Емили Брадшоу
Момичето от езерото (20)

Двадесета глава

Бертрис умираше и Гизела не можеше да направи нищо, за да я спаси. Бледна, потна и отмаляла, тя бе толкова студена, сякаш ангелът вече я бе поискал. Свила колене към гърдите си, тя стискаше ръката на Гизела в отчаяние от болката. Не пускаше никого другиго в стаята освен малката Луитгард, която редовно сменяше изцапаното бельо и използваните легени. На равни интервали Бертрис се опитваше да повръща, но в стомаха й вече нямаше абсолютно нищо. Вместо храна бликаше кръв и тя се гърчеше в спазми, след които се отпускаше, задъхана и изтощена.

Гизела й бе дала отвара от бряст и ливадник за стомаха и от бяла върба за болката, но болестта беше много тежка, за да се повлияе от такива слаби лекове. Накрая бе прибегнала до буника, която не лекуваше, а само упойваше и облекчаваше болката. Когато Бертрис я помоли за още, Гизела поклати глава.

— Ако прекалим с това, няма да се събудиш.

— Това ще бъде избавление — прошепна Бертрис. — И без това умирам. Колко още трябва да страдам, преди Бог да ме спаси от този ужас?

Гизела стисна ръката й. Не искаше Бертрис да се предава, но не можеше и да я лъже.

— Още малко — молеше се Бертрис. — Само още малко да ме отпусне. Тогава трябва да видя свещеника. Няма да напусна този свят, без да се изповядам.

— Само мъничко. — Гизела поднесе чашата към устните й, после кимна на Луитгард да извика свещеника. Бертрис стисна ръката й, щом отец Гонт влезе в стаята.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се.

— Закълни се, че няма да ме оставиш да умра сред тези чужди хора.

— Имаш моята най-свята клетва.

Свещеникът изгледа внимателно Гизела, като непрекъснато държеше кръста пред себе си, сякаш той можеше да го предпази от нея.

В залата, където, изглежда, целият Ардун чакаше притеснено, Рутгар подаде на Гизела стакан медовина и я дръпна до огнището. Тя незабавно бе заобиколена от питащи лица, но те отстъпиха пред смръщената физиономия на Рутгар. Остана само Лотар. Пребледнял и със сенки под очите, той изглеждаше не по-добре от Бертрис.

— От какво страда? — попита Рутгар.

— Не зная.

Рутгар въздъхна с нетърпението на човек, свикнал да побеждава врага с умението си да върти меча и със силата на ръката си. Той не можеше да стои безпомощно, когато знаеше, че се губи някаква битка.

— Има ли някаква надежда? — тихо попита Лотар.

Гизела отпи от медовината. Течността я стопли и малко я отпусна, но камъкът остана да тежи върху сърцето й.

— Тя умира — отчаяно призна Гизела. — Никога не съм виждала болест, която да поразява така бързо.

Рутгар я стрелна с остър поглед:

— Не мислиш ли, че това не е болест?

Тя не можеше да изкаже гласно тази твърде ужасна вероятност. Имаше доста отрови, които биха могли да докарат човек до такава агония, но кой би пожелал такова зло на малката и невинна Бертрис? Алран можеше да я проклина, че се жени за врага, но дори той не бе толкова безсърдечен, за да направи това, мислеше си Гизела. Дори да бе твърде великодушна в преценката си за него, ръката на Алран не бе достатъчно дълга, за да достигне крепостта от гората.

Рутгар избърса лицето си, сякаш се опитваше да махне нещо, което му пречеше да вижда. Изражението му бе мрачно и злокобно.

— Ако някой е отровил това нежно създание, ще го открия и тогава той ще съжали, че сам не е изпил отровата.

Отец Гонт слизаше по стълбите намръщен. Когато Рутгар стана с очевидното намерение да отиде в стаята на Бертрис, свещеникът сложи ръка на рамото му да го спре. Само един поглед беше достатъчен да убеди бедния отец да дръпне ръката си и той се окашля неловко.

— Дамата моли само Гизела да влезе при нея, милорд.

Всички очи се обърнаха към Гизела. Изражението на Рутгар разкриваше уязвимост, каквато тя не бе предполагала, че съществува у него.

Отец Гонт вдигна кръста, сякаш се пазеше.

— Гледай, вещице, да не изцапаш душата на бедното момиче, защото е пречистена за срещата с нейния Създател. Бог ще те накаже десетократно, ако поквариш една невинна с твоите магии.

— Млъкни, отче! — студено заповяда Рутгар.

— Аз само защитавам вашата милейди, милорд.

— Няма нужда да слушаме повече за магиите и дяволите, за които мърмориш цяла нощ. Млъкни или се махай!

Свещеникът прехапа ядосано устни, а Рутгар направи знак на Гизела да се върне към задълженията си.

Бертрис я посрещна със слаба усмивка, но веднага се сви в спазъм, много по-силен от отминалите досега. Дори буниката не беше достатъчно ефикасна. Когато най-сетне се отпусна в ръцете на Гизела, Бертрис успя да се усмихне. Гизела се чудеше на куража на това момиче, което бе смятала за толкова слабо и крехко.

— Малко остава. Виждам Тъмния ангел в далечината. — Устата й трепна леко. — Мислех, че изглежда като Рутгар, но не е така. Той е красив, повече от красив.

— Бертрис, не се предавай!

— Не съжалявам, че ще умра, Гизела. Какво ме очакваше в живота освен нещастие? Бог ме вика в рая — това е проява на божията милост. Не тъжи. Не оставяй и Лотар да тъжи.

— Рутгар иска да говори с теб.

— Не, не искам да го обиждам, но не желая да го виждам сега.

— Нека поне Лотар дойде да те види.

— Лотар не трябва да ме помни такава. — Тя се засмя хрипливо. — Колко е странно, че все още страдам от греховна суета, когато съм толкова близо до срещата си с Онзи, когото красотата не може да измами.

Тя се сви отново в пристъп на болка. Гизела я държеше, докато повръщаше и дишаше тежко, после почисти кръвта от посивялото й лице.

— Трябва да успокоиш Лотар — прошепна й Бертрис, докато тя я бършеше. — Обещай ми.

— Знаеш, че ще го направя.

— И трябва да не се отделяш от Рутгар, ако наистина го обичаш.

Гизела не можа да измисли какво да отвърне.

— Бог ме пощади и аз няма да стана жена на Рутгар. Може би той ще постави задачата на някоя по-подходяща девойка — каза Бертрис с лека усмивка.

— Бог несъмнено ще постигне своето.

Гизела не се опита да припомня на братовчедка си, че благородниците не се женят за крепостни селянки. Те ги използваха. В някои редки случаи дори ги обичаха, но не се женеха за тях.

Бертрис се умълча толкова дълго, че Гизела провери дали още диша. Когато наведе глава, до устата й, Бертрис прошепна с безкръвните си устни:

— Остани при мен, докато умра.

Гизела я погали нежно:

— Знаеш, че ще остана.

 

 

В личната приемна стая на Рутгар, встрани от голямата зала, Лотар, Рутгар и Адалинда чакаха мълчаливо, докато Гизела беше горе при Бертрис. Адалинда седеше до мангала и за пръв път изглеждаше вяла и отпусната, а не гордо изпъната. Рутгар стоеше до единствения прозорец на стаята и размишляваше, втренчен в тъмнината навън. Лотар крачеше нервно из стаята. Той беше изпил с необичайна за него жажда две гарафи с вино, които стояха празни върху масата, затова сега крачките му бяха малко колебливи и от време на време залиташе. Често поглеждаше навъсено към вратата и устните му редяха беззвучно някакви слова.

— Вие не скърбите за нея — изведнъж каза Лотар и изгледа другите двама. — Не скърбите! — Той седна до Адалинда. — Теб те разбирам — каза той на старата жена. — Ти никога не скърбиш за никого. Но ти… — Последното беше обвинение, отправено към Рутгар, който се извърна бавно и го изгледа студено.

— Ти си пиян, Лотар. Върви да си легнеш. Бертрис не иска да те види. Не иска да вижда никого освен Гизела. Едва ли ще й помогнеш, като се напиеш до смърт.

— Ти имаш камък вместо сърце, Рутгар. Твоята годеница умира, а ти скърбиш само за загубата на преимуществата, които ти носеше бракът с нея.

Рутгар се владееше отлично. Малко хора биха се осмелили да му говорят така. Той не търпеше никакви обиди. Все пак трябваше да прояви снизхождение към човек, чиято родственица умира и чиято преценка се влияеше от прекомерното количество вино, което беше изпил.

— Седни, глупако! — заповяда му Адалинда. Тя изгледа гневно и двамата мъже. — Вашите взаимни обвинения не могат да помогнат на внучката ми, нито пък скръбта ви — независимо дали е по изгубената любов или по изгубената власт. Господарю, това не е случайна болест. На някого не е харесала идеята една саксонска благородница да споделя наследството си с франкски вожд.

— Нито съм сляп, лейди, нито съм неопитен. Добре разбирам каква смърт сполетя Бертрис от Стрингау. И когато открия човека, отговорен за нея, твоята внучка ще бъде отмъстена както подобава.

Адалинда кимна мрачно и изгледа Лотар смразяващо.

— Ето как говори един истински мъж. Един-единствен акт на отмъщение струва колкото целогодишно скърбене.

Лотар се извърна към нея, а тя продължи:

— Аз си тръгвам. Щом като внучката ми отказва утешението, което мога да й предложа, отивам да си легна. Твърде стара съм, за да чакам цяла нощ смъртта. Съвсем скоро тя ще дойде и за самата мен.

За пръв път, откакто бе срещнал Адалинда, Рутгар си помисли, че тя наистина изглежда стара. Лотар се изправи, когато тя мина край него, но двамата изобщо не се погледнаха.

— От баба ти щеше да излезе свиреп воин — каза Рутгар.

— Да. Тя е повече мъж от мен самия и никога не пропуска да ми го напомни. — Раменете на Лотар се отпуснаха уморено. — Не е честно да я мразя заради това. Ардун е смисълът на живота й. Тя много трудно преглътна горчивата хапка, когато баща ми предаде владението на крал Карл. — Той поклати глава с мътен поглед. — Всички жени в семейството ми са обречени да страдат. Майка ми умряла, като ме раждала. Майката на Бертрис умряла до мъжа си, когато един алчен техен съсед нападнал Стрингау. Сега Бертрис, бедната нежна Бертрис… Прокълнати са, те всички са прокълнати! — Той погледна Рутгар крадешком. — Сестра ми също.

Рутгар присви очи.

— Ти имаш сестра?

— Имам. — Лотар се изсмя горчиво. — Мила сестричка със силата на Адалинда, но лишена от злобата й. Ти я познаваш добре. Твърде добре, би казал всеки по-наблюдателен брат. Но бедата е, че тя никога не е била признавана за родственица, затова не съм играл ролята на брат, освен когато ми е било удобно. — Той хвърли изпълнен с възмущение поглед към вратата, през която беше излязла Адалинда.

Просветлението избухна в ума на Рутгар, сякаш го бяха ударили с юмрук.

— Гизела?!

— Да, Гизела.

Рутгар изрева като ранен звяр:

— Какъв човек си, щом позволяваш твоята кръв и плът да живее като крепостна селянка?

Лотар се втренчи в пода със зачервено лице.

— Еркангар никога не я нарече своя дъщеря. Когато майка й умря, Гизела продаде свободата си за място до неговото огнище. Тя никога не предяви искания, но всички в Ардун знаят, че във вените й тече неговата кръв. Уважението, което хранят към нея, не се дължи само на това, че е магьосница.

Рутгар седна. Мислите в главата му започнаха да се подреждат поновому с такава бързина, че почти му се зави свят.

— Защо не си ми казал за това по-рано?

Лотар вдигна рамене:

— Никой не смееше да говори за това, докато баща ми беше жив. Мисля, че Адалинда тайно се гордее, че Гизела е от нашата кръв, но едно толкова дълго мълчание се нарушава много трудно. Ако знаеше, щеше ли да престанеш да я преследваш и използваш?

Рутгар си спомни усилията, които напразно беше полагал, за да не допусне Гизела до сърцето си. Връзката й с Еркангар щеше да бъде още едно основание да я търси.

— Не, това нямаше да я спаси. Едва ли има нещо в този свят, което би ме възпряло да я диря. Дори бракът ми нямаше да ме откъсне от нея.

Лотар изпъшка нещастно.

— Наистина ли цял Ардун смята, че Гизела е дъщеря на Еркангар? — попита Рутгар. В ума му се въртеше безумен план.

— Всички, които са били тук, когато Герсвинда принадлежеше на Еркангар, го знаят, защото магьосницата беше безумно влюбена в баща ми и никога не легна с друг. — Лотар се намръщи. — Тя беше трудна, когато той я отстрани от себе си. Това беше работа на Адалинда. Тя се страхуваше, че влиянието на Герсвинда над Еркангар щеше да стане по-силно от нейното.

— Има ли начин да се докаже произходът на Гизела?

— Какво значение има това?

— Питам има ли?

Лотар вдигна ризата си и показа малко червено петно под мишницата си, отстрани до лявата му гръд. То беше неясно оформено като сърце.

— Повечето, които носят нашата кръв, имат и този знак.

Рутгар почувства как стомахът му се свива. Гизела наистина бе незаконородена дъщеря на Еркангар.

— Ако Карл Велики иска от мен да се оженя за момиче от рода, управлявал тук преди мен, то трябваше да ми даде Гизела.

През мъглата, която обгръщаше ума му, Лотар много бавно осъзна за какво говори Рутгар.

— Ти… не е възможно да я искаш за жена!

— Защо не?

— Тя е крепостна, освен това е незаконородена.

— Свободата лесно се дава. Тя е моя крепостна мога да я освободя. А и самият крал е копеле.

Лотар го изгледа с неприкрито отвращение.

— Бог да ме прощава, но ти си един дявол. Ами бедната Бертрис?

— Никой вече не може да нарани или обиди Бертрис, освен ако не я спаси някакво чудо. Тя няма да се сърди на Гизела, че е заела мястото й като господарка тук. Тя обича Гизела.

— Епископът няма да се съгласи на това.

— Епископът ще изпълни волята на краля. А той иска от мен да се оженя за саксонка, за да заздравя мира в района, затова ще направя каквото ми е наредил.

Щом Карл Велики научеше какво е намислил, можеше да поиска главата му на тепсия, но Рутгар се надяваше да не стане така. Кралят нямаше да бъде това, което беше, ако не беше толкова практичен.

На вратата се почука. След миг тя се отвори и Гизела влезе с каменно лице, обляно в сълзи.

— Милорд, Бертрис е мъртва.

Лотар скри лице в длани. Рутгар усети, че нещо го стегна в гърдите. Бертрис не бе заслужила тази съдба. Нито заслужаваше да бъде насилвана за този така ужасен за нея брак, нито заслужаваше да бъде убита заради ролята й в една драма, която тя почти не разбираше. Надяваше се, че нежната й душа най-сетне бе намерила покой.

Отец Гонт се вмъкна в стаята след Гизела.

— Милорд, тялото трябва да бъде пренесено в параклиса.

— Аз ще помогна да я приготвим — каза Гизела с треперещ глас.

— Не! — Свещеникът опипа кръста си. — Ти няма да я докосваш, проклета жено! Достатъчно лошо беше, че стоя до смъртния й одър.

Гизела пребледня, но Рутгар избухна. Той хвана ръката й.

— Казах ти вече да мълчиш, отче! Не пробвай търпението ми точно в тази нощ!

Отец Гонт се стресна и отстъпи.

— Махай се! Ще се погрижа тялото да бъде приготвено и преместено. Ще отслужиш молебен за Бертрис призори.

Свещеникът заотстъпва заднишком така бързо, че се блъсна в рамката на вратата. Разтреперан от възмущение, той изгледа гневно Гизела, преди да излезе.

Гизела също трепереше. Рутгар го усещаше, защото я държеше за ръката. Той потисна импулсивното си желание да я прегърне и успокои. Моментът не бе подходящ за разнежване.

— Гизела — каза й тихо той, — иди в лечебницата и поспи. Има други жени, които ще се погрижат за тялото на Бертрис.

— Не, аз трябва да го направя.

Той обърна мокрото й от сълзи лице към себе си.

— Бертрис вече няма нужда от грижи. Не можеш повече нищо да направиш за нея. Тя би искала от теб да се погрижиш за себе си.

Очите им се срещнаха за миг и тя сведе поглед.

— Лотар, заведи Гизела до лечебницата. Дай й от нейните отвари за сън, тя се нуждае от почивка.

Лотар погледна Рутгар въпросително и той поклати глава. Ако кажеха на Гизела за решението му, тя изобщо нямаше да заспи, а страшно се нуждаеше от сън.

Без повече да се противи, Гизела излезе, подкрепяна от брат си. Лотар й прошепна нещо успокоително, а тя облегна за малко глава на рамото му. Рутгар се усмихна, като се сети колко ревнив бе някога, когато смяташе, че Гизела е влюбена в Лотар.

— Спи — посъветва Рутгар Гизела така тихо, че едва ли би могла да го чуе. — Утре ще бъде нов ден.

А утре, въпреки протестите на когото и да било, Рутгар щеше да си вземе саксонска невеста.

 

 

— Хайде, момиче, трябва да ставаш.

Гизела се събуди от острия глас на Адалинда. И в най-спокойните времена гласът на баба й не бе особено приятен, а тази сутрин й се стори по-свиреп от всякога. Физиономията на старата жена бе посивяла и измъчена, беше по-сбръчкана от всякога. Замаяна и още сънена, Гизела си помисли за миг, че някакъв череп се носи над главата й. После си спомни случилото се през нощта и разбра защо Адалинда бе остаряла толкова видимо.

— Будна съм — изпъшка Гизела.

— Тогава ставай, време е.

— Толкова рано ли ще бъде службата? Да не съм закъсняла?

— Вече е почти обяд, Гизела. Бертрис бе изпратена във вечните си покои преди няколко часа.

Очите на Гизела се разшириха ужасено.

— Почти обяд? Как може да съм спала толкова? Защо никой не ме събуди?

— Имаше нужда от сън.

Гизела набързо грабна дрехите си и дори не се запита защо баба й проявява такова внимание към нея. Трябваше да иде до погребалната клада на Бертрис и да се сбогува с духа на приятелката си.

Адалинда дръпна полата от ръцете й.

— Няма да обличаш това.

Дрехата беше на майка й — една от няколкото, които Рутгар беше възкресил за нея. Това бяха най-добрите дрехи, които някога бе имала, а сега Адалинда й ги вземаше.

— Нямам нищо друго, което да облека. — Тя посегна, но Адалинда запрати настрани полата й.

— Аз ще ти дам нещо. Загърни се с тази роба. Отиваме в моята стая.

Гизела беше озадачена, но нямаше друг избор, освен да се подчини. В стаята на Адалинда я очакваше вана с гореща вода, а до нея бе сложен мангалът. Когато баба й с жест й посочи да влезе в нея, Гизела се поколеба.

— Хайде, дете. Всичко ще ти стане ясно с времето. А сега имаме много неща за вършене.

Сигурно още спя и сънувам, реши Гизела. През цялото време, което бе преживяла в Ардун, баба й я бе забелязвала само когато й поставяше някаква задача или я наказваше за някакво нарушение. Никога през живота си Гизела не бе сядала в дървена вана с гореща вода и не се бе търкала със сапун, който мирише на люляк. Никога не бе влизала в покоите на Адалинда, освен, за да ги чисти. Сега се къпеше в разкош, а Адалинда лично я загърна с ленена кърпа, щом излезе от ваната. После взе да четка косата й, докато изсъхна и започна да пада до кръста й на меки и уханни вълни.

След като Гизела беше изкъпана, сресана и намазана с благоухания, баба й я облече в булчинските дрехи в синьо и златно, които жените от тъкачницата бяха направили за Бертрис с толкова труд и старание. Украсена със скъпоценности лента за главата придържаше воала, а за краката й дадоха меки чехли от бяла кожа.

— Ела, сложи си пръста тук. — Адалинда й подаде навит на руло пергамент. — Рутгар ти връща свободата.

— За това ли бе всичко? Аз съм свободна?

Сърцето й се стопли от жеста на Рутгар, макар сама по себе си свободата да означаваше твърде малко за нея, защото не можеше да напусне Ардун. Рутгар знаеше, че никога няма да го изостави.

— Ще го направиш — каза Адалинда, като я огледа критично. — Ще покажеш от каква кръв си. Имаш повече кураж от другите. Ще направиш каквото трябва.

— Какво трябва да направя?

— Трябва да се омъжиш за Рутгар, сестро. — Гласът на Лотар я стресна. Той стоеше на вратата и болнавият цвят на кожата му контрастираше с ярките цветове на най-хубавите му дрехи. Като въздъхна замислено, Лотар се усмихна: — Трябва да те отведа за брачната церемония.

Гизела не отговори. Сега вече бе сигурна, че сънува.

— Нямаш ли какво да кажеш? — попита Адалинда.

Гизела отвори уста, но от нея не излизаше звук.

— Това е за добро, сестро. Рутгар е хубав човек и ще се отнася с теб както трябва.

В двора, между господарската къща и параклиса се бе събрала огромна тълпа. Гизела зърна ковача Томас и малкия Джеф, Драда, Гунтар, Ерментруда и Луитгард. Те й се усмихнаха окуражително, когато мина покрай тях, хванала Лотар под ръка. Воините бяха облечени в най-хубавите си дрехи. Етих подсмърчаше, сякаш той бе планирал това събитие. Джилън изглеждаше позеленяла от злоба. Игуменката от Гандершайм бе много сериозна. Тя бе дошла да види сватбата на Бертрис, но бе изпратила съобщение предния ден, че няма да успее да пристигне преди самия сватбен ден. Колко тъжно, помисли си Гизела, че не беше тук, за да се сбогува с Бертрис.

На стълбите пред параклиса стоеше Рутгар, облечен в черно и златно, вперил нежен взор в любимата си, която приближаваше към него, водена от брат си. Епископ Галван бе бляскаво облечен, както подобаваше на кралски любимец. До него стоеше отец Гонт — с такава физиономия, сякаш някой бе опрял нож в гърба му. Граф Лусиус наблюдаваше от първите редици на тълпата и се усмихна студено на Гизела, когато Лотар я повери на грижите на Рутгар. Голямата ръка на Рутгар обхвана нейната и я стисна нежно за кураж. Нищо не изглеждаше истинско — освен че ръката на Рутгар бе толкова здрава и топла, а нейната — толкова студена.

Церемонията протече за Гизела като в мъгла. Параклисът беше много задушен — в него се бяха скупчили прекалено много хора. Гизела бе замаяна, струваше й се, че се издига над земята, а тялото й е въздушно. Рутгар я подхвана, когато се олюля. Тя тръсна глава и изведнъж всичко стана истинско — монотонното мърморене на епископа над неспокойно шумящата тълпа, миризмата на толкова много тела, събрани в малко пространство, празнотата, която чувстваше в стомаха си, здравата ръка на Рутгар, която я стискаше под мишницата.

Това не беше сън — беше лудост, но не беше сън.

Епископът обяви Гизела за съпруга на Рутгар. Младоженецът я целуна нежно по челото. Гизела притвори очи и за пръв път в живота си припадна.