Емили Брадшоу
Момичето от езерото (23)

Двадесет и трета глава

Когато късно вечерта Рутгар най-сетне се появи в лечебницата, за да му почисти и зашие раните, Гизела беше твърде смутена от разговора с Адалинда, за да си спомня, че е била ядосана на съпруга си. Тя се двоумеше дали да издаде баба си или не. Ако Рутгар научеше, че Адалинда замисля неговата смърт, старата жена щеше да споделя килията на Алран. Гизела не можеше да понесе мисълта да види царствената си баба, подложена на такова унижение. Тя се закле, че ще наблюдава Адалинда отблизо и няма да позволи да се случи нищо лошо на съпруга й.

— Много си разсеяна тази вечер — отбеляза Рутгар. — Гледай да не ми зашиеш ръката за ребрата, докато умът ти танцува нейде около твоето вълшебно вирче.

— Няма да бъда толкова невнимателна — отвърна тя. — Кой тогава ще вдига меча, за да защитава нашия дом?

— В гласа ти има нотки, остри като камата ми. Предполагам, че още си сърдита. Съжалявам, че ти наложих това изпитание тази сутрин, Гизела.

— Но би го направил отново.

— Ако се наложи.

— Предполагам, че правиш онова, което трябва — въздъхна Гизела.

Тя се зае със задачата си. Рутгар не се гърчеше и не викаше като Алран, но може би тя внимаваше повече с ръката на мъжа си, отколкото с крака на бунтовника.

— Гневът ти стихва много бързо — подозрително каза Рутгар. — Днес следобед очите ти мятаха кинжали, които биха ме нарязали. Щяха да са ти нужни много повече конци, за да ме съшиеш отново.

Гизела се усмихна.

— Може би си мисля, че вече имаш достатъчно рани по себе си. — Тя завърза последния бод и изплакна цялата зашита рана с тинктура от смирна. — Радвам се, че не уби Алран. Какво ще правиш с него?

— Ще го оставя в килията да си помисли върху греховете си повечко време. После ще видя дали мога да го използвам за нещо.

— Той не е лош човек.

Рутгар, изглежда, не желаеше да обсъжда повече Алран. Той дръпна Гизела върху скута си.

— Свърши ли с твоите мъчения, невесто?

Гизела въздъхна:

— Ако бях искала да те измъчвам, съпруже, щеше да ми се молиш за милост.

— Не и аз. — Той се подсмихна. — Нервите ми са като желязо — точно като на воин. Да ти покажа ли какво още е като желязо?

— Точно като на воин ли? — размърда се тя върху скута му.

— Дръзка жена! Ще те накарам да ме молиш за милост!

— Ще ме биеш ли? — дразнеше го Гизела.

— Не. — Той вдигна полата й и я обърна към себе си, така че да го яхне на стола. — Няма нужда да те бия.

— Ще ме умориш от глад тогава?

— Не.

Тя побърза да развърже панталоните му и той проникна в нея.

— Още ли не ме молиш за милост?

— Ти си първият мъж, когото виждам възбуден, след като му е била шита рана.

Рутгар я дръпна надолу и прошепна в ухото й:

— Не е от шиенето, а от шивачката.

— Трябва да си почиваш, съпруже. Не е много разумно да изцеждаш силите си след загуба на кръв.

— Ще си почивам, когато му дойде редът. Само след като покажа на моята жена какви са последиците от дързостта й. Вече молиш ли за милост?

Гизела се задъха, докато той я измъчваше с обещания за рая.

— Викаш ли „милост“?

— Да — предаде се Гизела. — Милост, добри ми господарю.

Когато отново се изправиха на крака, той каза с доволна усмивка:

— Сега вече мога да си отдъхна. Ела с мен, мила моя, чака ни меко легло.

Те отидоха в стаята заедно и там си починаха, но… само за малко.

 

 

През следващата седмица Ардун почти се върна към нормалния си живот. Гостите за сватбата започнаха да се разотиват. Пратениците на краля — епископ Галван и граф Лусиус — останаха, за да чуят какви грижи имаха хората. Войната най-после бе свършила. Алран се излежаваше в килията и чакаше благоволението на Рутгар, а хората му, всичко тридесет и трима, приеха амнистията и се включиха в ежедневието на крепостта, сякаш никога не я бяха напускали. Повечето се присъединиха към войската на Рутгар. Един се върна към ковачеството, с което се бе занимавал, преди да последва Алран, и стана помощник на Томас. Неколцина други изразиха намерение да се хванат за ралото, щом дойде пролетта, и се заеха да изкарват прехраната си с всякаква работа, докато чакаха сезона за сеитба.

Неколцина от бунтовниците придружиха хората на Рутгар до бивака, за да вземат жените и двамата мъже, оставени да ги пазят. Матруда, Фрида и Груда с радост се върнаха в крепостта, а двамата саксонци с готовност се присъединиха към другарите си и дадоха клетва за вярна служба на Рутгар.

Гизела почти успяваше да повярва, че крехкият мир ще бъде траен. Хората изглеждаха доволни. Рутгар бе достатъчно силен да спечели доверието и уважението им. Можеше да бъде и безмилостен, ако се наложеше — Гизела го знаеше от собствен опит — но беше справедлив към всички, независимо дали бяха саксонци или франки. Когато Лотар помоли за позволение да отиде във Вердун, за да говори с тамошния епископ за приемането му за свещеник, Рутгар с готовност се съгласи. Той възнагради Етих за вярната му служба, давайки му да управлява Стрингау като свой васал. Шегата, която се разпространяваше сред всички воини — и франки, и саксонци — беше, че Ардун не може да задоволява удивителния му апетит, затова го изпращат в Стрингау, за да изпразни и техните килери. Когато шегата стигна до ушите му, Мечката само изръмжа.

Гизела беше съпруга на Рутгар от две седмици, когато една трагедия разтърси спокойствието на снежната зимна вечер. След като прекара два дни в родилни мъки, жената на отец Гонт — Хилда, роди бебе с ужасни деформации — без долна челюст и с аномалии в гръбначния стълб. То умря минути след раждането. Един ден по-късно, когато Гизела остави родилката, за да й донесе малко супа от кухнята, Хилда взе ножа и си преряза гърлото.

Свещеникът веднага побърза да припише причината за нещастието на Гизела. Докато тялото на нещастната му жена бе още топло, той се разкрещя, че Гизела винаги била мразила Хилда. Тя била подмамила жена му да изпие някаква дяволска отвара, докато носела бебето; Хилда му била признала този свой грях. Освен това бил чул Гизела да пее зли заклинания, докато помагала на Хилда да роди. Той не престана да беснее, докато Рутгар не сложи край на обвиненията му и не отведе Гизела.

Същата нощ тя отново преживя своето кошмарно видение. Усети мириса на кръвта, чу викове и писъци, почувства горещината от пламъците, вкуси страха, примесен с отчаяние и предателство. Гласът на Рутгар напразно се мъчеше да я отърси от ужаса. Накрая плесницата му я върна в реалния свят. Лицето му беше надвесено над нея — намръщено, но загрижено.

— Прегърни ме! — помоли го тя.

Дори успокоителната му прегръдка не успя напълно да прогони вкуса на ужаса. Незнайно как, но един ден светът от нейното видение щеше да бъде истински.

На следващата сутрин тялото на Хилда бе изгорено на малка клада извън крепостните стени. Съпругът й отказа да каже молитва за нея, тъй като според него самоубийството я е лишило от всякаква надежда да получи божията милост. Горкото бебе не беше положено на кладата с майка си, тъй като телцето му бе изчезнало през нощта. Демоните са го отнесли обратно в ада, защото те всъщност го бяха създали, афектирано обясняваше свещеникът, така че всички да го чуят. Искаше му се да бяха взели и проклетата си земна съучастница с тях.

Гизела се стараеше да не обръща внимание на яростните нападки на отец Гонт. Тя отдаваше поведението му на неговата мъка. По свой собствен начин той бе обичал Хилда. От децата, които тя му бе родила, само едно бе преживяло детството и сега той беше лишен по много жесток начин от надежда за друго. Въпреки това й се искаше да се нахвърли върху него, задето намекваше, че тя има нещо общо с тази трагедия. Отварата от дяволска уста, която бе дала на Хилда, беше само едно тонизиращо средство, което облекчава всякакви женски страдания. Нито пък имаше нещо лошо в бавната и успокояваща песен, която бе пяла на Хилда по време на родилните мъки.

Когато Гизела се занимаваше с магии — или по-точно се опитваше да се занимава — те не бяха от лошия вид. Тя не смееше да измърси душата си с черна магия. Но благодарение на обвиненията, отправени й от отец Гонт, хората, които заедно с нея стояха да кажат сбогом на духа на Хилда и които я познаваха цял живот, сега й хвърляха уплашени и пълни със съмнения погледи. Щом се обърна да си върви, зад гърба й започнаха да шушукат.

Най-лошото обаче предстоеше. В лечебницата я чакаше малкото вкочанено телце на бебето на Хилда, все още със засъхналата по него кръв от раждането. Гизела бе свикнала със смъртта и различните й лица. Но около това малко деформирано тяло имаше аура от злоба, каквато рядко бе срещала. Когато видя зловещото трупче върху леглото, тя направи нещо, което не бе правила никога досега — изпищя.

И Рутгар, и Лотар се появиха само след миг и почти се сблъскаха на вратата. Когато видяха какво лежи на леглото, и двамата леко пребледняха.

Рутгар първи се съвзе.

— Махни го оттук — каза той на Лотар.

Рутгар се наведе над Гизела, за да не гледа, докато Лотар взе бебето. Тя потисна желанието си да вика, но само обви шията му с ръце и се отпусна на гърдите му.

— Съжалявам — измънка тя. — Аз само…

Той я взе на ръце:

— Винаги ти си тази, която успокоява и се грижи за другите. Нека сега се погрижа за теб. Искам да си починеш в стаята ни и да изпиеш някоя от своите отвратителни отвари за възстановяване.

Гизела си позволи да потъне в успокояващата му прегръдка, но някакво лошо предчувствие се загнезди в ума й. Тя усещаше омразата на свещеника, която се бе просмукала в малката лечебница. Не се съмняваше, че именно той бе оставил жалкото създание там. Бъдещето идваше да й покаже, че нейното спокойствие скоро щеше да свърши.

 

 

Мина само един ден и събитията доказаха истинността на страховете й. Рутгар беше в конюшнята, когато епископ Галван се появи на поръсената със слама пътека, облечен във всички символи на църковната власт.

— Трудно може да те намери човек, милорд.

— Така ли?

— Наистина. Очаквах да те открия в залата, но не беше там.

— Това е очевидно.

— За щастие лейди Адалинда ме упъти към конюшнята.

— Какво щастие! — въздъхна Рутгар.

— Трябва да поговорим по много важен въпрос, милорд.

— По-точно?

— Смятам, че трябва да го обсъдим другаде.

— Конете не разпространяват слухове, Ваша Светлост. Нито кокошките. За какво става дума?

Епископът прехапа устни и скръсти ръце под самурената си пелерина. Рутгар започна да подозира, че онова, което епископът щеше да му каже, нямаше да му се хареса.

— Познаваш ли добре съпругата си, милорд?

Рутгар вдигна изненадано вежди. После се засмя така, че свещеникът се изчерви.

— Познавам всяка част от нея, така както се очаква от един мъж да познава жена си. Защо?

— Сватбата ви беше съвсем нередна.

— Обстоятелствата бяха такива — предпазливо каза Рутгар. — Опитах се да следвам духа на кралските желания да се оженя за саксонска девойка, тясно свързана с тези хора.

— Оценявам това, но станаха известни някои тревожни неща, свързани с жената, която си взел. — Той сниши глас, сякаш конете и кокошките ги беше грижа какво ще каже: — Говори се, че е вещица.

Рутгар се изсмя.

— Тези саксонци вярват, че във всеки огън танцуват демони, а във всяко вирче лудуват духчета. Те може да са приели християнската вяра, но са си езичници по душа.

— Още едно основание да сме по-прилежни в изкореняването на всякакъв източник на езическа сила.

— Гизела не е свързана с езическата сила, не бих се тревожил за нея.

— Но аз се тревожа — каза епископът, хапейки устни. — Историите, които чух за нея, ме накараха да се почувствам неловко, но реших да ги пренебрегна като безобидни. Сега обаче самият отец Гонт дойде при мен с оплакване, което не мога да отмина. Той обвинява Гизела, че се занимава с черна магия и е извършила няколко престъпления, едно от които е раждането на неговото дете под формата на демон.

Тревога присви стомаха на Рутгар и той неочаквано избухна:

— Това е смешно, Галван! Магии! Не съществуват такива неща и ти много добре го знаеш!

— Грешиш, синко. Сатаната си има свои любимци на този свят, както Бог има своите светци.

— Гизела не е такава!

— Ти едва ли би могъл да знаеш това. Жената сигурно те е омаяла по някакъв начин. Отец Гонт подозира подобно нещо и е загрижен за душата ти.

— Ваша Светлост, не съм бил заблуждаван от жена, откакто станах на дванайсет. Отец Гонт е невеж и тесногръд, той не може да различи светец от купчина тор.

Епископът се отдръпна и стисна тънките си устни още по-силно.

— Милорд, очаквам от един верен човек на краля да проявява повече уважение към представителя на Светата църква.

— Гонт не представлява нищо друго освен себе си.

Галван се намръщи възмутено.

— Отец Гонт е миропомазан за Божи служител, а той има тревожни обвинения срещу твоята лейди. Освен демоничното раждане, споменава и няколко отровителства — едно от които засяга самия теб, мисля.

— Безобидна грешка — заяви Рутгар, вече твърдо убеден, че отец Гонт и епископът са някакво божие наказание за Ардун.

— А най-сериозно от тях е обвинението на добрия отец, че съпругата ти е отровила истинската ти невеста — Бертрис от Стрингау.

Рутгар почувства как лицето му се вкаменява. Изражението му сигурно отразяваше едва сдържания му гняв, защото епископът отстъпи назад.

— Опасявам се, че не мога да отмина едно обвинение в убийство, милорд. Изпроводих пратеник до краля, така че той да може да повдигне обвиненията лично. А той е много зле настроен срещу магьосничеството… — Гласът му затихна, щом Рутгар направи крачка към него.

— Това е лудост — изръмжа той. Искаше да хване глупавия епископ за гушата и да го разтърси така, че да му дойде умът в главата. — И няма да позволя да продължава!

— Опасявам се, че нещата не зависят от мен. Кралят е известен. Той ще изпрати нареждания и на двама ни. Сигурно най-късно до седмица.

— Кралят ще ти нареди да си гледаш работата! — озъби се Рутгар.

— Не мисля така, милорд. Сега, ако може… да доведеш Гизела. Трябва да бъде затворена до…

— Тя няма да бъде затваряна! Нито ще бъде разпитвана от теб или от отец Гонт. Стой настрана от жена ми, Галван.

— Когато пристигне пратеникът на краля…

— Тогава ще обсъдим волята му. А дотогава моята воля управлява тук. Ясно ли е?

Галван въздъхна възмутено:

— Очаквах повече съдействие от теб, милорд.

— И аз очаквах повече ум от теб.

Рутгар кипеше от гняв. Той удари с юмрук по преградата на една празна клетка и всички коне в конюшнята зацвилиха тревожно. Рутгар излезе побеснял навън.

Гизела не беше нито в залата, нито в стаята им. Никой от тъкачницата не я беше видял, но Ерментруда заяви, че господарката изглеждала малко болнава, когато минавала покрай кухнята по-рано през деня.

Тя е разбрала, реши Рутгар. Кой знае как, но е разбрала. И е побягнала.

Както беше предположил, намери я край вълшебното вирче. С гръб към него, Гизела седеше на покрития със зелен мъх бряг, потопила крака в топлата вода. Силвър беше до нея, а тя го беше прегърнала. Полянката наистина бе вълшебна — едно кътче лято сред замръзналия зимен свят, сред земите, опустошавани от войни. Зелената трева и топлата вода, момичето и нейният див, верен приятел — всичко това бе в блестящ ореол от лед, който покриваше храсти и дървета.

Рутгар изпита странното желание да се върне незабелязано и да остави Гизела тук, където изглеждаше толкова спокойна. Но преди да успее да си тръгне, тя се извърна и му се усмихна.

— Да не си помисли, че съм избягала, милорд?

— Не, никога не съм те виждал да бягаш от нещо.

Той нямаше избор, освен да седне до нея на тревата, след като разкопча меча си и го положи на земята. Силвър го погледна предпазливо, после отново се отпусна до Гизела.

— Водата е много топла — каза тя. — Приятна е за краката.

— Мисля, че веднъж ме предупреди, че този вир ще ме погълне.

Тя се засмя тихо.

— Но той не го направи. Духовете, които обитават тук, знаят, че си част от мен.

Рутгар събу ботушите си и прие поканата й. За премръзналите му крака водата бе болезнено гореща, но той постепенно се отпусна и топлината се разля по цялото му тяло.

— Ти знаеш — каза той.

— Да.

— Как научи?

— Няма никаква магия в това. Гунтар дочул отец Гонт да говори на епископ Галван и дойде да ми разкаже всичко. — Тя замълча за известно време. — Тук съм, за да се сбогувам. — Ръката й прегърна по-силно пухкавото тяло на Силвър.

— Гизела — нежно каза Рутгар, — няма нужда да се сбогуваш. Тази работа е смешна…

Тя срещна открито погледа му.

— Съпруже, аз зная какво е важно за теб. Ти си най-верният човек, когото познавам. Виждала съм те да раздаваш правосъдие, виждала съм те да се разправяш с моите хора. Никога не си позволил личното ти предпочитание да повлияе на справедливостта на решенията ти. И винаги си държал на обещанията, които си дал. Това са някои от причините да те обичам. — Той понечи да заговори, но тя сложи нежно пръст върху устните му: — Ти си дал обет, на краля си. И си обещал да пазиш мира в Ардун.

— Карл Велики няма да оправдае тази лудост. Той е практичен човек.

Гизела въздъхна и се облегна на него. Това беше прекалено интимно за Силвър, който се почувства излишен и се премести на няколко крачки от тях.

— Защо твоят крал мрази магьосниците?

Рутгар се опита да осмисли онова, което си спомняше за Карл Велики — човека, за когото често се бе бил още от малък. Почти като Етих, кралят също бе като баща за него. Той бе всичко, което един крал трябва да бъде — по-висок дори от Рутгар, великолепно облечен, безумно смел. Карл беше човек с големи амбиции и безкрайна енергия, представителен и властен. Беше човекът, дал на Рутгар смисъл в живота и дом, а в замяна на това изискваше неговата вярност.

— Кралят е човек, който гледа много сериозно на предаността. Той е дал свещен обет да защитава Църквата и нейните догми в името на утвърждаването на християнската вяра, за благоденствието на Светия епископ на Рим.

— А какво общо има това с магьосниците?

— Църквата твърди, че те получават дарбите си от сатаната.

Гизела го изненада със смеха си.

— Нима твоята Църква вярва, че земята, върху която живеем, е сатана? Да не мислят, че вятърът е неговият дъх, а прибоят на вълните — ревът му? Те смятат, че Бог може да влага сила в костите на мъртвите и в трески от дърво или парцалчета плат, а отричат, че същите неща могат да преминават през самите хора?

Рутгар въздъхна уморено. Острието на меча беше много по-просто и ясно от такива идеи и със сигурност — много по-лесно за боравене.

— Няма значение, Гизела. Ти не си магьосница. Още по-малко — убийца.

Тя изви очи към него, но той не можеше да прочете какво говорят те.

— Сигурен ли си?

— Не вярвам в магьосници.

— Но твоят крал вярва. И ти трябва да се подчиниш на краля си.

Рутгар поклати глава. Искаше му се да отхвърли гризящото го съмнение.

— Нищо няма да излезе от това. Галван не смее да действа без нареждане от краля, а аз изпратих свой пратеник при него. Нищо няма да стане.

Гизела се усмихна с една от онези усмивки, които жената използва, когато храни чувства към мъжа.

— Обичам те, съпруже.

Рутгар проследи очертанията на устните й с пръста си.

— Ти си радостта на моя живот. — Той се наведе и я целуна, а тя за миг се притисна отчаяно в прегръдката му. Поляната изглеждаше малко по-топла, когато се откъснаха един от друг.

— Пада мрак — каза той. — Трябва да вървим.

Гизела огледа с копнеж мястото. Погледът й попадна на Силвър, който ги наблюдаваше с мълчаливо одобрение. Тя повика вълка при себе си и го прегърна. Силвър близна бързо лицето й и игриво отскочи.

— Не тази вечер — каза му тя задавено.

Той седна, погледна я разочаровано, после с леки стъпки отиде до края на полянката.

— Добър улов, мили приятелю — прошепна Гизела.

Силвър отпусна долната си челюст, сякаш се усмихна, после изчезна.