Емили Брадшоу
Момичето от езерото (25)

Двадесет и пета глава

Дори Бог да беше на страната на Гизела, то никак не бързаше да го покаже, мислеше си Рутгар, докато отново караше Лотар да отстъпва назад. Момчето се биеше много по-добре, отколкото в деня, когато бе защитавал рожденото си право, но въпреки това все още не бе достатъчно ловък. Влагаше сърце във всеки удар с меча, Рутгар го виждаше в очите му. Потта се стичаше по лицето му и се сливаше с кръвта му в розови петна. Един от първите удари на Рутгар бе свалил шлема му и му беше оставил отвратителен прорез. Облян в кръв и пот и с решителен блясък в очите, Лотар би трябвало да изглежда като воин, но все още приличаше на свещеник. Можеше да е заминал за Вердун преди седмица, както беше планирал.

Рутгар отстъпи крачка встрани, за да избегне острието на Лотар, и отново се върна напред, за да нанесе удар. За миг той видя всички прилики между Лотар и сестра му: правия къс нос, високите скули, твърдата линия на брадичката, неподправената дързост в погледа, който не трепваше от страх и не се свеждаше при поражение. Изведнъж лицето пред него се превърна в това на Гизела…

Разтърсен от измамния номер на въображението си, Рутгар веднага загуби ориентация. Лотар нанесе поразяващ удар с меча, който отскочи звънтящо от металните плочи на бронята му. Рутгар се стегна и се хвърли напред. Той нанесе поредица от удари върху щита на Лотар, момчето се спъна и залитна назад. Двубоят можеше да свърши още там — наблюдаващата тълпа го знаеше. Всички чакаха със затаен дъх Рутгар да нанесе фаталния удар.

Но той задържа ръката си. Не можеше да убие Лотар, без да убие Гизела. Рутгар се биеше така, както му подсказваше инстинктът, както беше трениран да се бие — с единствена цел да победи. Но тази битка не можеше да бъде спечелена. Какво си мислеше Бог, като го оставяше да стигне толкова близо до победата?

Той си представи отново Гизела — така както беше изглеждала, когато той излезе на бойната арена. Облечена в бяло, с вид на жертвен агнец, тя седеше на платформа в единия край, точно пред по-високата платформа на съдиите. От двете й страни бяха Антониус и Гастон, и двамата с много строги и сериозни лица. Гизела бе пребледняла, очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала. Въпреки това осанката й бе изправена и горда и тя не се бе поколебала да го погледне в очите, докато Кронар отправяше молитва към Бога да реши съдбата й. В красивите й очи не бе прочел нито осъждане, нито молба. В тях имаше само тъга, която помрачаваше златистите ириси. Смехът беше изчезнал.

Покритият със сняг двор се бе разкалял под краката на бойците. Реки от пот течаха под ризата и тежките доспехи на Рутгар, пулсът отекваше в главата му. Той чуваше как свистяха гърдите на Лотар, комуто позволи да отбие още една негова атака, защото не му даваше сърце да я довърши. С крайчеца на окото си Рутгар следеше Гизела. Щом Лотар направи впечатляващо връхлитане, което Рутгар едва успя да отбие, тя почти стана от стола си, преди пазачите й да я дръпнат отново. Гизела се страхуваше, Рутгар чувстваше страха й като свой. Страх не за самата нея, а за двамата мъже, които се биеха. Тя се страхуваше дори за човека, който се биеше, за да я осъди — боеше се за него, а не от него.

Колко типично беше за нея да се грижи за Рутгар и за Лотар, без да мисли за собствената си съдба! Изведнъж Рутгар почувства, че от сърцето му падна огромна тежест. По дяволите кралят! По дяволите Ардун, неговият обет, воинската чест! Лотар можеше да бъде поборник на Гизела, но само Рутгар можеше да я спаси. В днешния ден Бог, изглежда, не се занимаваше с раздаване на справедливост, затова, както бе предложил Етих, Рутгар щеше да поразклати малко трона му.

При следващата атака на Лотар Рутгар започна да отстъпва. Лотар продължи да напира с потно лице и мокра от пот и кръв коса. Обратно на онова, което му подсказваше инстинктът, Рутгар продължи да се придвижва назад стъпка по стъпка. На момчето не му липсваха умения и решителност, но Рутгар правеше така, че Лотар да изглежда по-добър от него, а победата му — истинска. Рутгар се спъна и падна. Тълпата се разшумя — не се знаеше от изненада или от ентусиазъм. Той вдигна щита си да се предпази от ударите на Лотар. Устата му не можеше да изрече думите „Предавам се“. Никога през живота си не ги беше изричал, но сега щеше да го направи.

И тогава Бог му върна удара или поне така изглеждаше. Рутгар още не беше успял да проговори, когато мечът на Лотар се счупи от дръжката, превъртя се във въздуха и се заби в земята. Лотар изруга, вдигнал безполезното си оръжие.

Ревът на тълпата се смеси с шума от разбунтувалата се кръв в ушите на Рутгар. Слисан от внезапната намеса на съдбата, която беше отнела решението му, той хвърли меча си встрани, опря се на лакти и започнала отправя към небесата всички ругатни, които знаеше. Когато настойчивите викове на тълпата станаха нетърпими, той се изправи на крака и заби меча си до този на Лотар. Нямаше намерение да отнема живота на противника си, но двубоят така или иначе беше решен. Победата беше за Рутгар — и за краля.

Кронар стана от мястото си. Тълпата утихна и тогава той, извика с треперещ глас:

— Бог отсъди, че Гизела е виновна заради упражняване на магьосничество. Съгласно законите на крал Карл магьосницата трябва да умре.

 

 

Гизела се отпусна на пейката в малката си килия, доволна, че Лотар най-сетне бе отишъл да си легне. Не че брат й не й беше донесъл утеха, напротив. Но донякъде ролите им бяха разменени — тя трябваше да го успокоява. Лотар беше нещастен, задето се бе провалил. Гизела го принуди да й обещае, че ще изпълни намеренията си да отиде във Вердун и да говори там с епископа. Тя беше благодарна на всички богове, които знаеше — както саксонски, така и християнски — че нито Лотар, нито Рутгар бяха сериозно ранени по време на двубоя. Докато ги бе наблюдавала да се бият, бе изпитала най-ужасните страхове през живота си.

Сега всичко беше вече свършено. Утре призори присъдата й щеше да бъде изпълнена. Гизела не се бе изненадала, когато епископ Галван заяви, че трябвало да бъде изгорена на кладата. Бесенето и убиването с камъни бяха твърде милостиви методи на екзекуция според светия човек. Огънят щял да я накара да опита онова, което щяла да намери при своя господар в ада.

Видението на Гизела винаги беше завършвало огън — толкова горещ, толкова истински, че бе усещала как пърли кожата й. Утре огънят щеше да бъде истински. Щеше да почувства парещата му целувка, но нямаше да се събуди сред спокойствието на вълшебното вирче, нито пък върху безопасното си легло. Изобщо нямаше да се събуди. Надяваше се, че ще може да умре с достойнство, без да пищи от ужас. Обаче не беше сигурна дали щеше да има толкова смелост. Дори мисълта за онова, което й предстоеше, караше сърцето й да препуска лудо от страх.

Резето на вратата изскърца и Рутгар слезе по трите стъпала на килията й. Сърцето й се преобърна. Ето човека, чиито бойни умения я бяха осъдили. Въпреки това беше много щастлива, че бе дошъл при нея. Ако го бе ненавиждала, че е избрал дълга си към краля пред любовта си към нея, то не беше задълго. Той никога не я беше ухажвал с лъжи и не я беше карал да мисли друго освен истината: Ардун и неговият дълг към краля означаваха всичко за него.

Гизела бързо се извърна, преди той да успее да види сълзите в очите й. Проклета слабост! Откога бе станала такава ревла? Ръцете му докоснаха раменете й — нежни и силни.

— Гизела. — Гласът му беше изпълнен с топлина. Той й напомни за любовните нощи, когато бе лежала в прегръдките му, и я накара да престане да се преструва на силна. Тя скри лицето си с ръце и заплака.

— Съжалявам — изхлипа тя и повтори, като напразно се мъчеше да се овладее: — Съжалявам.

— Гизела, погледни ме.

Не можеше. Мисълта, че той би могъл да повярва, че е извършила всички тези отвратителни престъпления, беше по-тежка дори от очакването на утрешните мъчения.

— Рутгар, наистина ли ме мислиш за такова зло същество, което може да убие Бертрис?

— Не, Гизела. Смятам, че си най-нежната девойка, която някога съм познавал.

Сърцето й се стопли от облекчение, но тя все още не можеше да го погледне в очите. Страхуваше се, че ще види в тях само съжаление.

— Направи едно благодеяние заради мен, съпруже, заради онова, което беше помежду ни.

— Какво би желала?

— Аз… не искам да умра сред пламъците. — Тя си пое дълбоко дъх. — Нямам куража на някой мъченик или герой. Не бих се страхувала толкова, ако… — Преглъщайки с усилие, Гизела се обърна към него и се втренчи в меча му.

За нейна най-голяма изненада Рутгар се усмихна.

— Гизела, любов моя, съпруго моя. Не съм дошъл тук да се прощавам с теб. Дойдох да ти помогна да избягаш.

— Какво?

— Дойдох да те изведа оттук. — Ръцете му се плъзнаха от раменете й и я прегърнаха така, сякаш Рутгар се страхуваше, че тя би се опитала да изчезне. — Никога преди не съм искал прошка от жена. Но сега те моля да ми простиш. Не трябваше изобщо да допускам да те съдят. Заради прищевките на краля не си струва да пада дори един златен косъм от главата ти, дори една сълза от очите ти. Бях истински глупак да мисля иначе.

— Но решението от двубоя?…

— Това е чиста глупост. Ти не смееш да убиеш и муха, да не говорим за човешко същество. Не Бог реши изхода от този двубой, а един повреден меч.

Гизела въздъхна облекчено и положи глава на гърдите му. Той я погали успокоително по косите.

— Готов съм да посека онези десет хиляди дракона, стига да пожелаеш, а щом заявявам моята любов, значи не лъжа.

Тя го погледна изненадано. Рутгар се смути и заприлича на малко момче.

— Не ме гледай така, Гизела, или никога няма да имам смелостта да си призная. — Той я прегърна силно и отново положи главата й върху гърдите си. — Да откриеш сърцето си пред една жена е по-трудно, отколкото да се биеш с всичките хуни от Изтока. През целия си живот съм бил горд, че съм твърд като желязо и не се нуждая от другиго. Но любовта може да стопи дори желязото. Тя превзема мъжа, без той да съзнава…

Гизела зарови лице в гърдите му. Думите на Рутгар изчистиха и последните паяжини на кошмара от душата й. За миг тя беше щастлива просто защото беше в прегръдката му и усещаше топлината и силата му.

— Наистина ли ме обичаш? — попита го тя, като подпря брадичка на гърдите му и се усмихна.

— Да, макар да беше нужно Бог да ме цапардоса по мутрата, за да ме убеди, че е така.

— Знаеш, че аз те обичам от самото начало.

Рутгар се усмихна.

— Разбира се, че как иначе!

— Е, хвана се в собствения си капан! Толкова ли е лошо да обичаш?

— Това е едновременно и рай, и ад. Не знам дали наистина си магьосница и не мисля, че искам да знам. Но ако това е магия, в света има голяма нужда от нея. Целуни ме, мила моя съпруго.

Рутгар не изчака съгласието й, а се наведе и я целуна с много любов.

— Мислех си, че никога няма да ме целунеш отново — прошепна Гизела.

— Ще има целувки още дълги години, ако е рекъл Бог. — Той я отдръпна от себе си с такова изражение, сякаш това му костваше огромни усилия. — Утрото ще настъпи скоро, трябва да тръгваме. Ще те заведа в селото, където Одо ще те пази. Лотар още не го знае, но той ще те отведе във Вердун, в абатството. С монахините ще си в безопасност, докато аз стигна до дъното на това, което се случи тук, и докажа невинността ти.

— Но ако твоят крал каже, че всички магьосници трябва да умрат…

— Ако се докаже, че си невинна за тези престъпления, кой може да твърди, че си практикувала магьосничество? Никой от Ардун няма да говори против теб. Ще се погрижа за това. Кралят ще омекне. Той се нуждае от мен, за да пазя тези негови земи.

Гизела отново се отпусна на пейката, осъзнала какъв риск поема Рутгар, предизвиквайки недоволството на краля. Тя бавно поклати глава.

— Би могъл да изгубиш всичко — земите, властта, положението си пред краля. Не мога да искам това от теб.

— Знам, че не би го поискала… Гизела, винаги съм копнял за земя и власт. Направлявал съм живота си съгласно воинските закони на честта. Сега разбирам, че без теб той не значи нищо за мен. Ако загубя всичко — е, прехранвал съм се с меча си и преди. Има други крале, други земи, други страни за покоряване. Но няма други магьосници със златисти коси и дръзки уста, прекалено дръзки, за да е за тяхно добро. — Той притисна устни в нежна целувка. — Хайде да вървим, преди да си ме разстроила още повече.

Вратата изскърца и предпазливо се отвори. Рутгар скочи на крака и извади меча си, преди Алран да пристъпи вътре. Двамата мъже замръзнаха.

— Какво правиш тук? — попита Алран.

— Имам пълното право да бъда тук, саксонецо. Не само че съм господар, но и Гизела е моя съпруга.

— Ами да! Но това не й помогна особено. — Алран извади дългата кама, която висеше на колана му. — Аз се заклех да съм ти верен, Рутгар, но смятам да изведа Гизела оттук, независимо дали си съгласен, или не. Няма да позволя една свята саксонска жена да изгори заради онзи франкски дебелак-свещеник.

Рутгар отпусна меча си.

— Тогава сме тук за едно и също нещо, саксонецо.

Алран присви очи.

— Ти се би като кралски поборник.

Рутгар сви рамене.

— Опитах се да загубя. Някой трябва да научи младия Лотар да проверява оръжието си преди бой. Или поне да направи така, че той да постигне мечтата си и да стане свещеник.

За миг Алран се намръщи, после се засмя:

— Ти си добър човек, милорд. Но какво ще каже твоят крал? Може би този път ти ще избягаш в гората като изгнаник?

Рутгар се усмихна дяволито:

— Ако това стане, можеш да бъдеш сигурен, че ще се справя с ролята си по-добре от теб.

— Ще видим.

— Засега трябва да се погрижа за по-добро място за Гизела.

— Аз съм с теб, милорд. Нощта е спокойна, но човек никога не знае кога още един меч може да се окаже полезен. — Той се засмя. — Не трябва да допускам да се каже, че Алран е пропуснал възможността да направи беля.

 

 

Адалинда седеше в тъмната си стая и гледаше стената. Фитилът на свещта отдавна бе потънал в мазнината. Дори и мангалът вече угасваше, но старата жена нямаше намерение да му слага още въглища. Тъмнината й беше приятел. Адалинда искаше да остане на тъмно завинаги, тъй като светлината на утрото щеше да донесе нещо, което тя може би нямаше да има сили да гледа. Гордееше се с това, че бе силна жена. Сега обаче не знаеше дали силата й ще й стигне, за да наблюдава как внучката й изгаря жива.

Старата жена бе наблюдавала Гизела още от времето, когато тя бе дошла за пръв път в крепостта да дири подслон. Постепенно Адалинда бе започнала скрито да се възхищава от дъщерята на Еркангар и с годините възхищението се бе превърнало в неохотна обич. Момичето се държеше добре, както трябваше да се държи всяка жена от рода на Адалинда. Тя не позволяваше на жалкото съществуване, което водеше, да я сломи; не даваше на хората да я тормозят, дори и на Адалинда. В идването на Рутгар Гизела беше видяла своя шанс и бързо бе намерила път към властта, точно както Адалинда би направила при такива обстоятелства.

Мисълта за жестоката съдба на Гизела беше болезнена, но въпреки това присъдата трябваше да бъде изпълнена. Момичето можеше да се превърне в спасителка на своя народ, ако беше послушало съвета на баба си. Сега Гизела щеше да спаси народа си чрез своята смърт. Саксонците не биха стояли мирни при тази варварщина — убийството на една от техните свети жени и обидата към традициите и боговете им. Те щяха да въстанат и да отхвърлят франкското иго. Гизела нямаше да страда напразно.

Адалинда въздъхна и стана вдървено от стола си. Тялото й беше уморено, но умът й не й даваше да почива. Отиде до мангала и сложи ръка над въглените, докато болката я накара да я отдръпне. Тази агония щеше да е хилядократно по-голяма за Гизела. Проклет да бъде този зъл епископ за това, че поиска такъв жесток начин на екзекуция. Тя беше казала на отец Гонт, че публичното обесване би било най-доброто, но Галван, проклетият, беше извън контрола й. Би могла да манипулира Гонт, но Галван беше нещо съвсем друго. Онзи червей дори не подозираше, че смъртта на Гизела може да се превърне в стратегическата стъпка, която щеше да отприщи лавината на саксонския гняв и ярост и те щяха да връхлетят върху неговите безценни църква и крал.

Малката стратегическа стъпка, малката искра, която щеше да подпали Ардун. Гизела трябваше да умре. И Адалинда можеше да понесе това, но не и гледката на горящата на клада своя внучка. Това вече минаваше границите на допустимото, което съдбата можеше да изисква от една стара жена.

Адалинда запали отново лампата и се отправи по осветения от факли коридор към малката лечебница на Гизела. Без нея стаята беше студена и бездушна. Острият мирис на сушени билки убиваше миризмата на влага, която се просмукваше от каменните стени. Адалинда претърси грижливо подредените по рафтовете глинени гърнета и купи, намери онова, което търсеше, и приготви своята смес с умели и сигурни движения.

Старата жена си мърмореше тихо, сякаш Гизела я слушаше:

— Така ще бъде по-лесно, внучке. Ти нямаше да си щастлива, че си подвела народа си да преклони глава пред франкските поробители.

Тя изля своята смес в един мях за вино, в който имаше малко от най-доброто в Ардун. Само най-доброто за Гизела. После преметна меха на рамо и го скри под своята наметка.

Дворът беше тъмен. Поставени бяха факли единствено покрай палисадата и пред вратата на къщата. Щом се озова навън, Адалинда едва успяваше да се ориентира в тъмнината, за да върви към килията на Гизела. Затова и не видя навреме тримата, които се приближаваха към нея.

Възклицанията на Адалинда се смесиха с няколко мъжки ругатни, преди всички да се разпознаят. Тя се втренчи в тях, присвила очи. Изведнъж й стана ясно какво бяха намислили Рутгар и Алран.

— Къде водите моята внучка?

— Отмести се, стара жено. Това не е твоя работа.

Нашественикът Рутгар се осмеляваше да я командва. Едната му ръка беше сложена собственически върху рамото на Гизела, а другата — върху меча в ножницата му. Със свито сърце Адалинда осъзна своята фатална грешка. Не беше предполагала, че този франкски дявол бе толкова влюбен в Гизела, че би се противопоставил на краля си заради нея.

— Какъв е този господар, който се обръща против решенията на назначените от него съдии и против законите на своя крал? — попита Адалинда.

Алран мина най-отпред.

— Стара жено, рискуваш много, ако стоиш на пътя ни.

— Алран! Какво е това, предател такъв? — Дори той я беше изоставил. Най-верният от саксонците, най-силният и най-добрият. Той също беше минал ла страната на врага. — Ти си се отказал, Алран, дори когато ние побеждаваме.

— В това няма никаква победа, Адалинда.

— Ти си като всички от твоя пол, Алран. Беше слаб вожд, умееше да създаваш неприятности, но не знаеше как да се справяш с властта. А ти! — Тя се изплю към Рутгар. — Мислиш, че си годен да управляваш тук? Един мъж, който поставя страстта си към една жена над верността към своя крал? Ха! Мъже! Мозъкът им е между краката им. Никой от вас не е достоен да управлява Ардун. Никой от вас!

Тя усещаше студения поглед на Рутгар и видя внезапното подозрение в очите на Алран.

— Ти си била — нападна я Алран, все още несигурен. — Ти, проклета старице. Ти беше, нали? Посегнала си на своята собствена кръв и плът, на своята внучка! А сега и Гизела също…

Гордостта и вината се бореха в гърдите на Адалинда. Най-накрая Алран беше разбран, а в очите на франка също започна да проблясва прозрение. Тя беше силната бяха я смятали за слаба жена, но тя беше по-силна от всички тях.

— Разбира се, че бях аз, безгръбначни глупако. Направих онова, което трябваше да бъде направено. Аз имам повече право да управлявам тук от всеки мъж, който е стъпил в Ардун, откакто съпругът ми умря.

Тя вдигна ръце и се завъртя, като се опита с жестове да привлече вниманието на малкото хора, които започнаха да минават през двора с настъпването на зората. Ковачът Томас беше излязъл да донесе въглища за огнището. Една девойка бързаше на път за птичарника, а трима воини носеха дърва за кладата, която подготвяха за екзекуцията на Гизела. Един по един те спираха и се вглеждаха в полумрака в Адалинда, която им махаше.

— Чуйте ме, всички вие. Искате ли да се кланяте на тези хилави и слабоволеви евнуси? Или искате някой силен и решителен човек да седи на господарското място? — попита ги тя.

Искаше да бъде чута. Тя беше техният истински водач, последният саксонски поборник. Те щяха да сплотят редици зад нея. Така трябваше да направят — те бяха саксонци.

— Аз съм силна — каза им Адалинда. — Аз имах силата и волята да жертвам две обични внучки, за да продължат саксонците да управляват своите земи. Ето колко съм силна аз! Кой от вас, могъщите мъже, има смелостта да прави такива жертви? Кой?

Тя посочи с пръст към Рутгар, като очевидно си въобразяваше, че ръката й всъщност беше ръката на съдбата.

— Ти! — Целият й гняв се изля в тази единствена дума. — Ти се би с Лотар и Алран за Ардун, но аз съм истинският саксонски владетел тук. Бий се с мен! Аз имам повече право да управлявам от тях. Аз имам повече право от когото и да било, тъй като съм единствената, годна да управлява.

Не Рутгар, а предателят Алран пристъпи напред да я спре. Той протегна ръка, сякаш тя беше старица, която се нуждае от мъж за опора. Адалинда се огледа в очакване хората й да я приветстват с нужните почести. Срещна само безизразни погледи, съжаление, презрение, страх. Те не разбираха. Тъпите свине, те не разбираха!

— Адалинда — тихо каза Алран, — ела с мен.

Никой не скочи да я подкрепи. Тя се предаде на горчивото разочарование, което заля душата й. Глупаците не признаваха превъзходството й! Тя беше силната. Ако Гизела не искаше да се жертва, за да вдигне на бунт своите хора, тогава тя щеше да го направи. Адалинда дръпна наметката си и вдигна меха с вино към устните си.

 

 

Гизела се откъсна от Рутгар и се спусна към баба си. Блъсна меха от устата на старата жена, инстинктивно усетила, че Адалинда не носи обикновено вино под пелерината си в тъмнината преди зазоряване.

— Твърде късно — каза баба й. Огънят в очите й вече бе стихнал. — Това беше подарък за теб, внучке, една по-лека смърт от тази, която ти бяха отредили. Никога не съм планирала такава грозна смърт за човек с моята кръв, повярвай ми.

— Вярвам ти. — Сърцето на Гизела се сви болезнено. Беше станала свидетел на това как разумът напуска старата жена, как от устата й хвърчат слюнки, а очите й горят трескаво. Твърдият контрол, който Адалинда си бе налагала през всичките тези години, се бе пропукал. Вече я бе обзела истинска лудост. — Какво имаше във виното, бабо?

— Нещо, на което не можеш да противопоставиш твоите отвари, дете. Познавам билките и отровите не по-зле от теб. — Клепачите й натежаха, тя се олюля, но продължи да гледа Гизела с усилие. — Ти не си магьосница, Гизела. Старите традиции са мъртви и нашите богове са изгубили своето могъщество.

Гизела посегна към нея, но Адалинда я отблъсна с проклятие и като се обърна гордо, тръгна към къщата. В продължение на няколко крачки тя изглеждаше постарому величествена, но после се спъна и рухна. Гизела коленичи до нея и махна с ръка на Рутгар и Алран да се отдръпнат.

Очите на Адалинда трепнаха и се отвориха уморено:

— Твоето видение не излезе вярно, внучке. Няма да има никакъв огън… сега.

 

 

Огън имаше. Когато вечерта слънцето се спусна зад хоризонта, Рутгар и Гизела стояха един до друг и гледаха как пламъците поглъщат тленните останки на Адалинда. Ръката на Рутгар се плъзна леко по талията на Гизела и тя се облегна на него, обзета от противоречиви чувства — облекчение и съжаление, мъка и надежда. Срещу тях стоеше Алран и на лицето му, което се мяркаше отвъд трепкащите езици на огъня, се четеше същото усещане. Лотар беше тук. Всички от Ардун бяха наблюдавали, докато запалят кладата, дори епископ Галван и намръщеният отец Гонт, който упорито бе отказал да изрече някаква християнска молитва над тялото на Адалинда. Епископът, за разлика от Гонт, с готовност бе прехвърлил всички предполагаеми магии на Гизела в краката на жената, която бе признала опасните си грехове пред всички — особено след като магьосницата беше вече мъртва и не можеше да се защити.

Сега бяха останали само четиримата. Пламъците бяха притихнали и щяха да горят равномерно и продължително. След малко Лотар си тръгна, скоро и Алран го последва. За известно време Гизела беше доволна просто да стои така, прегърната от Рутгар, и да си мисли за, промените, които бяха настанали в Ардун, както и за тези, които тепърва предстояха.

— Войната свърши ли окончателно?

Рутгар я погледна с усмивка:

— Нашата война свърши, малка магьоснице.

— Не съм магьосница. Спомни си какво каза Адалинда.

— Тя беше твърде озверяла, за да види магия в каквото и да било.

Гизела се засмя тихо:

— Ти не вярваш нито в магии, нито в магьосници.

Рутгар се наведе и я целуна бавно и нежно.

— Сега вярвам. Кой друг, освен една магьосница, може да превърне един мъж от желязо в плът и кръв? — Отново я целуна. — Това беше толкова сладка магия.

Гизела вдигна очи и погледна в неговите. Те я стоплиха повече, отколкото огънят на предназначената за нея клада.

— Просто няма да казваме на краля.

— Не, няма. — Рутгар се наведе и й прошепна усмихнато: — Намислил съм един друг начин, по който да изгоря моята съпруга.