Емили Брадшоу
Момичето от езерото (21)

Двадесет и първа глава

Седнала в стаята на Рутгар, Гизела се чувстваше като пируваща кралица от епическа легенда. Рутгар се бе изтегнал в един стол наблизо, сключил ръце под главата си. Той я наблюдаваше доволно — като хищник, който току-що е повалил особено вкусна сърна, и се усмихваше търпеливо, докато тя поглъщаше втора порция пастет от еленово месо.

Долу, в хола, гостите пируваха, а Гизела се гощаваше в стаята на Рутгар. Не страдаше от някаква болест, която да не може да се излекува с малко храна, но Рутгар все още се държеше така, сякаш тя може да рухне всеки момент. Той й спести напрежението да присъства на сватбения пир и сам се грижеше за нея, докато Адалинда и Лотар ги заместваха като домакини.

— Съжалявам, че припаднах — каза Гизела, хапвайки сирене.

— Адалинда трябваше да те нахрани. Сигурна ли си, че не си болна? — Той я огледа загрижено.

— Добре съм. Всъщност… преяла съм.

Тя си спомняше изминалия ден съвсем неясно, не знаеше кое бе истина и кое — сън. Сега съзнанието й бе прояснено, но светът все още й се струваше не съвсем реален. Вече не знаеше къде е и коя е.

— Наистина ли сме женени? — колебливо запита тя.

— Самата истина — сякаш Светият отец сам ни е венчал.

— Това е много странно, милорд. Да се ожениш за крепостна? За една обикновена робиня без баща?

Той поклати глава.

— Вече не си крепостна, а господарка на цялата земя оттук до Северното море.

Гизела притвори очи. Мислеше си, че като ги отвори, светът отново ще бъде предишното мрачно място. Но не стана така. Тя все още седеше в стаята на Рутгар — която вече беше и нейна — а в очите му се четеше глад, който нямаше нищо общо с храната, поставена пред тях.

— Бертрис…

— Тя няма да ни се сърди.

Гизела вярваше, че е така. Но чувството за нереалност остана.

— Благородните военни предводители не се женят за обикновени прислужници.

— Гизела, ти си всичко друго, но не обикновена. Не ти ли казах веднъж, че би надминала по блясък всяка благородна дама в двора на крал Карл?

Тя се изчерви и почувства как особена топлина обгърна сърцето й. Беше мечтала да стане съпруга на Рутгар, но никога не бе вярвала, че това може да се сбъдне. Ето че се бе случило… Тя щеше да изживее живота си с него, да му роди деца, да бъде негова съпруга. Това бъдеще й се струваше прекалено хубаво.

Рутгар вдигна малката масичка, на която бяха подредили вечерята им, и я сложи настрана. Гизела се досети за намеренията му от погледа му. Тя се усмихна дяволито.

— Не мислиш ли, че трябва да слезем долу?

— Не. — Той я хвана за ръце и я изправи на крака.

— Но твоите гости може да се обидят.

— Нашите гости, мила.

— Нашите гости — съгласи се тя с усмивка. Никога преди очите му не я бяха поглъщали така жадно, както сега.

— Гостите ни гуляят и се забавляват отлично — каза Рутгар и я притегли към себе си. — Няма да им липсваме, ако си направим наше лично тържество. — Погали я по страната, после вдигна булото от главата й. — В края на краищата ти си преуморена. Всички в Ардун знаят, че припадна в краката ми.

Докосването на Рутгар я накара да забрави необичайния ден. Тя въздъхна доволно, когато ръцете му се плъзнаха по раменете й, а после се върнаха нагоре и спряха върху гърдите й. Многото дрехи разделяха тялото й от милувките му, но въпреки това тя чувстваше обещанието за нови и по-сладки ласки.

— Изтърпях целия днешен ден, защото мислех за този момент — тихо прошепна той. — Сега си наистина моя, в очите на Светата църква и на цялото християнство. Кажи ми, че идваш при мен по собствено желание, че не само тялото ти, а и сърцето ти ми принадлежи.

— Няма част от мен, която да не е твоя. Знаеш, че те обичам, Рутгар.

Той я накара да седне на леглото и събу обувките й, после смъкна чорапите й. Започна да я гали, възбужда и милва, докато накрая мангалът повече не бе нужен, за да я топли. Тя копнееше да легне и да почувства допира му по цялото си тяло.

— Рутгар — пламенно прошепна Гизела, отметнала назад глава. — Моля те.

Той се усмихна, хвана я за ръце и я изправи отново на крака.

— Обърни се, любов моя, за да развържа тези досадни връзки.

Дрехите падаха по пода. Тя искаше да стъпи встрани и да се обърне към него, но той я притисна до себе си и започна да целува косата, шията и раменете й. Тя потръпваше неспокойно.

— Търпение — шепнеше той, но ръцете му продължаваха да я възбуждат все повече.

Единствено тънката й долна риза бе останала помежду им. Гизела искаше да я разкъса, да почувства мазолестите му ръце по горещата си плът. Пресекливото му дишане показваше, че той също се измъчваше от сдържаната си възбуда.

— Това наистина е сватба — прошепна Рутгар, а ръката му се плъзна по корема й, между краката й. — Това е съвкуплението, което ще ни свърже завинаги, така че никой да не може да ни раздели. Ти си моя за вечни времена — да приемаш моята похот, моето семе, както и да държиш сърцето ми в ръцете си. — Тя почувства усмивката му до лицето си, когато той взе ръката й и я насочи там, където се издуваха панталоните му.

Гизела се обърна и на драго сърце прие предложението му, измъчвайки го така, че той се хвана за колоната на леглото. Тя нетърпеливо свали панталоните му, но той се отдръпна със стон.

— Ако продължиш, играта ни ще свърши, преди да е започнала истински. — Рутгар я изпиваше с поглед. — Свали тази риза. Искам да видя каква съпруга съм си взел.

Тя се съблече без колебание и застана гордо пред него. Той се втренчи в гърдите й, сякаш никога досега не ги беше докосвал и милвал, а устата му се изкриви в завоевателска усмивка. Туниката и ризата му изчезнаха с едно повдигане на широките му рамене. Гол и нетърпелив, Рутгар й подаде ръка.

— Вълшебнице — тихо каза той, — ела и ме плени със своята магия.

 

 

Рутгар игриво я плесна отзад и Гизела се събуди.

— Мързеливо момиче, още ли спиш?

Тя го изгледа укорително, после се прозя, тъй като не я беше оставил да си почине както трябва. Макар сватбената нощ да бе започнала, когато слънцето бе все още на хоризонта, Рутгар не й бе позволил да заспи до първи петли.

Гизела се пресегна и разтри мястото, където я беше плеснал, но ръката му бързо измести нейната.

— Заболя ли те?

— Не.

Масажът му много скоро премина в милувки. Пръстите му се плъзнаха по корема й и дъхът й секна. Макар отпаднала от любене, тя отново го желаеше.

— Магьосница. — Рутгар я целуна леко по корема. — Правиш такива магии, че съм готов да стоя цял живот в това легло с теб. — Изглеждаше сериозен, нито един мускул на лицето му не трепна и той дръпна ръката си. — Но стига толкова засега. Имаме гости, които могат да се почувстват пренебрегнати. Един мъж не трябва да бъде толкова влюбен в невестата си.

Гизела се надигна от леглото, но Рутгар я притисна обратно върху възглавницата със страстна целувка.

— Спи, ако си още уморена. Любих те прекалено много снощи.

— Не искам твоите… нашите гости да си мислят, че си ме вързал за леглото за собствено удоволствие — усмихна се тя.

Рутгар вдигна вежда и отвори вратата.

— Ще ти изпратя някого — обеща той и излезе.

„Сега пък какво има предвид!“, учуди се Гизела.

След малко плахо почукване на вратата оповести пристигането на Луитгард.

— Господарят каза, че аз ще ти бъда прислужница — обясни момичето.

— Прислужница? — засмя се Гизела. Защо й беше нужна прислужница?

Луитгард продължи да я гледа с необичайна почтителност.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

— Не, разбира се. Ще сляза долу да се нахраня.

— Всички ядоха доста отдавна.

— Тогава ще намеря нещо в кухнята.

Луитгард се нацупи неодобрително:

— Ако аз бях господарка, щях да искам да ми носят медени хлебчета и сладка сметана всяка сутрин. А може би също кървавица и вино.

Изведнъж Гизела осъзна, че новото й положение означаваше много повече от това да лежи, без да се срамува, в прегръдките на Рутгар всяка нощ. Тя беше господарка на всички онези, които до вчера наричаше приятели, наставници, противници. Дяволита усмивка грейна на лицето й като си представи как Хилда, жената на отец Гонт, щеше да се гърчи от яд, като разбере, че детето, чието легло някога пълнеше с крастави жаби, сега беше господарка на владението. А Джилън с нейните хапливи забележки и лицемерничене — сигурно сега беше посиняла от завист и притеснение.

Стана й забавно, но въпреки това знаеше, че не можеше да използва новото си положение, за да си отмъщава. Щеше да бъде много дребнаво. Благородната Бертрис никога не би си помислила за такова нещо.

Изведнъж реалността я връхлетя отново, заедно с образа на Бертрис. Бракът с нея беше една много рискована за Рутгар постъпка. Нищо чудно, че толкова много от гостите изглеждаха смутени и не особено доволни от сватбата, включително и великолепно облеченият епископ. Рутгар се бе оженил още в деня на погребението на своята годеница. Това очевидно не бе особено почтително поведение. И за кого се беше оженил? За крепостна! При това незаконородена. Жена, дадена му не от краля, както беше Бертрис.

Стомахът й се сви, като осъзна какво бе сторил Рутгар. Сигурно много я обичаше, за да се лиши от имущество и да рискува да си навлече гнева на Карл Велики.

— Можеш да я носиш, има цвета на очите ти. — Луитгард метна една пола на леглото, после отново се наведе над някакъв предмет.

— Какво е това? — Гизела забеляза със закъснение резбования сандък, в който ровеше Луитгард.

— Адалинда нареди да го качат тук още вчера. Каза, че бил на майка ти. Някои неща наистина са много красиви.

Гизела надникна в сандъка и започна да рови в него заедно с Луитгард. Дрехите бяха много красиви — по-красиви дори от малкото неща на Герсвинда, които вече беше видяла. Да бъдеш дама определено си имаше своите преимущества.

Когато новата господарка отиде в кухнята да закуси, Ерментруда вдигна голям шум и настоя да й сервират в залата.

— Не си правете труда — помоли Гизела, — само ще си взема малко сирене и х-м-м! Това печено пиле ли е? — С пакостлива усмивка тя дръпна единия крак на пилето. Атруда и Фределин й се усмихнаха колебливо, а Джилън се цупеше над тестото, което месеше.

— Махни ръцете си от птицата, ще ядеш в залата! — заповяда Ерментруда. — Никоя господарка на Ардун няма да закусва като непослушно дете, което си взема тайничко от масата! Вън!

Готвачката я последва в голямата зала, носейки поднос със сирене, избрани парчета от печена кокошка, няколко филии меден хляб и купа варен овес.

— Не мога да изям всичко това! — възкликна Гизела.

— Изяж го! — нареди Ерментруда. — Сега, когато си съпруга, ще ти трябват сили. Знам по себе си, погребала съм трима добри съпрузи.

Вероятно ги е прехранвала до смърт, помисли си Гизела Не можеше да познае дали това бе същата жена, която обикновено я цапваше през ръката с бъркалката, ако посегнеше да опита пудинга или щипнеше късче месо, преди да бъдат сервирани.

Гизела се хранеше необезпокоявана. Повечето гости бяха отишли с Рутгар на лов, останалите все още се излежаваха в леглата си поради главоболие или стомашни проблеми заради препиване. Чак когато привършваше с щедрите порции на Ерментруда, Лотар се присъедини към нея на масата и накара една прислужница да му донесе медовина.

По цвета на лицето му Гизела прецени, че медовината беше последното нещо, което му бе нужно сега. Той се отпусна тежко на стола до нея.

— Добре ли си, Лотар?

— Достатъчно добре.

Тя не знаеше как да го утеши. Бертрис й бе споделила чувствата си към Лотар, но Гизела не бе предполагала, че и той бе изпитвал същото към нея. Никога не го бе виждала да поглежда към жена, толкова големи бяха, амбициите му да стане свещеник.

— Бертрис…

— Тя е много по-щастлива там, където е — уверено продума Лотар. — Липсва ми, това е всичко.

— И на мен също.

Той се усмихна тъжно.

— Ти винаги си приемала наранените същества под крилото си.

Атруда му донесе стакан с медовина и той отпи голяма глътка. Като видя гримасата на Гизела, Лотар каза:

— Не ме укорявай, сестро. Няма да се напия до безсъзнание, макар точно това да ми е нужно. Не ще посрамя паметта на нашата братовчедка.

Неочаквано чувство на вина накара Гизела да премигне. Чувствителен за настроенията й, Лотар посегна към ръката й.

— Не си мисли, че си я обидила. Бертрис щеше да е щастлива да те види на мястото й като съпруга на Рутгар. Когато й казах за несправедливостта, която понасяш, тя плака за теб с нещастието, което те е сполетяло.

— Какво си й казал?

— Че сме брат и сестра. Защо да не признаем онова, което всички знаят? Баща ми няма да стане от гроба да ме накара да мълча. Нашата баба не отрича истината. А твоят съпруг ще иска всички да знаят, че е взел дъщерята на Еркангар за жена.

— Рутгар? — Изведнъж Гизела почувства, че й прилошава. — Казал си на Рутгар?

— А защо мислиш, че се ожени за теб? Отначало бях изненадан, но това е едно добро разрешение и за двама ви. Той се нуждае от саксонска съпруга от рода на старите владетели, за да заздрави мира. А ти получаваш свобода, положение, сигурност… всичко, което винаги ти е било отказвано. Радвам се за теб, сестричке моя.

— Ето защо ме взе за жена. — Гизела се чувстваше безкрайно глупаво.

— Беше истински подвиг да го убедя, че говоря истината за потеклото ти — призна Лотар. — Отначало му беше трудно да повярва, затова му показах белега. — Една усмивка омекоти измъчената му физиономия. — Не бях сигурен, че го имаш. Понякога жените от нашия род го нямат. Но ти сигурно не си от изключенията, защото след като научи за този знак, Рутгар бе твърдо убеден, че нито епископът, нито кралят, нито самият ад могат да му попречат да те има.

Трябваше да се досети — благородниците не се женят по любов! Спомни си как се беше усмихвал Рутгар, когато докосваше малкия белег под гърдата й. Той никога не отричаше, че я бе използвал като средство да подчини народа й. Не можеше да му се сърди за това. Той не я беше излъгал — тя самата се бе излъгала. Това просветление помрачи един ден, който бе започнал наистина чудесно.

Лотар я изгледа недоумяващо.

— Трябваше ли да държа езика си зад зъбите, Гизела?

— Направил си това, което си смятал за правилно.

— Не искаше ли да бъдеш съпруга на Рутгар?

— Точно това исках. — Беше го желала много повече. Беше искала да бъде жена, а не талисман, да бъде желана заради самата нея, а не заради онова, чийто символ беше.

Очите на Лотар бяха проницателни, стигнаха до сърцето й.

— Гизела — нежно каза той, — любовта е нещо рядко срещано. Тя е най-добра, когато е насочена към Бога. Имаш страстта на Рутгар и неговото уважение. Той ще се грижи добре за теб.

Тя стисна ръката му в отговор.

— Зная, Лотар, зная…

Раздразнението не я напусна през целия ден. В сутрешните часове везните бяха уравновесени — колкото се ядосваше на Рутгар, толкова я беше яд и на себе си. Но с времето гневът й натежа към Рутгар. Затова когато гостите се върнаха от лов, Гизела беше доволна, че ще се погрижи за банята на съпруга си.

— Ловът беше ли успешен? — попита тя, докато му помагаше да свали горната си риза.

— Да, чудесно беше.

Разбира се, че е бил, помисли си Гизела раздразнено. Когато Рутгар ловуваше, жертвата му никога не се спасяваше, независимо дали беше елен, крепост, мъж или жена.

— Донесохме два елена, но доста ги погонихме.

Вероятно преследването е било далеч по-благородно от нейното, обидчиво си каза тя.

Рутгар потъна във ваната с блажена въздишка.

— Граф Лусиус е доста добър с лъка. Той улучи едното животно.

Гизела сапунисваше гърдите на съпруга си и слушаше доволното му като на тигър мъркане. Тя имаше страстта му, беше й казал Лотар. И това беше нещо.

Доставяше й удоволствие да усеща грапавините на мускулите му, ръбчетата на белезите. Рутгар беше боец. Той живееше заради победата и я постигаше по всякакви възможни начини. Гизела беше оръжие за него, също както мечът му — нещо, което владееше, за да постига власт, и което обичаше — заради ползата, която му носеше.

Четири дълги драскотини на гърба му показваха къде го бе одрала, без да иска, в най-страстните моменти през нощта. Тя имаше страстта му, както той — нейната. Защо това не й стигаше?

Рутгар изпъшка, когато Гизела проследи драскотините с ноктите си.

Тя се усмихна невинно.

— Нека измия косата ти.

Рутгар изтърпя стоически силното търкане.

— Ти си в особено настроение, жено. Трябва ли да внимавам да не взимам вино от ръката ти тази вечер?

— Затвори очи — предупреди го тя.

Водата за плакнене беше направо от кладенеца, леденостудена, както извираше от земята. Когато я изля върху главата му, той изрева гръмогласно. Отмъщението бе сладко.

Рутгар се изправи и яростно избърса водата от очите си.

— Божичко, жено! Да не се опитваш да ме убиеш?

Гизела бързо отстъпи на безопасно разстояние и се усмихна дяволито.

— Водата не беше ли добре затоплена, мили съпруже?

— Жени! — Той излезе от ваната и хвърли кърпата настрана. — По-добре да се изправя срещу орда хуни. Те поне открито показват намеренията си.

Гизела му се изплъзна игриво, когато той се опита да я издебне, гол и заплашителен като онези варвари, за които говореше.

— Какво те накара да си извадиш жилото този път?

— Защо не ми каза, че си се оженил за мен, понеже съм копелето на Еркангар? Защо ме накара да си мисля, че… — Не можеше да изкаже с думи собствените си глупави предположения.

— Да си мислиш какво?

— Отговори първо на моя въпрос!

— Едва ни бяха венчали и ти се отпусна като увехнал плевел и припадна. А после — той се усмихна похотливо — имах да правя много по-интересни неща, вместо да приказвам. Защо те ядосва това, глупаво момиче?

Трябваше да се досети, без да му се обяснява, ядосваше се Гизела. Тя вирна глава и го изгледа високомерно.

— Кажи ми! — Рутгар подпря ръце на стената от двете й страни и я затвори като в клетка. — Ще намеря отговора, преди да си ми дала някоя отвара, от която цяла нощ да прегръщам нощното гърне. Кажи ми! — Гизела усещаше топлината на голото му тяло, поради което вече забравяше гнева си.

— Накара ме да си мисля, че… се жениш за мен, защото…

В очите му проблесна прозрение.

— Мислила си, че се женя за теб от силни чувства? — Беше достатъчно умен да не се изсмее, но тя забеляза веселите пламъчета в очите му и като го отблъсна рязко, побягна от него. — Гизела, върни се тук!

Тя се чувстваше измамена и се държеше като глупачка. Неспособна да го погледне, тръгна към вратата, но той я дръпна и я обърна към себе си. Очевидно вече губеше търпение.

— Какво искаш от мен, Гизела? Да коленича пред краката ти и да декламирам безсмислени поеми като някой глупав ухажор в двора на крал Карл ли? А може би да те лъжа с приказки за любов и всеотдайност или как ще посека десет хиляди дракона, само да поискаш?

— Не, не искам да ме лъжеш.

Рутгар повдигна брадичката й и я целуна така, че й напомни за силата на онова, което ги свързваше.

— Ти имаш цялата ми страст, Гизела, съмняваш ли се в това?

Тя не се противопостави, когато я отнесе до леглото и умело я съблече. Не можеше да му отказва, а и не искаше. Той знаеше, че винаги успява да я прелъсти и беше прав.

— Бракът е един договор — каза Рутгар и зацелува гръдта й. — Законен ритуал. Той няма нищо общо с това, което е между нас. Аз те взех заради това. — Езикът му близна малкия сърцевиден знак, който доказваше нейното потекло. — Но не това обичам да любя. Без теб животът ми е блед — месо без сол, хляб без мед. Бракът е политика, Гизела. Това, което ни свързва, е много сладко.

И той вложи цялото си старание и нежност, за да й припомни какво има предвид. Тя се извиваше като дъга и изгаряща от желание, шепнеше името му.

— Още ли се сърдиш, мила? — прошепна той в ухото й.

— Отпусната като увехнал плевел, а? — дяволито попита тя. — Можеше поне да измислиш нещо по-поетично.

— Аз не съм поет, а воин. — Той се притисна в нея. — И зная едно нещо, което не е увехнало като плевел.

— Така ли?

Той й го доказа. Гневът на Гизела се стопи в горещината на тяхното сливане.

— Нуждая се от теб. Господ да ми е на помощ, но се нуждая от теб.

Можеше и да не я обича истински, но се нуждаеше от нея. Това трябваше да е достатъчно.

Те лежаха известно време, вплели тела, докато потта изсъхваше по кожата им и дишането им се успокояваше. Стаята беше тъмна, нощта неусетно се бе спуснала над тях. Рутгар не изпускаше Гизела от прегръдката си, сякаш единствената му цел беше да разполага с тялото й по всяко време.

— Отново те продрах — каза тя и нежно погали новите драскотини.

Той се засмя тихо:

— Все още се опитваш да ме убиеш, нали? По-добре да ми издереш гърба, отколкото да ми сипваш някакви магьоснически отвари във виното.

Тя се размърда неохотно, но тялото му отново я притисна.

— Не трябва и тази вечер да изоставяме гостите си.

— И без това всички вече са пияни — каза Рутгар в ухото й. Тя почувства намеренията му и си каза, че едва ли щяха да вечерят.

Изведнъж силно блъскане по вратата наруши романтиката на уединението им.

— Какво има? — попита разтревожено Рутгар.

— Битка, милорд. — Гласът на Одо звучеше напрегнато. — Бунтовниците са проникнали през отбранителните насипи и рова и атакуват стените. Обсадени сме!