Емили Брадшоу
Момичето от езерото (1)

Първа глава

Обградено от папрати и обвито в пара, вирчето беше скрито дълбоко в гората. Водната повърхност отразяваше като в огледало балдахина, надвиснал отгоре му, и смесваше загадъчните нюанси от яркозелено и тъмносмарагдово. Никаква вълничка не разваляше този идеален образ, сякаш бризът не се осмеляваше да наруши спокойствието, което владееше тук.

В рибарските колиби край студеното северно море говореха за вира само шепнешком. Жените на орачите се заканваха понякога на децата си, че ако не слушат, ще ги оставят сред влажните папрати на брега му. Всички знаеха, че простосмъртните не се осмеляваха да пристъпват там, а само феи, магьосници, гноми, демони и други вълшебни или зли същества.

Ето защо ничии очи не видяха голото момиче, което излезе от гората, мина по обраслия с трева бряг и почти благоговейно пристъпи в топлата подканваща вода. Парата се надигаше плавно нагоре и обгръщаше с призрачен воал дългите й крака, слабите ръце и женствените й форми.

Момичето коленичи, сякаш се молеше. Водата се плискаше в тънката й талия; капчици от парата по косата и миглите й заискриха като скъпоценни камъчета. Тя промълви няколко думи, предназначени единствено за феите, и се плъзна тихо под водата. Когато се появи отново, лъскава мокра пелерина от златиста коса покриваше раменете и гърба й. Тя се изправи и водата започна да се стича по гладката й кожа, а ръцете й се вдигнаха нагоре — сякаш за благословия.

Изведнъж тихото благоговение, изписано по лицето й, разцъфна в самодивска усмивка. Момичето се гмурна, порейки водата с почти безшумна грация. Когато излезе на повърхността пръскайки фонтан от искрящи капки, парата сякаш залудува с нея. Играеше във водата като светлозлатиста видра. Топъл сребрист смях наруши тишината и накара листата от горския балдахин да затрептят. Най-накрая девойката притихна, стъпила върху обрасъл с мъх камък, и тишината отново се възцари на малката горска поляна.

За известно време Гизела от Ардун остана неподвижна в топлата вода, наслаждавайки се на пълното спокойствие. Единственият звук, който нарушаваше тишината, беше слабото ромолене на водата, която преливаше от вира и изчезваше в малък поток в близкия шубрак. Тишината беше като благословия за слуха й, меките зелени и кафяви тонове успокояваха очите й. Цяла сутрин се бе трудила в тъкачницата. Ушите я боляха от тракането на становете, очите — от напрягането да следи нишките и да търси недостатъци в изтъканото. Днес никой не я беше повикал в лечебницата да му приготви отвара против задух или болен стомах. Нямаше циреи за рязане, кости за наместване, нито пък болки за облекчаване. В този ден Ардун, изглежда, се радваше на отлично здраве и следователно Гизела трябваше да помага при хурките и становете. Още по-зле — ако никой не я потърсеше като лечителка до ранния следобед, щеше да се озове на работа в горещата кухня.

Засега поне бе избягала. Вирчето не беше далеч от крепостта Ардун — стигаше се съвсем бързо пеш. Това място беше свещено или прокълнато — в зависимост от гледната точка — и никой не смееше да наруши спокойствието на духовете, които го посещаваха. Само Гизела идваше тук да отдъхне, да избяга от уморителното си ежедневие и да поговори с майка си — красивата Герсвинда, мъртва от осем години и все пак още жива в магическата пара над езерото.

— Мамо! — Гизела притвори очи. — Мила мамо, ти си още в сърцето ми.

Лек ветрец мина през листата и сякаш зашептя в отговор. Гизела отвори очи. На лицето й заигра дяволита усмивка.

— Предполагам, знаеш, че лорд Еркангар е мъртъв. Надявам се от него да се изисква да ти мие краката и да ти сервира медовина.

Съмняваше се дали духовете имат крака, а смъртта несъмнено заличаваше слабостта към медовината, но тя смяташе, че все някакво подобие на тези неща съществува и в отвъдния свят. Мъртвият господар на Ардун заслужаваше и по-тежко наказание от миенето на ръцете и краката на Герсвинда, за да изкупи винта си, задето се бе отнасял по такъв начин с нея приживе. Всъщност той с никого не се бе държал добре. Когато умря, остави хората на Ардун в крайно заплетено положение.

— Задават се беди — каза девойката на майка си с въздишка. — Чувствам как ни дебнат отблизо и ще ни връхлетят съвсем скоро.

Повърхността на вира сякаш потръпна. Беди — да, но не тук, не сега… Тук сега властваше сладката магия на вълшебната вода, на огромния небесен свод, на поляната с диви цветя, на тъмните и хладни горски сенки. Герсвинда бе научила дъщеря си да вижда цялото това вълшебство, което тя самата можеше да използва с дума и песен. За съжаление Гизела не бе толкова добра вълшебница като майка си.

Хората тук обаче не знаеха това. През изминалата седмица жената на коняря бе разпространила слуха, че Гизела е избавила сина й от някакво дяволско проклятие. Едва ли лапата от листа, която Гизела наложи върху обрива на кожата му, имаше някакво магическо въздействие. Но щом болестта премина, жената вече бе твърдо убедена, че само магьосничество бе върнало здравето на сина й. Гизела се бе научила от майка си много по-добре да лекува с билки, отколкото да прави магии.

Топлата вода сякаш проникваше в кожата на Гизела и освобождаваше натрупаното в нея напрежение. Трябваше вече да се връща в крепостта при задълженията си. Наближаваше време за обяд и готвачката Ерментруда щеше да има нужда от нея в кухнята. Тя хубавичко щеше да я нахока, ако разбереше, че се е шляла из гората, докато други са въртели шиша или са чистили лешници. Но нещо я бе извикало тук този ден. Може би духът на Герсвинда? Или вълшебството на топлия извор? Полянката сякаш беше застинала в странно очакване.

Очакване на какво? Ако бе надарена като Герсвинда, вероятно щеше да узнае онова, което не се виждаше и не се чуваше. Но тя бе просто една прислужница и билкарка… И магьосница, която не можеше да направи поне една свястна магия.

Гизела затвори очи, за да се наслади на последните мигове спокойствие, преди да се върне в крепостта. Почувства как блаженство се разлива по цялото й тяло. Сухожилието на крака, което бе разтегнала сутринта, носейки помията на свинете, вече не я болеше. Пръстите й, схванати от дългите часове, прекарани зад стана, се отпуснаха. Тялото й сякаш олекна и изплува безтегловно на повърхността на топлата вода.

И тогава тя изведнъж се пренесе някъде другаде.

Слънцето блестеше върху лъскави железни доспехи. Изсвистя меч, облян в кръв. Двама мъже замахваха един срещу друг да се посекат. Звънтенето на техните оръжия се сливаше с дрезгавите крясъци на тълпата. Облечена в скъпа бяла дреха, каквато никога не бе носила, Гизела седеше — някак извисена и сама в единия край на бойното поле — и наблюдаваше битката. Миризмата на кръв и пот изпълваше ноздрите й. Макар и далеч от тях, тя чуваше учестеното дишане на воините, усещаше давещата сухота в гърлата им. Страх и горчиво отчаяние бяха заседнали в гърдите й. Тълпата ревеше, жадна за кръв. Един от воините се обърна към девойката. Погледът му я пронизваше като копие. Висок и гордо изправен, той вдигна меча си и после започна да го навежда, докато го насочи точно към нея. Гизела усети, че животът и надеждата се изцеждат от тялото й като вода от пукната чаша.

После дойде огънят, поглъщащ всичко — освен ужаса. Светът се превърна в трепкащо червено и оранжево. Пламъци пърлеха кожата и косата й. Дори душата й гореше…

Гизела се задъха и се замята във водата. Ужасеният вик замря в гърлото й, когато отвори очи и видя зелената полянка, обвита в мъгла, папратите, от които се стичаха капки вода, развълнуваната от самата нея повърхност на вира, заплетения свод от листа над главата й. Потопи се отново във водата, треперейки от студ. Сърцето й биете така силно, сякаш търсеше начин да разкъса гърдите й и да избяга.

Видението винаги беше едно и също. Идваше в съня й или в моменти, когато умът й се отнасяше нанякъде. Блеснали на слънцето доспехи, двама мъже, които се бият, а после — всепоглъщащ огън. За пръв път изпита ужаса от него през нощта, когато беше умрял Еркангар. Оттогава картината й се бе явявала три пъти и тя отваряше трескаво очи само за да открие, че кошмарът не е истински.

Но той беше истински или поне щеше да бъде, опасяваше се Гизела, тъй като единствената дарба, която Герсвинда бе предала с пълна сила на дъщеря си, беше да вижда бъдещето.

Тихо ръмжене отвлече вниманието на Гизела от тревогите й. Тя премигна, после се усмихна на съществото, което се появи предпазливо в края на гъсталака.

— Силвър!^[1]

Сребристосивият вълк клекна на брега и въпросително наклони глава.

— Добре дошъл, приятелю! Имах нужда да видя познато лице.

Челюстите на Силвър се открехнаха в нещо като усмивка.

— Пораснал си, откакто те видях за последен път. Вече не си бебе, нали, красавецо?

Сякаш да отрече думите й, вълкът се изправи, изскимтя като кученце и наведе глава, вирнал задница — очевидна покана за игра.

— Къде ти е достойнството? — запита го през смях Гизела и го пръсна с вода.

Животното залудува по брега с изплезен език и горящи кехлибарени очи.

— Няма да те гоня днес из гората. Ако искаш да играеш, ще трябва да се измокриш.

Силвър я гледаше, сякаш се колебаеше.

— Хайде, глупчо. Една малка баня няма да ти навреди.

Вълкът потопи лапа във водата, но веднага я отдръпна като опарен.

— Хайде, влизай, сребрист принце. Аз ще те науча да плуваш.

С прилепени към главата уши вълкът сложи едната си лапа във водата, после другата.

— Точно така, любов моя.

Нагазил във водата, Силвър подозрително започна да я души.

— Няма да те изяде!

Силвър изрази съмненията си с тихо ръмжене, но все пак се осмели да се хвърли напред и изпръска Гизела. Тя изтри водата от очите си и видя Силвър да плува щастливо в кръг около нея.

— А, майката природа вече те е научила да плуваш.

Изведнъж, наострил уши, Силвър извърна глава и като заръмжа съвсем не на шега, започна да гребе към брега. Щом стъпи на суха земя, той изчезна светкавично в гората.

Гизела разтревожено огледа полянката. Никой, освен нея, не се осмеляваше да идва тук. Но тя чу шумолене, после слабо дрънчене на метал. Наистина идваше някой.

Сърцето й се преобърна, но преди да успее да побегне, двама мъже изскочиха от гъсталака.

— Ето, Едгар, невернико! Казах ти, че надушвам вода и ето на!

— Да, Ноткер, и нещо повече дори — отвърна Едгар учудено.

Гизела усети как двамата мъже се втренчиха в нея така, както Силвър би гледал тлъстичък заек. Тя се потопи във вира до раменете. Ножчето, което използваше при хранене, бе единственото й оръжие, но то бе в дрехите й, окачени на един храст на десет крачки от водата.

— Воден дух без съмнение! — изломоти мъжът на име Едгар. — Знаех си, че в тази земя има нещо, заради което си струва да бъде отнета от езичниците.

Това не бяха хора от Ардун. Говореха с такъв акцент, че Гизела едва разбра и половината от думите им. Облеклото и доспехите им бяха от далеч по-добро качество, отколкото на местните мъже. Кожени кираси, покрити със застъпващи се метални плочки — също като люспи на змия — пазеха гърдите им. Широките им вълнени панталони бяха привързани към краката с кожени ремъци. Единият носеше сандали с дебели подметки, а другият — хубави ботуши.

Мъжът на име Ноткер се захили неприятно.

— Дядо ми обичаше да разказва как веднъж хванал един воден дух. Трябвало да му служи три дни и три нощи, за да го пусне на свобода. Дълго време след това не си и помислял да използва онази си работа, но си заслужавало.

— Ние не разполагаме с три дни и три нощи — каза Едгар.

— Имаме около час. По-добре е от нищо.

— Вече закъсняваме с връщането.

— Тогава какво значение ще има един час повече?

Вцепенена от ужас, Гизела започна да отстъпва към отсрещния бряг, като се питаше дали би могла да стигне до дрехите с ножа навреме.

— Не, воден дух — скара й се Ноткер, — трябва да платиш цената, преди да те освободим. — Той махна на Едгар да заобиколи по другия бряг. — Ние сме двама приятни младежи. По-добри от онези, които вече си опитала, кълна се. Бъди любезна с нас и няма да ти навредим.

— Ела при мен, хубавице — молеше я Едгар от брега зад нея.

— Май смята да се опъва — реши Ноткер с нотки на задоволство в гласа. — Ще се наложи да я убеждаваме.

Той свали заострения си шлем, измъкна с усилие кирасата си и без малко да съдере ризата си от бързане. Скоростта, с която се събличаше, бе доказателство, че има доста опит в това отношение. Гол, той беше не по-малко заплашителен, отколкото в доспехите си. Набитото му тяло бе мускулесто, космите по гърдите му бяха сплъстени и слепнали от пот.

Той нагази във вира и разплиска вода към девойката. Гизела се изненада, че вирчето не го погълна целия заради светотатството, че замърсява чистотата му с присъствието ей.

— Остави и за мен, Ноткер — предупреди го Едгар.

— Така като гледам, има достатъчно и за двама ни.

— Махай се! — изписка девойката.

— Ха! — възкликна Ноткер. — Духът говори.

— Предупреждавам те! Аз… аз…

— Какво? — Той я сграбчи за китката. — Чакала си мъж като мен ли?

— Как смееш да ме докосваш, глиган такъв!

— Хм, ръмжи като кучка!

Ноткер изглеждаше доволен. Той я задърпа към брега, без да откъсва очи от тялото, което се разкриваше пред него. Гизела риташе, дърпаше се и се бореше. Когато това не помогна, започна да пищи.

— Затвори й устата! — предупреди го Едгар.

Но изведнъж той изрева така, че заглуши писъка на Гизела. Вълкът се хвърли към гърлото му с оголени зъби.

— Ноткер! — едва успя да извика Едгар.

Гизела се възползва от отклоненото внимание на нападателя си и заби коляно в слабините му. Щеше й се да се сети за някое от по-страховитите проклятия на майка си, но засега това му стигаше, ако се съдеше по воя му. Тя се спусна към брега. Краката й едва докосваха земята. Силвър се мерна като сива лента встрани от нея, преди да потънат заедно в спасителните зелени шубраци.

 

 

Рутгар от Белтан си проправяше път през заплетения гъсталак в посока към внезапните викове и писъци, които изведнъж зловещо секнаха. С ръка върху дръжката на меча, той изскочи на брега на някакво тихо вирче. Откри, че няма никакъв враг, върху който да пробва оръжието си. Двамата му закъснели съгледвачи бяха сами край извора. Рутгар бързо огледа наоколо, но не видя другиго.

— Какво, за бога, става тук? — запита задъхан той.

Ноткер стоеше гол във водата, превит на две. На отсрещния бряг Едгар стискаше ръката си, която висеше отпуснато.

— Милорд! — хрипливо изстена Едгар.

Рутгар забеляза аленото петно върху ризата му. Очите му се присвиха, кръвта отново забушува във вените му.

— Нападнаха ли ви?

— Да, милорд!

— Саксонци?

— Да — успя да изсумти Ноткер. — Дяволи!

— Водеха и един чудовищен звяр — изпъшка Едгар, — със зъби като ками.

— О, светии! — изстена Ноткер. — Дали ще съм истински мъж вече?

— Отблъснахме ги в гората. Едва ли ще се върнат, милорд — уверяваше го Едгар.

— Безмозъчни глупаци! — изруга Рутгар. — Естествено, че няма да се върнат! Ще тичат да предупредят бунтовниците, които държат Ардун. Накъде тръгнаха?

Едгар и Ноткер размениха измъчени погледи и Ноткер посочи с неохота:

— Натам.

Рутгар се шмугна в гората, без да престава да сипе ругатни към съгледвачите си, които толкова се бяха забавили, че бе принуден да ги търси. На всичко отгоре съвсем глупаво бяха открити от врага, когото трябваше да нападнат изненадващо. И сега стояха и хленчеха, вместо да го преследват. Бодливи храсти къпина го деряха, треволяци се заплитаха в краката му, сякаш самата гора заговорничеше против него.

Въпреки всичко той откри врага — страховития саксонец и чудовищния звяр. Бяха на едно сечище само на няколко минути път от вирчето. Отначало зяпна изненадан и не можа да повярва на очите си. После прибра меча си и се разсмя.

Звярът се сепна и изчезна. Девойката изпищя и скочи от пъна, на който бе седнала да вади тръните от краката си. Тя направи само няколко крачки и като изохка от болка, се строполи на земята. Върху себе си не носеше абсолютно нищо, което да скрива прелестите й. Бе дългокрака и русокоса, с лице и тяло, създадени да примамват мъжете.

— Истински саксонски дявол — изсмя се Рутгар и поклати глава. — На онези двамата няма да им се размине резилът.

— Стой далеч от мен! — предупреди го девойката, стенейки. — Само да ме докоснеш, ще те накарам да съжалиш, че си се родил.

— И как ще го направиш?

— Ще намеря начин, повярвай ми. — Тя вирна острата си брадичка и го изгледа предизвикателно с големите си кехлибарени очи. Решително стиснатите устни, достойнството, което излъчваше, въпреки че бе просната на тревата, провокираха Рутгар да се засмее, но той не го направи. Не биваше да попада в същия капан, в който бяха хлътнали Едгар и Ноткер.

— Това, в което вярвам, девойче, е, че ти си една странна брънка от нечии внимателно обмислени планове. Опасявам се, че нещо трябва да се направи с теб.

 

 

Гизела заби пръсти в земята, като се питаше дали би могла да скочи и избяга, ако хвърли шепа пръст в очите на мъжа. Но кракът й болезнено пулсираше, явно нито скачането, нито тичането бяха възможни в този момент. Тя прокле наум предателските тръни, все още забити в стъпалото й.

Мъжът наклони глава и я загледа така, сякаш беше досадна брадавица. Очите му заблестяха, докато обхождаха тялото й, и на нея й се прииска да се примъкне по някакъв начин до храстите, за да се скрие. Нещо в стойката му издаваше, че е нащрек и Гизела реши, че ще е по-добре да не предприема нищо. Остана вцепенена като заек, наблюдаван от вълк. Мъжът не беше като онези при вира. Те бяха непредпазливи и самонадеяни, а той не приличаше на човек, който си позволява да бъде непредпазлив, нито пък имаше нужда да се перчи със силата си, защото тя го обгръщаше като аура. Черната му коса стигаше до раменете. Бронзовият загар на лицето, широките челюсти, правият тесен нос и тъмните вежди създаваха у Гизела неприятното чувство, че го познава, макар да бе сигурна, че не го е виждала. От това й ставаше страшно.

Той разкопча алената наметка, която го покриваше до прасците. Слънцето заигра по металните плочки на бронята му.

— Сложи това. Освен ако не предпочиташ да останеш гола.

Гизела пое с благодарност наметката и се покри.

— А сега, девойко, ще дойдеш ли с мен, без да вдигаш врява?

— Аз не представлявам заплаха за вас. Защо не ме оставиш на мира?

Мъжът се засмя тихо, но гърлено. Гизела потръпна.

— Ще ви създавам повече неприятности, отколкото си заслужава — с отчаяна дързост заяви тя.

— Ако си умна, няма изобщо да го правиш. Аз не съм от търпеливите.

До нея лежеше дебела тояга. Запита се дали би могла да я използва като оръжие. Мечът на мъжа бе прибран. Ако беше достатъчно бърза…

Но той се оказа по-бърз. Тя не успя дори да се дръпне и онзи вече я стискаше здраво за ръката.

— Никой ли не ти е казвал, че е по-умно да се предадеш, когато нямаш никакви шансове? — Ножът в ръката му проблесна на слънцето. Гизела изпъшка и удвои усилията си да се освободи. — Мирувай, девойче! Това е за крака ти. Нямам намерение да те нося, ако можеш и сама да вървиш.

Гизела не беше съвсем убедена, че той говори истината. Като размаха ръце и зарита, тя очакваше всеки момент да усети острието на ножа, но чуваше единствено ругатните му. Въпреки ожесточената борба, накрая се озова, повита в наметката му като бебе. Той я тръсна на земята, като държеше краката й в скута си.

— Мили боже! Ако всички саксонски момичета са проклети като теб, нищо чудно, че воините са такива подли дяволи.

— Ох! — извика тя, когато той се зае с тръните.

— Не само мила, но и смела. Не мърдай, малко дяволче, или ще си загубиш крака.

— Ох! Несръчен дебелак! Пусни ме!

— Несръчен ли? В някои среди, гола девойко, ме смятат за специалист по всякакви видове остриета. Трябва да си благодарна, защото проявявам изключително търпение. Достатъчно време ми изгуби. Хайде да тръгваме.

Гизела нямаше друг избор, освен да се остави да я подкара обратно към вира.

 

 

Когато пристигна с пленницата си, Рутгар не прояви никаква милост и съсипа от подигравки съгрешилите съгледвачи.

— Ето го саксонския дявол, който успя да победи и двама ви — дразнеше ги той. — Може би трябва да събираме воините си измежду девойките на Ардун.

— Ами! — измънка Едгар.

Ноткер само я изгледа похотливо, а тя предизвикателно му отвърна с гневен поглед.

— Внимавай много, милорд. Кучката води един див вълк със себе си.

— Звярът избяга. Май има всякакви странни същества в тези саксонски гори — кисело отбеляза Рутгар.

Изправила гордо глава, пленницата му отправи поглед, достоен за оскърбена кралица.

Съвсем скоро стигнаха до мястото, където Рутгар бе вързал коня си до конете на Едгар и Ноткер. Гората около вира беше гъста и човек трудно можеше да язди през нея.

Рутгар възседна коня и настани девойката пред себе си. Наметката, с която се беше увила, вече не представляваше никаква преграда за топлината на задните й части, опрени плътно в слабините му, както и срещу дългите женствени бедра, отпуснати до неговите. Когато пристигнаха в бивака, панталоните му бяха опънати до краен предел и той нямаше желание да бъде снизходителен към съществото, което беше причина за неудобството му. Настроението му съвсем спадна, като видя какъв интерес предизвика девойката сред мъжете, които трябваше да се погрижат за оръжието и доспехите си.

Рутгар нетърпеливо махна на прислужника си Одо.

— Заведи момичето в шатъра ми. Погрижи се да не избяга, иначе цялата войска на Ардун ще ни чака утре в бойна готовност.

— Коя е тя?

— Истинска беля! Единствената ми грижа, свързана с нея, е да не стигне до Ардун преди нас. И й намери някакви дрехи да се облече, наметката ми трябва.

Докато старият Одо я отвеждаше, девойката го погледна несигурно. Рутгар изруга тихо. Скоро целият лагер щеше да въздиша по тези омайни очи, ако можеше да ги вижда. Той отиде до кофата с вода и я изля върху главата си, но дори и това не му помогна да облекчи болката в слабините си.

Точно тогава дойде Етих — заместникът му, и го завари, мокър, да проклина женските прелести, които правят мъжете толкова уязвими.

— Виждам, че си ги намерил — изломоти Етих за съгледвачите. Той беше известен с прякора Мечката сред другарите си. Едър и също толкова космат, колкото и своята съименница, той беше приятел на Рутгар още от младежките му години.

— Да, край един вир, където спрели да се позабавляват с местна мома. Похотта им била по-силна от дълга да съобщят за онова, което са научили за Ардун.

— Глупаци! — изръмжа великанът.

— Момичето им дало заслужен урок — ухили се Рутгар. — Дори нещо повече!

Етих присви очи:

— Избягала е да предупреди Ардун ли?

— Не, в шатъра ми е и там ще остане.

Рунтавата му вежда потрепна.

— Много удобно.

— Ако я искаш в твоя шатър, заповядай, но си пази топките. Тя е един малък дявол.

— В този случай, милорд, задръжте я за себе си.

Рутгар изсумтя.

— Вземи Олдуин и Лео и елате да поговорим за наученото от Ноткер и Едгар. Ако нещата се объркат утре, може да се стигне до продължителна обсада, а точно това не влиза в плановете ми.

Етих се засмя тихо.

— Не подценявай този Алран. Бил съм се и преди със саксонците. Те са достоен противник. При вида на собствената си кръв започват да се бият още по-ожесточено. Ардун има здрава палисада с кули за стражите и според наблюденията на Ноткер през последните три дни стражите не са прекъсвали бдението си, освен може би в ранни зори, когато човек най-лесно се предава на дрямката. Ще трябва да ги нападнем преди да се усетят или ще се наложи да водим битка, след която мястото едва ли ще струва толкова. Не искам да съм господар на владение с изгорели хамбари и гладни крепостници.

— Ако имат малко мозък, ще се предадат.

Рутгар се усмихна.

— Ще се бият, Мечко. Те са саксонци.

Етих отиде да доведе останалите вождове, а Рутгар приклекна да начертае на земята груба картина на крепостта Ардун: квадрат с четири стражеви кули и една силно укрепена и пазена порта. Насипи и дълбок сух ров обграждаха дървена палисада, висока два пъти колкото Мечката. Рутгар обмисляше кои са слабите места на крепостта — дървената палисада от западната страна, която според думите на Ноткер била в ремонт; портата, която независимо колко добре е охранявана, винаги представлява уязвимо място и тунелът за бягство в палисадата, който бе най-близо до заобикалящата гора. Всяка крепост имаше такъв тунел — скрит път за отстъпление при поражение. А можеше да се използва и от нападателя, стига да бе достатъчно умен да го открие.

Утре щеше да превземе Ардун, както крал Карл^[2] му беше наредил. Беше прекарал по-голямата част от живота си в служба на краля на франките — от испанския поход до Ломбардия и Бавария — с надеждата, че някой ден ще му бъде дадена възможността да има своя земя, която да управлява, да изхранва, да превърне в свой дом. Най-сетне тя беше пред него. Щеше да стане господар на Ардун, васал на най-великия крал в християнския свят, защитник на неговата саксонска кауза.

Ардун щеше да стане негов и господ да е на помощ на онзи, който застанеше на пътя му.