Емили Брадшоу
Момичето от езерото (5)

Пета глава

Гизела го погледна разширени от тревога очи, но преди да успее да възрази, франкът вече я беше стиснал здраво в прегръдката си. Той я изви така, че да бъде с гръб към него, като същевременно запуши устата й с грубата си длан.

— Не се бори с мен, девойче. Ти ми спаси живота тази нощ, за което съм ти благодарен, но тъй като твоите бунтовници вярват, че любимата им магьосница им дава сили за бой, ще бъда последният глупак, ако те оставя тук.

Той бързо разви със свободната си ръка превръзката от главата си и я омота около устата й. После с лекота я повдигна върху Дуумсейър и се метна на гърба му зад нея.

Гизела ужасно се вбеси и докато се отдалечаваха мълчаливо от стана на Алран, започна да го рита в коленете и да размахва назад ръце, без да вижда, но с надеждата да го удари по лицето. В отговор на действията и нейният похитител стисна китките й в едната си ръка. Тя се чувстваше безпомощна. Каква глупачка беше да пуска такъв дявол на свобода и да очаква, че ще може да го държи под контрол!

След като вече доста се бяха отдалечили от бивака, срещнаха група франки, които претърсваха гората, за да го издирят — точно както той й бе предрекъл. Рутгар махна мръсния парцал от устата на Гизела и тя си пое дълбоко въздух.

— Жив си, както виждам — поздрави ги страховитият великан, когото той беше представил за предводителя им Рутгар. Усмивката му смекчи широкото му брадясало лице и го направи по-малко ужасяващо.

— Да, отървах се на косъм с помощта на едно девойче, което не обича да гледа кръв.

— Лорд Рутгар! Да продължим ли напред и да нападнем стана на саксонците? — попита един от франките.

— Не тази нощ, Антониус. — Похитителят й я стисна леко през талията. — Дадох клетва да не убивам никакви саксонци тази нощ. Утре ще изпратим един отряд да ги намери.

— Те ще преместят стана си.

— Да, освен ако не са по-глупави, отколкото смятам. Но щом веднъж е дадена, клетвата трябва да се спазва.

Гизела следеше объркано разговора. Очите й се стрелнаха към великана, който слушаше мълчаливо. Той не беше предводителят Рутгар. Мъжът, който я държеше пред себе си на коня, мъжът, когото беше ударила по главата със собствената му бойна брадвичка, мъжът, когото бе дразнила и обиждала, мъжът, комуто бе помогнала да избяга — той беше скандалният Рутгар.

— Ти! Свиня такава! — Тя се извърна, за да запрати обидата право в лицето му. — Накара ме да мисля, че той е предводителят. — Тя махна с ръка към великана — Ти… вероломен, долен лъжец!

Каква глупачка беше тя. Как можа толкова лесно да я излъже?

Рутгар само се усмихваше. Великанът намираше гнева й за много забавен. Хората му — също, ако съдеше по физиономиите им. Копнееше да превърне всичките до един в змии. Особено този арогантен лорд. Така поне външността му щеше да отговаря на характера му.

— Не съм лъгал — имаше смелостта да отрича негодникът. — Рутгар е чудовище, което яде крехки девойки за вечеря или поне така му се носи славата.

Гизела стисна зъби.

— Надявам се Алран да те хапне за вечеря. — С яростно извъртане на тялото тя успя за миг да се освободи от хватката му и да се хвърли от коня. Щом краката й докоснаха земята, момичето хукна. Осмели се да хвърли поглед назад и видя как Рутгар отклонява с ръка копието, което един от хората му се готвеше да запрати след нея.

— Не! Аз ще се погрижа за нея. Чакайте ме.

Отначало тя помисли, че лесно може да го надбяга, тъй като беше ранен и отпаднал. Но той я последва пъргаво, на достатъчно разстояние, за да не я изгубва от поглед в тъмната гора, ала без наистина да се опитва да я хване. Ако успееше повече да се отдалечи, вероятно той нямаше да може да я намери отново. Но независимо колко бързо бягаше или как криволичеше — той я следваше със същата скорост и очевидно без особени усилия. Това, което за нея бе отчаян бяг, за него бе просто игра. Как можеше да тича толкова леко, когато беше тежко ранен в главата и на дузина места по тялото? Този мъж просто не беше човек.

Колкото повече се уморяваше, Гизела толкова повече се вбесяваше. Тя продължаваше да бяга, въпреки че не й достигаше въздух и краката й горяха от болка. Неочаквано се спъна в корена на някакво дърво и падна. Изправи се, но отново залитна?

— Умори ли се вече? — развеселено я попита преследвачът й в тъмнината зад нея.

— Не! — Тя отново опита да побегне, но една ръка се протегна от тъмното и я сграбчи. Гизела изгуби равновесие и падна.

Рутгар се хвърли отгоре й така, че й изкара въздуха. После се надигна на лакти.

— Съветвам те да се предадеш — спокойно каза той.

Не й достигаше дъх, за да отговори. Лицето му бе толкова близко до нейното, че тя виждаше слабата усмивка и присмехулния блясък в очите му.

— Аз не съм особено търпелив човек. Ако още веднъж се опиташ да избягаш, просто ще вържа ръцете и краката ти и ще те науча на смиреността, която крепостниците дължат на господарите си. Мисля, че в миналото си пропуснала този урок.

— Махни се от мен — успя задъхано да изрече Гизела.

Той помръдна крака си, който лежеше между бедрата й. Допирът на твърдите му мускули до нозете й предизвика смущаващ копнеж в тялото й. Прииска й се да се предаде, но не на силата му, а на усмивката, в която вече нямаше арогантност, и на очите, чийто блясък вече не бе присмехулен.

— Намирам положението си за много удобно след толкова изморително бягане. Както знаеш, аз съм ранен човек.

Гизела извика на помощ цялото си негодувание.

— Ще съжаляваш за това, проклетнико!

— Нима? Все още не съжалявам. А ти?

— Да, задето бях толкова глупава да ти съчувствам.

— Не мисля, че съм ти отдал дължимата благодарност за проявената милост.

Тя прочете намерението в очите му и усети някакъв глупав копнеж да се надига в гърдите й.

— Предупреждавам те — заплаши го отчаяно. — Ако ме вбесиш още малко, ще те превърна в евнух.

Той се осмеляваше да се смее, докато всеки друг от мъжете, които познаваше, би се свил уплашено.

— Ти си магьосница, нали? Тази нощ трябва да внимавам особено много за мъжката си чест. — Очите му блестяха в мрака като метал. — Освен това си изключителна жена.

Той се надвеси над лицето й, но притисната под тежестта на мускулестото му тяло, Гизела не можеше да помръдне. Устните му нежно докоснаха нейните и тя се опита да извърне глава, но той следваше движенията й, докато накрая съпротивата й отслабна и тя се остави във властта на целувките му. Завладя я някакъв примитивен инстинкт, който я караше да се извива като дъга под него и да се притиска към бедрото му. Потънала във водовъртеж от неустоими усещания, тя бе още съвсем замаяна, когато той върна свободата на устните й.

— Какво става, девойко? Още ли не съм евнух? Нима жилото на твоите клетви е толкова слабо?

Смущението от начина, по който бе откликнала на целувката му, се превърна в ярост.

— Искаш клетви ли? Сега ще ти ги дам!

От устата й започна да се излива порой от думи на старосаксонски — заклинания, молитви към саксонските богове, към християнския бог и към всеки друг бог, който евентуално я слушаше. Тя прокле Рутгар, отците му, децата му, приятелите и другарите му, както и всеки, който хранеше добро отношение към него. После се прехвърли върху меча, с който се биеше, щита, с който се защитаваше, бронята, която пазеше тялото му, и коня, който го носеше в битката. Дано всичките те да се продънят изведнъж вдън земя! Прокле и сънищата, и желанията му, и амбициите му, както и мъжката му възбуда, която й напомняше за предателската й слабост.

Без да се стресне от гнева й, Рутгар се надигна от нея и преди тя да успее да скочи, я изправи на крака.

— Би ли имала нещо против да преведеш това заклинание?

— Изрекох проклятие, което ще превърне сърцето ти в камък — заядливо отвърна тя. — А мечтите на живота ти — в прах.

— И това ли е всичко? — В усмивката му нямаше и следа от страха, който би трябвало да предизвикат думите й. — Доста далеч от целта си, магьоснице. Немалък брой жени могат да ти кажат, че сърцето ми вече е каменно, а амбициите ми се градят не върху сънища, а върху силата на ръката ми.

— Споменах нещо и за това — увери го тя.

— В такъв случай трябва да побързаме да се върнем при моите хора, преди да отслабне силата ми.

Тя се дръпна, когато той посегна да я хване за ръката.

— Не ми се сърди, девойче — рече мъжът. — Ти изпълни дълга си към приятелите, като се опита да ми внушиш страх. Само че има едно нещо, което не знаеш — аз не вярвам в магии.

Гизела подритна останките от някакъв трудно различим зеленчук, който бяха извадили от избата, за да я използват като затвор. Въздухът тук беше студен, а дрехите й не бяха особено топли — горната й риза беше от финотъкан летен плат, а полата бе протрита още от деня, в който Атруда й я бе дала, защото повече не й ставаше.

Гизела се отпусна до стената. Бяха вкарали една дървена пейка в килията, за да може да сяда и да спи на нея. Останалата част от мебелировката включваше свещ, две одеяла, отходно гърне и кофа вода. Можеше да обходи надлъж килията с четири крачки, а на ширина — с три. Гизела знаеше, че много от крепостните селяни в Ардун живееха в още по-мизерни жилища, но разликата се състоеше в това, че те можеха да ги напускат, когато поискат. Несъмнено Рутгар възнамеряваше да я остави тук да изгние от студ и скука, ако изобщо имаше някакви намерения към нея. Сякаш бе забравил за съществуването й от момента, в който я бе предал на своя огромен помощник. Онзи обаче, макар да бе същият, за когото Рутгар я бе излъгал, че е техен предводител, съвсем не се оказа така лош.

— Не се ядосвай толкова — бе я посъветвал великанът. — Рутгар поне от година и нещо не е хапвал мома на вечеря. Мисля, че е загубил апетит за това.

Нима му изглеждаше толкова уплашена, когато я водеше към килията? Всъщност бе повече объркана и ядосана. Заради едно добро дело я бяха влачили през гората, а накрая я бяха бутнали в някакво влажно мазе. Изглежда, трябваше да се научи да потиска благородните си импулси. Далеч по-умно щеше да бъде да остави Алран да измъчва Рутгар.

Какъв лош късмет само, че сред всички мъже в Ардун Рутгар беше единственият, който прозря в действията й нейната женска същност и затова просто се изсмя на заканите и клетвите й. При спомена за неговата целувка тя отново побесня. Никога не се бе чувствала толкова уязвима и безсилна да се владее. Още по-лошо беше, че онова чудовище бе усетило нейния отклик и сигурно я смяташе за наивна и глупава.

Гизела тропна по мръсния под. Груб и безчувствен нашественик! Добре щеше да му дойде една любовна магия, която да го накара да пълзи в краката й и да моли за вниманието й. Ако имаше късмет, в нозете й щеше да се търкаля едно покорно псе, а не франкски вожд.

Нямаше как да брои часовете или дните, прекарани в този затвор. От време на време Одо й носеше рядка супа или хляб и сирене. Веднъж едно момче, което не бе виждала, дойде да смени водата в кофата и да изхвърли отходното гърне. Никой не говореше с нея. Одо й хвърляше по един гневен поглед, а момчето сигурно смяташе, че ще го ухапе, ако я погледне.

Това, което й се струваше цели часове, може и да бяха само минути, а дните — само часове. Спеше често, забвението на съня бе по-забавно от взирането в мръсните стени на килията. Но ето че един ден се яви посетител.

Отец Гонт беше дребен и закръглен мъж, отдаден на пищната трапеза толкова, колкото и на светия олтар. Шкембето му на пръв поглед заблуждаваше, че е добродушен човек, но мрачно стиснатата му уста напомняше на всички край него, че грехът е сериозно нещо. В деня, в който Герсвинда умря, той бе накарал да изгорят колибата й в селото и беше заявил, че вещицата се е върнала при своя господар — сатаната. Още тогава Гизела заподозря — той предполагаше, че и тя е била в колибата по време на подпалването й. От онзи ден отецът и дебеличката му жена Хилда не пропускаха възможност да напомнят на всеки, който ги слушаше, за омърсената от дявола кръв, която тече във вените на Гизела.

Като слизаше надолу по стъпалата в килията й, свещеникът се усмихваше блажено с най-доброто си изражение на Божи служител.

— И така, магьоснице, твоите дяволски умения не те спасиха от добрия християнски вожд, когото нашият крал изпрати да накаже езичниците в това варварско място.

Гизела въздъхна. Предчувстваше дълга проповед и без която й беше достатъчно мъчително да седи затворена в това мрачно мазе.

— Този урок езичниците още не могат да научат, но ще трябва — с меч или огън, ако разумът не надделее. Не може да се отказва на Бога. Неговото желание трябва да бъде изпълнено, иначе наказанието идва много бързо.

Бог сигурно наказва както езичници, така и християни, като оставя отец Гонт сред тях, мислеше си Гизела.

— Имаш ли причината своето посещение, отче? Доста съм заета, както сам можеш да видиш, и нямам време за празни приказки.

Лицето на отец Гонт почервеня.

— Нахално момиче! Аз протягам милосърдна ръка, а ти ме посрещаш с обида. Дошъл съм да чуя твоята изповед, да ти помогна да се отърсиш от несправедливото си наследство, както и да те вкарам в правия път на послушанието.

Гизела се замисли за миг за светото послушание. Тя не можеше да си позволи да дава по монета или да работи по един час на свещеника и жена му, за да купи индулгенция за въображаемите си грехове. Не можеше и да плати за мърморенето на Гонт над костите на някой отдавна умрял светец или над някоя треска, уж от светия кръст — методи, които той използваше, за да лекува малкото хора в Ардун, които предпочитаха църквата, а не билкарката Гизела.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, отче, но нямам за какво, да се изповядвам.

Той сбърчи вежди й изкриви лице в гримаса, предназначена да изплаши самия дявол.

— Гордост и високомерие, сдружаване с дявола! Примамване на слабите от лоното на църквата с твоите греховни отвари и заклинания. Как наричаш тези неща, ако не грехове, момиче?

— Моите отвари просто лекуват болки в стомаха или спазми в гърдите. Те нямат нищо общо с църквата.

— Само Господ може да премахва болестите, които изпраща на грешниците.

— Тогава Господ работи чрез мен, а не чрез теб, отче. Моите отвари, изглежда, имат много по-голяма лечебна сила от твоите свети мощи.

— Богохулка, не само вещица! Жено, опитах се да бъда милостив, но виждам, че ти не се разкайваш и държиш да останеш прокълната. Ще препоръчам на лорд Рутгар да те държи тук долу докато изгниеш, заедно с другите непокорни саксонци, с които делиш тази жалка дупка.

— Какви други непокорни саксонци?

Очите на свещеника светнаха при нейната проява на загриженост.

— Две килии по-надолу са заети от един младеж, посечен в гърба, и от безочливия син на лорд Еркангар, който си въобразява, че има Божие призвание, но въпреки това защитава езичниците с меч в ръка.

Сърцето на Гизела се преобърна при споменаването на брат й.

— Не се ли отнасят с Лотар като с благороден воин?

— Благороден ли? Да се бие срещу краля си, а после да отказва да се закълне във вярност на законния си господар! Той просто жъне плодовете на своя инат.

Лотар бил в съседната килия с гноясали рани? Хората на Ардун били бити с камшик? В пристъп на ярост Гизела изобщо не съобрази, че нейният мъчител е нещо като Божи служител. Той беше садист и тя не се поколеба да се обърне към него по подобен начин:

— Чуй ме, отче, и то добре, защото искам да занесеш съобщение на безценния си лорд Рутгар.

— Как смееш да ми нареждаш!

— Кажи на Рутгар, че искам да го видя. Разбра ли, отвратително петно върху всичко, което е свещено?

Очите на свещеника се разшириха, а лицето му почервеня.

— Кажи на Рутгар, че искам да го видя и го убеди да дойде, иначе кравата ти ще роди след някоя седмица теле с две глави и млякото й ще стане кисело като жлъчка.

Гизела не се поколеба да заплаши свещеника с магии, защото той вярваше в тях. Ритуалите му бяха изпълнени с такива неща, но той ги наричаше свещени или чудеса. Добре щеше да бъде да му напомни, че няма абсолютна власт над магиите в Ардун.

— Проклета вещица! Ще ти доведа Рутгар и се надавам да дойде тук, за да произнесе присъда за главата ти. Бог говори чрез своя служител и ако Рутгар се вслуша в съвета ми — ще го направи.

 

 

Търпението на Рутгар вече почти се бе изчерпало, а това ставаше доста бързо дори при най-благоприятни обстоятелства. Всеки в голямата зала, независимо дали беше франк или саксонец, бе обърнал лице към подиума в очакване на неговото решение. Те бяха като деца — нацупени, каращи се, шумни, а и неговите франки не бяха по-добри от саксонците.

— Защо удари момчето, Улрих?

Застанал с отпуснати рамене пред стола на господаря, Улрих втренчи очи във върха на ботушите му.

— Е, човече, говори.

— Момчето беше мързеливец, господарю. Трябваше да го понатупам, за да му припомня задълженията.

— Имаше ли някаква по-специална причина да вдигнеш ръка на него?

— Той заведе коня ми в конюшнята, докато все още беше потен, господарю. Можеше да се отрази на дробовете или на ставите му. Този кон ми струва доста пари.

— Животът на момчето ще ти струва много повече. Като убиваш мой крепостник, ти ме лишаваш от моя собственост, която струва десет пъти повече от един кон.

— Но, милорд, никога през живота си не съм имал толкова пари. Аз съм обикновен поземлен собственик и не мога да се меря с едър земевладелец като теб.

— Десет години служба ще бъдат достатъчни, за да си платиш глобата.

— Но, господарю!

— Бъди благодарен, че не искам да ми служиш до края на живота си, Улрих. И те предупреждавам: ако отново те хвана да насилничиш над някого, който е под моя закрила, независимо дали е крепостник или свободен, мъж, жена или дете, ще увиснеш на бесилото.

— Да, господарю!

— Спомни си за това, когато следващия път се изкушиш да удряш по-слаб от тебе човек.

Тълпата в залата се раздели на две, за да направи път на Улрих да излезе. Тишината, която последва след присъдата над мъжа, бе нарушена от женски вопли. Бабата на мъртвото конярче — една стара крепостничка, се осмели да погледне Рутгар със зачервени, но негодуващи очи.

Рутгар направи знак на Етих и той се наведе към него:

— Погрижи се семейството на момчето да получи свобода, както и парче хубава земя.

— Момчето има само баба.

— Тогава дай на бабата малко земя и няколко здрави крепостника да я работят вместо нея.

— Да, Рутгар. Но не смяташ ли, че това е доста щедричко за живота на едно обикновено крепостно дете?

— Малко щедрост тук-там може да ми спечели верността на тези хора, а тя ще ми е нужна, ако трябва да задържа тази земя.

— Да — отвърна Етих с въздишка. — Предпочитам по една добра битка всеки ден, отколкото да се опитвам да ухажвам тълпа крепостни и селяни.

— Какъв е следващият въпрос? — Рутгар се опита да прикрие своята неохота, но вътрешно се съгласи с Етих. Той беше воин, а не дипломат. Не притежаваше талант да седи и да раздава правосъдие.

— Един поземлен собственик, който работи едно от далечните стопанства, се жалва, че двама франки са изнасилили дъщеря му. Посочи Теодорик и Аларед.

На Рутгар му се искаше да напусне претъпканата зала, да се качи на Дуумсейър и да препуска, докато свежият вятър не изтрие всичката тази човешка мръсотия от ума му.

— Извикай ги — мрачно каза той.

Аларед и Теодорик признаха престъплението си без никакви угризения. Те се оправдаха, че момичето само ги предизвикало.

— Момичето в детеродна възраст ли е?

— Да, господарю — отвърна бащата. — Герта е добро момиче. Тя не би легнала доброволно с тази измет.

Рутгар не се и съмняваше в това. Той самият се бе опарил от гнева на една саксонска мома — и то само заради една символична целувка. Усмихна се разсеяно — в мислите си далеч от разисквания проблем — но си наложи да се съсредоточи.

— Доведи момичето! — нареди той.

Тя беше слаба, с неугледна кестенява коса и сипаничаво лице. По него се стичаха сълзи, които мокреха правите й кичури. Виолетовите синини по страните и шията и не я правеха по-красива.

Рутгар се втренчи в двамата обвиняеми.

— Все още не съм срещал девойка, която да се е забавлявала с желание и да си е тръгвала с такива белези след това.

Двамата забиха очи в земята. Рутгар се обърна към онеправдания баща, чиито тъжни очи бяха обърнати към момичето. „Къде е гневът му? — питаше се Рутгар. — Толкова ли е свикнал да го тъпчат, че не може да изпита гняв срещу такава несправедливост?“ Мина му през ум как би се разгневил той, ако негова жена или дъщеря бъдеше озлочестена. В съзнанието му изплува образът на Гизела. Мъжът видимо трепна, стреснат от избора на въображението си.

— Рутгар?

Гласът на Етих го върна към задълженията му.

Той се обърна към бащата.

— Как е името ти, старче?

— Фредерик, милорд.

— Фредерик, обикновено наказанието за изнасилване е смърт, но то едва ли ще компенсира загубата ти. Давам ти възможност да избереш — дали да видиш тези двамата на бесилото, или да ги имаш като роби и да правиш с тях каквото си пожелаеш.

— Ще ги взема като роби, господарю. И ако отново докоснат момичето ми — ще се превърнат в евнуси.

— Така да бъде тогава.

Саксонците в залата зашумяха одобрително. Голяма част от франкската група също кимаше в знак на съгласие. Някои се мръщеха с наведени глави или криеха чувствата си зад каменни лица.

— Свършихме ли? — с надежда в гласа попита Рутгар своя помощник.

— За днес.

Рутгар въздъхна недоволно.

— Искам да събереш хората ми тази вечер, преди началото на нощната стража. Защо не могат да разберат, че са тук, за да пазят тези хора, а не да се държат като вълци, нападащи стадо овце?

Отговорът на Етих бе заглушен от някакво властно искане:

— Лорд Рутгар, трябва да говоря с теб! — Свещеникът на Ардун влетя в залата, обзет от видима ярост.

Рутгар притвори очи и въздъхна. Само това му липсваше след този тежък следобед — претенциите на отец Гонт за накърнени права.

— Какво има, отче?

— Вещицата ме заплаши. Заповяда ми да те извикам в килията й и ми обеща възмездие, ако не го направя.

— Да не би да те е страх, че ще те превърне в евнух, отче?

Лицето на свещеника стана още по-тъмномораво.

— Съжалявам, отче, не за пръв път съм кръстосвал думи, а и нещо повече с твоята вещица.

— Тя не е моята вещица — тя е едно дяволско петно за тази крепост. Трябва да бъде наказана за делата си. Да бъде наказана много по-сурово от затваряне в някаква удобна килия.

Недоволството на Рутгар приближаваше точката на кипене. Девойката — талисман на саксонската сила, която му създаваше такива неприятности, му се стори добра цел, още повече че сама го канеше при себе си. Откритото й презрение и неизмеримият й кураж можеха да се окажат освежаващи след този дълъг следобед, прекаран сред оплаквания.

— Ще се оправя с момичето, отче. Ти се заеми с божиите проблеми, а аз ще се заема с тези на магьосницата.