но се страхуваше, че всеки момент ще се разплаче.

Теди отговори бързо, нервно.

— Познаваме се отдавна, Елизабет. Много добре знаеш, че не съм съвършеният джентълмен, както някои си въобразяват. — Затвори очи, сякаш изпитваше разкъсваща болка. Отвори ги отново, гласът му зазвуча по-уверено и той срещна погледа й. — Дори за момент не съм се колебал в желанието да те направя щастлива и ти се кълна от все сърце, че независимо от обстоятелствата желая тъкмо теб.

Сега беше ред на Елизабет да извърне поглед. Теди говореше искрено и тя се почувства смутена. Нахлуха и други чувства. Искаше й се да отговори с „да“, но благоприличието я възпираше и й напомняше, че има още някои неща, които трябваше да му признае.

— Знаеш, че Кеърнс не беше бащата на бебето. Никога не съм била… не съм била с него по този начин.

— Знам. Знаех, че ако не си била напълно отчаяна, не би се омъжила просто така, толкова неочаквано, за човек, който очевидно ти е предложил удобно разрешение на проблемите. Много отдавна се сетих, че не ставаше въпрос за най-обикновено отвличане, както писаха във вестниците.

Елизабет наведе глава. Не искаше да разказва на Теди цялата история, но усети, че той й е приятел и ще прояви разбиране.

— Казваше се Уил Келър, беше прислужник на татко и кочияш. Влюбих се в него като момиче и трябваше да бъда с него. Тук беше невъзможно, разбира се, затова заминах за Калифорния. — Стори й се странно, след толкова много тайнственост да изрече фактите на глас. Та това беше миналото й. — Разбрах, че татко е знаел и се е опитал да уреди нещо, на което да разчитаме. Ако семейството ми не ме беше извикало… — Замълча и Теди стисна ръцете й.

— Лизи, обичам те отдавна. — Настойчивостта на погледа му й подсказа, че не е нужно да казва нищо повече. — И винаги ще те обичам.

Докато той изричаше всичко това, лицето й беше мокро от сълзи. Носът й блестеше от влагата и тя можеше да я избърше, но не искаше да пусне ръцете му нито за миг.

— Мислех, ако бебето е момче, да го кръстя Келър. Съгласен ли си?

Най-сетне сериозното лице на Теди беше озарено от усмивка.

— Келър Кътинг ли? Много хубаво име за момче — и за момиче. Знаеш ли, когато избрах дрънкалката, съжалявах — не ме интересуваше кой е съпругът ти — че не си с мен, казвах си, колко е чудесно, че ще станеш майка, и щеше да ми е много приятно да купувам подаръци на бебето години наред.

— Дрънкалката от „Тифани“ ли? Ти ли я изпрати?

Той кимна.

Тя отвори уста, за да му каже, че е мислила, че е бил друг, но радостта й бе твърде искрена, за да обяснява.

— Докато бяхме във Флорида — продължи тя, през сълзи и смях, — много ми се искаше да те целуна. Само дето имаше толкова много усложнения, чувствах се виновна заради всичко, а животът ми изглеждаше… — Искаше й се да му каже стотици неща, но неочаквано усети, че са без значение. — Обичам те — прошепна тя.

— Нямаш представа откога чакам да чуя тези думи.

Той извади кърпичка с монограм от джоба на сакото и се опита да избърше сълзите на Елизабет. Пое лицето й в ръце и го привлече към себе си. Тя го погледна и разбра, че той е копнял години наред да стори тъкмо това. Усети как отмалява в очакване на първата целувка. Дъхът им се смеси в лятната жега и той повдигна брадичката й, за да притисне устни към нейните.