Емили Брадшоу
Момичето от езерото (15)

Петнадесета глава

Голямата зала, която заемаше основната част от пространството в господарската къща, служеше за много неща. Там господарят изслушваше оплаквания и раздаваше присъди или решаваше спорове. Основното ядене през деня се сервираше тук и занаятчии, крепостни и войници търкаха лакти на масите редом с благородници и икономи. Слугите и шепа воини спяха по пейките покрай стените, а когато времето беше студено — на рогозки край огнището.

Тази вечер залата беше празнично оживена. От двете страни на централното огнище бяха наредени подвижни маси, отрупани с такива количества храна, че Ерментруда се оплакваше, че ще се сгромолясат, ако сложи дори само още една чиния отгоре им. Пейките също проскърцваха под тежестта на селяни, занаятчии, крепостни и воини, които се трупаха около масите и не гледаха кой е франк и кой саксонец.

Господарската маса се намираше на подиума и се отличаваше от всички останали. Там седеше Рутгар, облечен в черна горна риза със сребриста бродерия. От лявата му страна беше Адалинда — в черни одежди, а след нея се нареждаха Лотар и Етих. От дясната страна на Рутгар редеше една жена, която събираше погледите на всички — Бертрис от Стрингау. Кожата й беше като сметана, косата — с цвят на есенни кестени, очите — кристални.

Докато слагаше чиния с печено еленско месо на главната маса, Гизела тайничко оглеждаше годеницата на Рутгар. Напразно се бе молила на Ерментруда да я освободи от задължението да сервира на този пир в чест на Бертрис от Стрингау. Готвачката се бе оплакала, че и без това не й достигат помощници. Никой не можеше да избяга от задълженията си, а защо точно Гизела можеше да търси извинение? Да не би да се смяташе за твърде високопоставена, щом споделяше леглото на господаря? Сякаш на готвачката изобщо не й беше минало през ум в какво неудобно положение се намираше Гизела.

Тя остави чинията и се обърна — нарочно избягваше да поглежда Рутгар. Не искаше да вижда как той се възхищава от Бертрис, макар тя лично да не намираше кой знае какво за възхищение. Бертрис беше отпусната, в изражението й нямаше никаква живост. Носът й бе твърде голям и сякаш не на мястото си, а взет от нечие напълно различно лице. Очите й бяха мънички като на животинче.

Докато сервираше на по-ниските маси и наливаше вино или пиво, Гизела се радваше на тези очевидни недостатъци във външния вид на Бертрис и непрекъснато й хвърляше бегли погледи, за да търси още. Жената бе толкова слаба, че пръстите й изглеждаха като нокти на врана, а очите й бяха хлътнали и оградени със сенки като празни дупки на череп. Каква ли страст би предизвикала у Рутгар? Каква ли майка щеше да бъде?

— По дяволите! Внимавай, непохватна глупачке! Така се буташ, че пръснах сос върху ризата си.

— Съжалявам — разсеяно отвърна тя.

Недоволен от половинчатото й извинение, мъжът — един слуга, дошъл с военната свита на Рутгар — я хвана за китката и замахна, за да й нанесе удар. Още преди да успее да раздаде своето правосъдие, Гизела го ритна по пищяла. Той изскимтя и веднага я пусна, но я проследи с поглед, който не обещаваше нищо добро.

— Трябва да бъдеш по-внимателна — предупреди я Джилън, очевидно забелязала случилото се. — Сега Рутгар си има жена, която да топли леглото му, а ти ще трябва да се учиш отново да бъдеш обикновена крепостна.

За късмет каната на Гизела бе празна. В противен случай едва ли щеше да устои на изкушението да я излее върху главата на момичето.

— Бертрис е много красива, не мислиш ли? — попита я Джилън с блеснали очи.

— Имам си работа и нямам време за празни приказки.

В този момент Адалинда я повика властно. От трън, та на глог, помисли си Гизела. Тази вечер щеше ли да свърши някога?

Рутгар не поглеждаше Гизела, докато тя пълнеше чашите на масата. Вниманието му беше изцяло заето от Бертрис. Бертрис с кокалестите китки и големите уши. Бертрис с блудкавата усмивка и кривите зъби. Камък тежеше на сърцето на Гизела, но трябваше да признае истината — нещастната жена наистина беше много красива, както беше казала Джилън. Всичко, което Гизела изтъкваше като недостатъци, не променяше нещата. Бертрис притежаваше мило лице и беше толкова крехка, сякаш неземна, че несъмнено би предизвикала у мъжа нежност и желание да я защитава и пази.

— Там ли ще стоиш цяла вечер, Гизела, или ще ми налееш чашата?

Гласът на Рутгар я сепна в мъчителния й транс и тя се обърна рязко, при което лакътят й се блъсна в облегалката на господарския стол и цялото съдържание на каната се изля върху рамото на Рутгар. Намокри ризата и скута му. Залата внезапно утихна. Ужасеното ахване на Гизела отекна между каменните стени. Изведнъж някой се засмя и всички, освен хората на господарската маса, последваха примера му. Рутгар обаче не изглеждаше никак весел.

Без да каже дума, Гизела побягна. Достатъчно дълго беше служила за забавление и присмех. Атруда я изгледа любопитно, когато влетя в кухнята и изхвръкна навън от другата врата. Кожата й веднага настръхна от студения нощен въздух, но Гизела продължи да бяга — от Рутгар, от Бертрис, от самата себе си. Краката й несъзнателно я отведоха в малкия параклис, опрян в западната палисада. Искаше да потърси убежище в него. Измазаните му с кал стени донякъде предпазваха от студа, но проблемите й я последваха и там като глутница хрътки.

„Глупачка!“, укоряваше се Гизела. Какво бе очаквала в края на краищата? Рутгар бе господар на огромно владение. Трябваше да се ожени и да има наследници. Нима тя смяташе, че ще избере нея — една крепостна селянка, магьосница и саксонка?

И Бертрис беше саксонка, но от благородно потекло. Беше родена за господарка на голямо владение, любима на господаря му, майка на децата му, докато Гизела съвсем малко се различаваше от робите и можеше да бъде използвана така, както господарят сметнеше за уместно — в кухнята, в птичарника или в леглото му.

Сърцето я болеше при мисълта, че бе изгубила любовта му, приятелството и ласките му. Странно й беше как се бе борила някога да не става негово притежание, а сега в душата и бе зейнала огромна празнота именно защото губеше своя господар. Тя седна на една от твърдите пейки и хвана главата си.

Постепенно спокойствието в малкия параклис се предаде и на Гизела. Тя вдигна очи към грубия олтар, където едно издълбано в дървото разпятие изглеждаше тайнствено оживяло на трепкащата светлина на три малки свещи. Сега разбра защо това място така привличаше Лотар. В него имаше някаква магия, подобна на онази, която тя откриваше в сенчестите горски полянки, в спокойните сини езера или в облаците пара над вълшебния вир.

— Ето къде си била! — възкликна някой в тъмнината зад нея. Лотар се отпусна върху една от пейките. — Успокои ли те това свято място, сестричке? — Лотар я наричаше така само когато смяташе, че обстоятелствата са много опасни. — Какво те тревожи толкова, Гизела? Никога не съм те виждал да се държиш така невъзпитано. Ти открито показа презрението си към човека, комуто дължиш покорство.

Гизела извика негодуващо:

— Просто бях несръчна. Не разлях пивото нарочно.

— Наистина ли? Никога не си била толкова невнимателна.

— Бях… разсеяна.

— Колкото пъти те срещнах днес, все беше намръщена така, като че ли са ти потънали гемиите.

Тя скочи ядосано от мястото си.

— Какво друго очакваш? Ако бях изляла каната върху главата на Рутгар, то щеше да е най-малкото, което всъщност заслужава. Той нито ме предупреди, нито дори намекна… че смята да си достави някаква малка стерва, която желае да продаде своята лоялност срещу една стабилна и изгодна женитба.

— Аха — каза Лотар по начин, от който й се прииска да си натъпче обратно думите в гърлото.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че ще бъдеш доволна да се отървеш от Рутгар.

— Разбира се, че съм доволна.

— Гизела, съжалявам, че не можах да те опазя от него. Но като му дадох клетва на васал… Отношението му към теб, колкото неприятно да е било, вероятно беше най-добрият начин за запазване на спокойствието тук. А аз и не мислех, че ще ти причини болка.

— Не, не ми е причинил — заяви тя. Рутгар никога не я беше молил да го обича. Нейното глупаво сърце беше виновникът.

— Бертрис е прекрасно момиче, не мислиш ли? Не съм я виждал, откакто чичо ни умря и я изпратиха при монахините. Нямаше да позная онова слабичко момиченце, което плачеше винаги когато го дразнех. Сега е толкова…

Гизела можеше да довърши описанието му, но не го направи. Просто не можеше да измие горчилката от сърцето си.

— Отивам във Верхона — каза тя на Лотар. — Не мога да остана тук.

— Да не си полудяла?

— Мога да живея с вдовицата Хилдегард. Селяните на драго сърце ще ми дават зърно или месо от коза, когато ги лекувам. Така преживявахме и с майка ми, докато беше жива.

— Герсвинда беше свободна жена, сестричке. Можеше да живее, където пожелае, но когато тя умря, ти бе продадена в крепостно робство в замяна за твоето гледане. Ти си част от Ардун — също като конюшните, добитъка и нивите, а Рутгар е твоят господар. Смяташ ли, че той ще те пусне да живееш в селото?

— Вече няма да има нужда от мен. Едва ли ще го е грижа, ако си тръгна.

Лотар разтревожено приглади косата си.

— Не можеш да тръгнеш сега, посред нощ. Иди в кухнята и хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

Гизела последва съвета му, но от рибената яхния и еленското месо не й стана по-хубаво, особено като се имаше предвид, че бяха „гарнирани“ със забележките и коментарите на Ерментруда. Как можело Гизела да бъде толкова лекомислена, несръчна, груба и невъзпитана. Истинско чудо било, че господарят не я наби, което напълно заслужавала. И не била ли новата им господарка благородна душа? Макар да била недостатъчно здрава, за да ражда деца. Независимо от това крал Карл бил постъпил правилно, като уредил жена с благородна саксонска кръв да има дял в управлението на Ардун, защото всъщност Бертрис била наследница на Стрингау, а тази крепост била владение на брата на стария господар Еркангар. Такава женитба можела да успокои настръхналите саксонски бунтовници, предсказа готвачката и погледна внимателно Гизела.

— Да не си се привързала към този мъж, Гизела?

— Разбира се, че не! Не съм такава глупачка.

— Е, дори и да си се привързала, съмнявам се, че ще го изгубиш задълго. В това момиче няма огън, тя няма да задоволи мъж като Рутгар, помни ми думите. Но ти пък не можеш да я виниш за това, че не е страстна, защото е благородница, а благородниците не са създадени да задоволяват плътски страсти. Когато се нахраниш, вземи водата, която ври на огнището, и я занеси в стаята на господаря. Рутгар сигурно има нужда от баня след онова, което изля отгоре му, а другите момичета работиха вече цяла нощ, след като ти избяга навън.

Гизела прехвърли задачата на момчето, което се грижеше за огъня в кухнята. Рутгар можеше да се къпе, ако искаше да ухае добре за своята бъдеща невеста. Вече нямаше да намира Гизела да го чака в стаята му. Тази вечер тя щеше да отиде да спи в женското помещение, а призори щеше да тръгне за Верхона.

 

 

Гизела не можа да стигне до селото, не можа да дочака зората всъщност тя едва успя да стигне до леглото си в женското помещение, когато Рутгар дойде да я търси. Стъпваше тежко и обикаляше редиците хъркащи жени, като спираше пред всяко легло. Жените ахкаха и пищяха, стреснати в съня си, но той продължаваше методичното си търсене, без да се интересува от реакциите им. Когато най-сетне откри Гизела, дръпна я от леглото и я изправи на крака.

— Не си там, където ти е мястото — тихо, но сърдито каза той.

— А къде е то?

— Мисля, че трябва да си научила досега.

— Няма ли да ни е много тясно на тримата в едно легло?

Тихо хихикане в тъмнината на стаята им напомни, че имаха жадна за клюки, макар и уморена публика.

— Ела с мен! — заповяда той.

Гизела се изтръгна от ръката му и изсъска нещо ядно. Той сложи тежко ръце върху раменете й и приближи лице на сантиметри от нейното. Очите му блестяха в мрака:

— Не ми отказвай, Гизела, иначе ще те метна на рамо като плячка, а ти можеш да си викаш и риташ колкото искаш. Не се заблуждавай, че някой ще ти се притече на помощ.

Тя се поколеба — гневът й се бореше със здравия разум.

— Съмняваш ли се, че ще го направя?

Жената въздъхна тихо и отстъпи. С цялото достойнство, което й беше останало, тя тръгна пред него към вратата.

Щом влязоха в стаята му, Гизела избухна, сочейки празното легло:

— Къде е Бертрис?

— Бертрис все още не ми е жена. Пък и тя няма нищо общо с това, което става между нас.

— Нищо не става между нас, особено от мига, в който годеницата ти прекрачи вратите на Ардун.

— Грешиш, Гизела. Нищо не се е променило в отношенията ни. Все още изисквам да ми се подчиняваш. Мисля, че през последните седмици това не беше толкова неприятно задължение. — Той съблече ризата си и се наведе да свали ботушите си. — А сега приключвай с тези опявания, преди водата ми да е изстинала. Подгизнал съм до кости с пиво. Никога не съм виждал толкова непохватна жена като теб.

Гизела грабна сапуна и го запрати във водата, която се разплиска по пода.

— Извикай годеницата си да те окъпе. Ще трябва да се упражнява и да свиква със задълженията си. А ако искаш някоя жена да топли леглото ти, можеш да я запознаеш също и с това й задължение.

— Да не ревнуваш? — засмя се Рутгар и изражението му омекна. — Каква женска глупост е това? Моята женитба няма нищо общо с теб.

— Аз няма да петня невестата ти — заяви Гизела. — Смятах те за почтен човек, Рутгар, макар да си франк. Но ти нямаш представа какво значи чест. Освен това нямаш и сърце.

Той вдигна очи към нея, беше съвсем сериозен.

— Говори каквото искаш за сърцето ми, Гизела, но недей да черниш моята чест. Жените не разбират какво означава тази дума. Нито пък имат толкова меки сърца, колкото претендират.

Студеният му поглед я предупреди, че е навлязла в забранена територия.

— Нямам намерение да се откажа от приятната ти компания само защото си взимам жена. Моята женитба с Бертрис е от политическо и икономическо значение и аз ще се отнасям към съпругата си с нужното уважение, като й дам името си, закрилата си, децата си, а също и като споделям с нея всички свои земни придобивки.

— А какво ще кажеш за верността?

— Вярност? Един мъж не дължи вярност на жена си. Откъде ти хрумна такава глупост?

— Съюзът между мъж и жена е най-висшият съюз във вселената. Цялата природа му отдава дължимото. Това е една връзка, която не трябва да бъде разрушавана. В противен случай са застрашени природните закони.

Рутгар избухна в смях.

— От феите в гората ли научи тази песен?

— От майка си — отвърна хладно Гизела.

— Значи и тя е била глупава като феите.

— Ти очевидно нямаш представа какво значи вярност.

— Знам всичко за верността, но започвам да се съмнявам, че ти притежаваш и следа от това качество.

— Ти само… — започна негодуващо Гизела.

— Тихо! — пресече я той с повелителен жест. — Не искам повече да обсъждам това! — Свали сърдито панталоните си и тръгна към приготвената вана. — Ще изпълняваш задълженията си и ще се грижиш за банята ми, както и за всичко, което изисквам от теб. Ясно ли е?

Гизела тъжно отбеляза, че неговата арогантност ни най-малко не намалява от факта, че стои посред стаята съвсем гол. Напротив, така беше по-застрашителен, отколкото с цялото си бойно снаряжение.

— Ще те изкъпя — отстъпи тя.

— Наистина ли? Колко великодушно от твоя страна.

Рутгар утежни още повече задачата й, като настоя да изтърка цялото му тяло. Той затвори очи и отпусна назад глава и тя забеляза дълбоките бръчки, образувани между веждите му и в ъглите на устата му. Изглеждаше много уморен и нещастен. За миг почти изпита жалост към него, но само за миг. Когато той взе ръката й и я насочи към недокоснатите му до този момент слабини, възмущението й отново надделя. Тя дръпна ръката си и изпръска, без да иска, лицето му с пяна.

— Там можеш да се измиеш и сам, милорд.

Той се усмихна:

— Много по-приятно е, ако го правиш ти.

— Задължението ми е да те изкъпя, а не да ти доставям удоволствие.

— Добрата прислужница знае как да съчетае двете неща.

— Моето задължение е само едно — негодуващо изсумтя тя.

— Наистина ли смяташ така? — облегна се той назад и я загледа така, сякаш се забавляваше. Гизела беше като хипнотизирана от чувствения му поглед и не може да реагира бързо на действията му. Той внезапно стисна ръката й. — Мисля, че няма толкова да се дърпаш, ако реша да изпълниш някои не съвсем досадни задължения.

Гизела напразно опитваше да се освободи, но той изведнъж се дръпна рязко назад, тя залитна през ръба на дървената вана и цопна във водата. Пяната опари очите й, Гизела нагълта вода и взе да се дави.

— Така те искам, котко. Радвам се да видя, че се стараеш да ми доставиш удоволствие. И наистина успяваш. — Последните му думи прозвучаха съвсем сериозно. Седнала върху него със заметната на хълбоците пола, Гизела почувства как расте задоволството му.

— Нямам намерение да те развличам — заяви тя. — Знаеш много добре, че можеш да ме имаш по всяко време, сутрин или следобед, или посред нощ, освен ако не избягам достатъчно далеч, че да не си струва усилието да ме търсиш. Но ти няма да ме имаш доброволно. Това поне ти обещавам. Ако ти е приятно да насилваш, тогава действай. Нямам сили да те отблъсна. Но няма да петня честта на твоята невеста, като идвам доброволно в прегръдките ти!

Рутгар се намръщи като дете, на което са отнели играчката, и Гизела му отвърна със също толкова сърдит поглед. Въпреки проявената решителност, тя чувстваше как се разколебава. Жадуваше за ласките му. Копнееше да се сгуши нощем до силното му тяло, спокойна и сигурна в топлата му прегръдка. Празнотата, която изпита при първата поява на Бертрис, ставаше все по-голяма и неистово крещеше да бъде запълнена. Колко още можеше да го отблъсква?

Понеже се страхуваше да подлага волята си на по-нататъшни изпитания, Гизела се надигна и излезе от ваната, като крадешком наблюдаваше Рутгар.

— Подай ми кърпа! — студено й нареди той.

Цялата мокра, тя се подчини. Той излезе от водата, подсуши се и се облече, без изобщо да погледне към нея.

— Меча ми! — извика Рутгар.

Тя го положи на леглото и бързо отстъпи, но той не се спусна към нея, както почти й се искаше да направи. След като закопча меча на кръста си и сложи тежкото си наметало, Рутгар се обърна и я изгледа строго.

— Ако напуснеш крепостта, ще те намеря. Не забравяй, че търпението ми си има граници.

Той излезе навън, без да се обръща, и затръшна вратата с такава ярост, че предметите в стаята се раздрънчаха като при земетресение.