Емили Брадшоу
Момичето от езерото (17)

Седемнадесета глава

— Много е красив наистина. — Бертрис подаде мострата на Драда и се усмихна любезно. Жените от тъкачницата й се усмихнаха плахо в отговор. — Дори платът, който излиза изпод становете в абатство Гандершайм, не е толкова хубав. Много съм ви благодарна за сватбените подаръци.

— За нас е радост, че можем да ви окажем чест, милейди. Дано свързването ви с нашия господар да донесе мир и спокойствие на тази земя.

Бертрис беше разгледала всичко в тъкачницата много учтиво, но без истински интерес. Цяла сутрин Гизела й бе показвала отвън и отвътре крепостта, където тя щеше да царува, но нито мазетата за съхраняване на зеленчуци, нито ковачницата или оръжейната, нито птичарникът или краварникът успяха да предизвикат интереса й. Конете в конюшнята я плашеха — тя бе стискала ръката на Гизела при всяко изпръхтяване или потропване с копито.

Щом напуснаха тъкачницата, Гизела призна, че денят не върви както трябва. Бертрис не разбираше нищо от предене, тъкане, съхраняване на храни, готвене, правене на сапун или свещи — от хилядите дребни нещица, които всяка господарка на владение като Ардун трябваше да умее. Тя поздравяваше слугините любезно и вежливо, но близостта на мъж — независимо дали беше воин, крепостен или свободен селянин — я караше да се затваря в черупката си като костенурка.

Трябваше да й се признае обаче, че се стараеше да се отнася мило и любезно с всички, които я поздравяваха. Независимо дали й беше приятно, Бертрис остави струпалите се около нея деца да посегнат и да я пипнат с мръсните си ръце. В параклиса, където се отби да се помоли, тя изглеждаше като светица или поне така, както според Гизела би трябвало да изглежда една светица. Спокойна и сдържана, съсредоточена в молитвата, Бертрис изглеждаше така далеч от света и неговите дребни грижи. Дори отец Гонт се поколеба дали да я обезпокои, щом влезе, облечен в най-хубавите си църковни одежди. Гизела подозираше, че той иска да впечатли господарката на Ардун с високото си обществено положение. Когато Бертрис стана след молитвата, за да му обърне внимание, той превърна приветствието си в импровизирана проповед срещу все още живите езически обичаи на саксонците. Непрекъснато предупреждаваше, хвърляйки недружелюбни погледи към Гизела, господарката да не се доверява лесно на хора, които могат да застрашат душата й.

— Какъв надут пуяк! — прошепна Бертрис на Гизела, когато напуснаха параклиса.

Гизела се засмя и се предаде на вътрешното си чувство: тя харесваше това момиче, но и го съжаляваше.

Най-накрая се спряха в градината с билки, която Гизела грижливо подготвяше за следващата пролет. Беше избрала едно слънчево място, там, където се срещаха северната и източната палисада.

— В манастира помагах на сестра Бернарда за билките — каза й Бертрис, а в очите й за пръв път през деня проблесна интерес. — Много ми харесва това, че растенията имат лечебни свойства. Чудесно е, че Бог ни дарява с растения, които ни пречистват и лекуват. Нямам смелост да лекувам, но за мен ще бъде чест да споделяш знанията си.

Те прекараха цял час в обсъждане на това какво може да вирее в градината, като настъпи пролетта, и откъде да вземат билките и растенията. Вероятно биха прекарали така и целия ден, ако вниманието на Бертрис не бе привлечено от някакво оживление в двора за упражнения.

— Май трябва да се връщаме в къщата — предложи тя.

Заобиколиха двора, където няколко младежа размахваха дългите мечове срещу неподвижни стълбове — първите врагове на начинаещите момчета. Двама воини на коне се упражняваха с щитове и копия. Неколцина стрелци се мереха в цели върху палисадата, а двама души се дуелираха с мечове. Те именно привлякоха вниманието на Гизела. Никой не беше толкова грамаден, освен Етих, а имаше само един човек, който се осмеляваше да му излезе насреща с меч — Рутгар.

— Това… той ли е? — разтреперано попита Бертрис.

— Да, той е.

Въпреки че беше студено, и Рутгар, и Етих бяха голи до кръста. Мечката бе гъсто окосмен, подобен на своята съименничка, а Рутгар имаше по-гладка гола плът. Като го видя, Гизела се изчерви. При всеки замах и удар мускулите му играеха — блеснали на слънцето. Тя познаваше всеки белег по тялото му, беше заравяла лице в гърдите му, беше целувала мазолите по дланите му, беше усещала грубата кожа на ръцете му по всеки сантиметър от нежната си плът.

Изведнъж я завладя чувство на вина. Тя копнееше за чужд годеник, а това бе порочно и глупаво. Тази липса на самодисциплина можеше да предизвика само нещастие.

Тих вик върна вниманието й обратно към Бертрис. Момичето беше бяло като платно.

— Погледни ги! Може да се убият! — изстена тя, като стисна ръката й.

— Само си играят на война — успокои я Гизела. — Рутгар е единственият, който се осмелява да се упражнява с Етих.

— Толкова са жестоки! Като зверове, които ще се разкъсат всеки миг.

— Ние живеем в жесток свят. Бъди благодарна, че имаш такъв мъж, който да пази и теб, и всичко твое.

— Най-жестокото нещо, което съм видяла в Ардун, е Рутгар! — призна си Бертрис. — Кой ще ме пази от него? — Тя веднага сведе очи в разкаяние. — Съжалявам, Гизела. Нямам нищо против Ардун или неговия господар. Говоря така, защото съм свикнала с тихата и блага женска среда в манастира.

— Няма защо да се страхуваш от Рутгар, Бертрис — каза Гизела и хвърли последен поглед към господаря на Ардун.

— И той ме уверява в същото — безизразно отвърна Бертрис. — Сигурна съм, че е прекрасен и почтен човек. Чух, че крал Карл много го цени и го нарича свой приятел. Майка Анжелика смята, че бракът с него е много благоприятен за една осиротяла дъщеря на дребен саксонски благородник, каквато съм аз. — Тя въздъхна и погледна уплашено към двора. — Толкова е едър! И толкова жесток! Когато съм до него, ми се струва, че само с един поглед ще ме направи на парчета. У човек като него няма никаква нежност.

Гизела знаеше, че Бертрис не е права. Спомни си ръцете и устните на Рутгар, които я милваха и галеха, тихата нежност в очите му, когато я гледаше на леглото до себе си. Прониза я остра ревност, като си представи, че цялата му сила и страст щяха да принадлежат на Бертрис — една жена, която не ги искаше. Думите заседнаха в гърлото й и тя замълча.

— Май те обидих — завайка се Бертрис, като спряха на стълбите пред къщата. — Ти си права, Гизела. Трябва да съм благодарна, че имам такъв силен мъж. Ще се науча да го обичам. Но от мига, в който напуснах Стрингау и бях приета в манастира, цялата ми любов бе насочена към Бога и красивия живот, който сестрите водеха като негови невести. И изведнъж кралят заявява, че трябва да бъда невеста на военен вожд.

Разкъсвана между ревността и съчувствието, Гизела сложи успокоително ръка върху рамото й.

— Рутгар ще те направи щастлива, Бертрис. Той е по-добър, отколкото си мислиш.

Бертрис въздъхна и сведе глава.

— Ще се старая да бъда добра съпруга, с божията помощ. Не е необходимо да бъда щастлива.

— Гизела! — изтрополи Гунтар по стълбите, като дишаше тежко и пресекливо, а дъхът му излизаше в студения въздух като облаци дим от устата на митичен дракон. — Гизела! Ела бързо! Старият шопар, дето е в краварника, нападна Джеф.

— О, небеса!

— Той се перчеше пред Луитгард, като вървеше по оградата, но после падна. Това гадно старо прасе щеше да го убие, ако Луитгард не го бе измъкнала.

— Кажи им да не го местят, докато не си донеса нещата.

— Добре. — Той направи лек поклон на Бертрис, преди да хукне със съобщението си.

— Ще ти помогна — едва чуто пожела Бертрис.

— Мисля, че не бива. — Какво щеше да прави с Бертрис, която можеше да припадне при вида на раните? Отговорът й дойде наум в момента, в който видя Лотар да излиза от параклиса. — Искаше да знаеш повече за реликвите в параклиса, милейди. Ето човека, който е най-добре запознат с тях.

Лотар с радост прие да придружи Бертрис, докато Гизела се погрижи за Джеф. Тя се загледа след тях за момент. Двамата отиваха към параклиса. Лотар погледна братовчедка си и каза нещо, и на лицето на Бертрис грейна блажена усмивка. Плахата манастирска послушница, изглежда, се чувстваше добре в компанията на Лотар, който беше воин по професия и почти също толкова едър, колкото Рутгар. Но Лотар й беше братовчед, а и наистина имаше нежно сърце. Докато Рутгар постигаше военните умения с лекота, на Лотар те се удаваха с доста усилия. Може би Бертрис усещаше разликата помежду им.

Гизела въздъхна и хукна към лечебницата.

 

 

Два дни по-късно Рутгар, Бертрис, Гизела, Лотар, Одо и още десет въоръжени мъже тръгнаха към Стрингау. Бертрис желаеше да види дома на своето детство, преди да се омъжи — или поне такъв бе слухът, който се разнесе из Ардун. Гизела знаеше истината — пътуването до другата половина на владението на Рутгар беше още един повод за отлагане на сватбените приготовления.

Времето беше неприятно и доколкото Гизела можеше да прецени, настроението на Рутгар беше като него. Причината обаче бе друга, защото настроението му бе такова и предишния ден, и по-предишния, когато небето бе ясно и грееше ярко слънце. Почти всеки си патеше от острия език на Рутгар и дори Адалинда го бе отбягвала през изминалите няколко дни. Гизела не се опасяваше, че ще попадне на пътя му, защото беше с Бертрис, когато не я викаха в лечебницата, а Бертрис припкаше като мишка колкото можеше по-надалече, щом го мернеше наблизо.

Ръменето се превърна в дъжд, но Рутгар и хората му, изглежда, не обръщаха внимание на студените струи, които плющяха отгоре им, и на полузамръзналата кал, която пръскаше под копитата на конете. Гизела също не обръщаше внимание на отвратителното време, тъй като умът й беше зает със свои собствени грижи. Разкъсваха я такива противоречиви чувства, че пред тях би бледняла всяка битка, която старите мъже си припомняха на чаша пиво.

Откакто Гизела бе започнала да прислужва на бъдещата му невеста, господарят на Ардун не бе направил нищо, за да се опита да я върне в леглото си. От една страна, Гизела бе доволна, че той бе осъзнал твърдостта на решението й, но от друга, бе наранена, че се бе отказал толкова лесно. Чувствата са нещо много противоречиво, мислеше си тя. Животът щеше да бъде много по-лесен без тях. Но и по-безинтересен…

Макар да говореше малко, потиснатото настроение на Бертрис бе изписано на лицето й. Тя седеше неловко върху коня си и по никой начин не можеше да убеди животното да побърза, затова с тромавия си и бавен вървеж то бавеше цялата група.

Нощта ги застигна недалеч от Стрингау. Времето и жените бяха превърнали обичайния еднодневен преход в двудневен. Направиха бивак в една горичка от борове и брези. Воините бързо вдигнаха три шатри: една за жените, една за Рутгар, Лотар и Одо и една за самите тях.

Гизела копнееше да се мушне под завивките си и да заспи. Беше премръзнала, гърбът я болеше от язденето, а духът й беше превърнат в парцал от бурните чувства, които бушуваха в сърцето й. Бертрис не беше готова за сън. Веднага щом се усамотиха в шатрата си, тя се разрида отчаяно.

— Видя ли изражението на лицето му?

— Чие лице?

— На Рутгар! През цялото време днес изглеждаше като болен. Не ми е говорил от два дни.

Гизела въздъхна. Не смееше да издаде, че Рутгар не бе говорил почти с никого.

— О, Гизела! Мой дълг е да се подчинявам на краля. Но ми е много трудно. През целия ден наблюдавам Рутгар и си повтарям, че трябва да съм благодарна, че е толкова безстрашен и че с него ще съм в безопасност. Не мога да променя обаче онова, което чувствам.

Тя продължи да плаче. Гизела започна да съжалява повече Рутгар, отколкото тази малка, тъжна монахиня. Беше се уморила непрекъснато да убеждава Бертрис, че Рутгар ще бъде прекрасен съпруг. Гизела загаси свещта, която трепкаше в шатрата.

— Трябва да се опиташ да поспиш, милейди. Утре ни чака тежък ден.

Плачът на Бертрис полека-лека утихна и скоро равното й дишане подсказа на Гизела, че тя спи. На Гизела й се искаше да заспи също толкова лесно. Тя се взираше в мрака, след малко стана и излезе от шатрата да се облекчи.

Войникът на стража й кимна предупредително:

— Не отивай твърде далеч. Може наоколо да дебнат зверове.

Вятърът бе разкъсал облаците, които сякаш си играеха на криеница с луната. Брезовата горичка изглеждаше призрачна в тъмнината — белите стволове блестяха, а голите клони се издигаха към небето, подобно на скелети.

Никак не бе чудно, че стражата се чувстваше неспокойно. Тъмнината оживяваше от множество слаби звуци. Малки същества шумоляха в мокрите листа, нощният бриз шушнеше в клонака, вода бълбукаше, сякаш си говореха феи. Нощните звуци не плашеха Гизела. Гората беше истинско убежище за нея дори когато бе влажна и студена като сега. Гръдта на майката земя — така я наричаше Герсвинда — където всички същества могат да намерят подслон и утеха.

Докато намери подходящ гъсталак, където да се скрие, бивакът се изгуби в тъмнината зад нея. Но и след това на Гизела не й се искаше да се прибира. В бивака я очакваха неприятности, навити като змии в завивките й, затова предпочиташе чистия и успокояващ нощен въздух. Тук проблемите не можеха да я последват. Гората я успокояваше и пазеше, както майка — детето си.

В далечината се чу вълчи вой. Гизела се сети за Силвър и се усмихна, въпреки че воят не беше негов. Щеше й се Силвър да се появи отнякъде, за да зарови лице в топлата му плюшена козина и да забрави, че трябва да се връща в шатрата, пълна с тревоги.

Сякаш отгатнал желанието й, гъсталакът прошумоля и от него крадешком излезе някаква фигура — не на вълк, а на човек. Рутгар се усмихваше широко и белите му зъби проблясваха на лунната светлина.

Гизела веднага скочи да бяга, но не се оказа достатъчно бърза. Рутгар я стисна за ръката и я дръпна обратно в гъсталака.

— Тихо, девойче, това съм аз! Нима искаш да събудиш целия бивак?

Гизела възропта шепнешком и той я пусна.

— Какво правиш тук? — продума тя.

— И аз мога да те попитам същото.

— Това, от което се нуждаеш, е да насочиш вниманието си към своята бъдеща невеста, а не към мен.

— Тя предпочита да мине без него.

— Не забелязах да спреш, когато изразих желание и аз да мина без твоето внимание.

— Ех, Гизела — въздъхна той, — аз не мога да воювам с думи. Успокой острия си език и седни до мен за малко. Денят беше доста тежък и съм дошъл тук за кратко спокойствие, а не за да споря.

Гизела също бе дошла да търси спокойствие. Не виждаше основание да не го сподели с Рутгар. Двамата седнаха на един полуизгнил пън. Известно време мълчаха, но напрежението, което кипеше в душите им, не им даде мира.

— Липсваше ми. — Рутгар пръв наруши напрегнатото мълчание.

— Бях съвсем наблизо, както нареди.

— Съвсем наблизо, но не там, където те искам. Имаш късмет, че съм толкова търпелив. Не знам колко време ще ти е нужно, за да разбереш, че съм прав за твоето място в живота ми.

— Имаш предвид в леглото ти?

— Там също.

— Не съм променила решението си, милорд. Моето място в живота ти е до твоята съпруга, както ти заповяда. Да й служа, а не да я предавам.

— Никоя съпруга не очаква мъжът й да бъде верен. Повечето са благодарни, когато вниманието му се насочи другаде. Откъде имаш тези представи? — Чувството му на безсилие беше направо осезаемо. Той заговори тихо, почти заплашително: — Гизела, аз съм търпелив, но търпението ми не е безгранично. Все още съм твой господар и когато реша, ще се върнеш при мен.

Рутгар посегна към нея и тялото й възнегодува, когато тя му заповяда да се отдръпне. Стоеше до Рутгар, усещаше топлината му, виждаше решителността в погледа му. Той вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Гизела съзря в тях разочарованието му, а нейде навътре в сивите дълбини — огромна самота.

Изпълни я копнеж. Устните му се приближиха до нейните, изкушението идваше все по-близко и по-близко. Прониза я особена болка. Никога не го бе желала така силно. Сърцето й беше слабо — не се подчиняваше на духа й.

Щом устните му докоснаха нейните, Гизела почувства как всичките й благородни клетви отидоха по дяволите. Рутгар се притисна към нея и тя изпита желание да се сгуши в прегръдката му и да му даде всичко, което пожелае да вземе от нея. В отчаянието си тя направи единственото нещо, което можеше да я предпази от пълното предаване. Удари го.