Емили Брадшоу
Момичето от езерото (3)

Трета глава

Кървавочервеният диск на изгряващото слънце се появи от изток и обагри с отблясъци воините, които чакаха там Гизела примижаваше на ярката светлина с лице, притиснато между коловете на палисадата.

— Идват ли? — попита Гунтар задъхано, застанал от едната й страна. Старата Драда беше от другата. С тях бяха и Фределин, момичето на готвачката, конярчето Ролф, Джилън и Атруда, които се грижеха за огъня — всички бяха притиснали лица в някоя пролука между коловете в защитната ограда.

— Идват — потвърди Гизела.

Те наистина идваха, вдигнали знамето си отпред — малка глиганска глава на широка яркооцветена лента, развяваща се на вятъра. Като демони, излезли от пламъците на ада, те яздеха на фона на изгрева. Очертанията им трептяха на огнената светлина. Железни воини — с брони от желязо, оръжия от желязо, щитове от желязо, души от желязо.

Гизела започна да се задушава. Почувства, че я притиска тежестта на целия този метал. Миризма на кръв изпълни ноздрите й, в ушите й кънтяха викове, писъци на ужас, гневни крясъци. Зави й се свят от силата на нейното видение и тя стисна грубо издяланите колове, за да не се строполи.

— Добре ли си?

Гласът на Гунтар я върна към действителността. Тя отвори очи и видя разтревоженото му лице, надвесено над нея.

— Гизела?

— Добре съм, Гунтар.

— Може ли да погледна? — Гласът му трепереше от вълнение и страх.

— Гледай колкото искаш, момче.

Драда потърси пипнешком ръката й и я стисна силно.

— Те идват — каза сляпата старица примирено. — Мирът свърши.

— Да, стара майко. Яздят бавно и ни оставят да ги гледаме, за да видим истинската им мощ. Знаят, че съм предупредила, затова се опитват да ни покорят със заплаха, след като не можаха с изненада.

Драда кимна.

— А успяват ли?

— Представляват страшна гледка — въздъхна Гизела. — Конете им са големи като дракони, а воините седят върху тях като железни богове, решени да унищожават.

— Светият Христос да ни пази тогава.

— Силни са! — възкликна Гунтар. — Погледни конете! Всички имат коне!

— Конете не могат да прескачат ровове или да се катерят по палисадата — напомни му конярчето Ролф. — Алран може да победи всекиго от тези франки с едната си ръка.

— Погледни великана! — прошепна Гунтар със страхопочитание. — Голям е като Тор^[1]!

— И широкоплещест като Уоудън^[2] — присъедини се Джилън. — И онзи до него язди, изправен като бог. — Гласът й затрепера от възхищение и страх.

— Алран ще ги накара да се приведат малко — настояваше Ролф.

Атруда се присмя:

— Пред тях воините на Алран са като мършави петлета.

— Враговете винаги приличат на чудовища — намеси се Драда, — но кървят като хора.

— Ех, да можех да се бия! — въздъхна Гунтар.

Гизела почувства, че й се гади.

— Достатъчно време ще имаш през живота си да се биеш, Гунтар. Нека първо пораснеш и станеш мъж.

— Вече съм почти мъж.

— Какво е това? — Слаб чернобрад воин в кожена ризница заслиза надолу по стълбата, която беше подпряна на платформата над тях. — Не знаете ли, че предстои битка, глупаци? Какво правите тук?

— Искам да гледам — умоляваше Гунтар. — Вече съм достатъчно голям да се бия.

— Ако франкските дяволи пробият стената, дори бебета като теб ще се бият, за да спасят кожата си. А сега бъди добро момче и за по-голяма безопасност заведи тези жени и деца в каменната къща.

Мъжете на стената започнаха да изстрелват стрели и обиди към врага. Като бързаше с останалите да се подслони в каменната къща, Гизела се сви при звука на един добре познат франкски глас, който искаше от Алран да се предаде на своя пълноправен господар. Искането беше посрещнато със смях и ново опъване на лъковете. Тя си спомни привкуса на кръв и ужас, от които й се бе завило свят до стената — вероятно саксонска кръв и саксонски викове на ужас. Ако франкският предводител пробиеше палисадата, нямаше да има място, където онези, които му се противопоставяха сега, можеха да се скрият.

Настроението в голямата зала на господарската къща беше още по-лошо от напрежението, което Гизела бе усетила на палисадата. Воините поне можеха да освободят напрежението си в боя, донякъде да контролират съдбата си. А на онези, които се гушеха зад каменните стени, им оставаше само да чакат…

Гизела веднага отиде да провери онова, което по-рано бе донесла от лечебницата, тъй като ранените щяха да бъдат докарвани в къщата. Единственото каменно здание в крепостта — в мирно време резиденция на господаря и личната му охрана — представляваше последната отбранителна линия по време на нападение.

— Донесла си билките и отварите си, както виждам. — Адалинда преустанови неспокойните си обиколки само колкото да забележи Гизела. — Ще имаме нужда от тях след по-малко от час, бъди сигурна. Ти си… добро момиче, Гизела. — Тя сложи старческата си ръка върху рамото на девойката и за миг на нея й се стори, че ще каже още нещо. Тънките устни обаче се свиха и старицата намръщено поднови обиколките си.

Гизела си позволи да се усмихне за миг. Не се случваше често Адалинда да изостави позата си на високомерно достойнство. Моментното чувство, което бе смекчило сбръчканото, студено лице, говореше за напрежението, което старата господарка изпитваше. Тя никога не бе признала Гизела за своя внучка, макар по много незабележими начини — лека усмивка, потупване по рамото, питащ поглед — да показваше, че приема кръвната връзка помежду им.

Докато Адалинда крачеше насам-натам, жените се трупаха около огнището или влизаха и излизаха от кухнята, където втасваше хлябът и къкреха няколко гърнета яхния. Дори по време на битка хората трябваше да се хранят. Някои седяха мълчаливо или пък следваха примера на господарката си и уплашено се щураха напред-назад. Старците гледаха с копнеж залостената врата и се прехвърляха в спомените си към други битки, героични подвизи или кървави ужаси, към своите дни и нощи на бойни страсти, страх, отчаяние или триумф. Децата седяха на пейките или на покрития с рогозки под, някои строяха укрепления от мръсни рогозки, а други спяха. Напрежението, което владееше техните майки, лели и дядовци, ги караше да бъдат по-тихи от обикновено. Но те наистина не разбираха защо през този ден не се вършеха обичайните работи — защо кравите в краварника до конюшнята не бяха изкарани на пасището отвъд палисадата; защо ковачницата не кънтеше; защо господарят Алран не събираше другарите си за лов на елени или глигани, както правеше повечето сутрини; защо техните лели и майки не изваряваха прането, не се занимаваха в градината, не събираха яйцата или не сядаха зад становете и чекръците. Те не разбираха, че войната беше нахлула със зората, а и възрастните не им обясняваха. След като битката бъде спечелена или загубена, щеше да има достатъчно време да им разкажат какво е било заложено на карта през този ден.

Гунтар, който вече не беше дете, но не беше още и воин, бе упълномощен от Адалинда да притичва периодично до палисадата и да й докладва за развитието на боя. Още в ранния предобед той съобщи, че франкските стрелци са толкова точни, та стрелите им вече са ранили няколко саксонци. Двама от тях следваха Гунтар — единият със стрела в бедрото, а другият, понесъл другаря си, от чието рамо струеше алена кръв. Отец Гонт, който мърмореше някакви молитви цяла сутрин, сключи ръце и искрено се обърна за закрила към Бога.

Когато слънцето стигна зенита си, жените се приготвиха да занесат купите с яхния при палисадата. Гунтар пристигна с новината, че някои от по-пъргавите франки бяха успели да се изкатерят по чепатите колове на палисадата и боят се бе пренесъл вътре в крепостта. Други франки оказваха натиск върху отслабената западна палисада и всеки миг щяха да нахлуят през нея. Воините на Алран се бият смело, твърдеше той, но гласът му трепереше уплашено.

Жените се отказаха да носят храна на защитниците си. Адалинда заповяда да залостят здраво вратата и да отварят само на ранените, които започнаха да се довличат на големи групи или пък бяха донасяни от другарите си. Лотар беше сред тях. Гизела забеляза пристигането му с крайчеца на окото си, докато слагаше лапа от чер оман и бял равнец върху една кървава рана от брадва. Сърцето й се сви. Пренесоха Лотар край нея. Едната му ръка висеше отпуснато на ръба на носилката и по пръстите й се стичаше кръв. Спусна се към него веднага щом го положиха сред другите ранени.

— Разсечен е с удар от меч отстрани — обясни един от мъжете. — А друг удар е засегнал рамото му.

Мъжът не изглеждаше кой знае колко по-добре от Лотар, но не пожела да седне, когато Гизела го покани.

— Порязаха ме оттук-оттам. Погрижи се за Лотар. Не бива синът на стария господар да загине от раните си.

Гизела внимателно повдигна кървавата риза на Лотар от зейналия прорез в ребрата му.

— Можеш ли да го излекуваш, девойко?

— Ако Бог е милостив.

Гизела се стараеше ръцете и гласът й да не треперят, макар стомахът й да се обърна при вида на раната. Тя забеляза искрица съчувствие в очите на другия воин. Всички в Ардун знаеха, че синът на стария Еркангар беше неин брат, макар да не смееха да го показват публично.

— Ако има някаква магия, с която можеш да ни опазиш, сега е времето да я използваш, девойко — рече мъжът и без да чака отговор, се обърна да си тръгва.

Лотар остана в безсъзнание, докато почисти и зашие раните му. Той се съвзе чак когато превърза рамото му с билки, които ускоряваха заздравяването и предпазваха раните от гноясване.

— Щипането от билките е по-лошо от удара на меча — оплака се той с усмивка.

— Щастлив си, че ти е останал живот да чувстваш щипането. Ако острието беше попаднало малко по-вляво, щяхме да те погребваме, вместо да слушаме оплакванията ти.

— Скоро всички може да идем в гроба. Предвожда ги един, за когото вече съм чувал. Името му е Рутгар и се бие невиждано. Хората му — също.

— Рутгар ли беше този, който те порази?

— Да, предводителят им първи се озова вътре в укреплението. Мечът ми не е достоен съперник за неговия.

— Значи губим боя?

— Разбиха ни на пух и прах. Западната палисада падна и сега тези дяволи пробиват постепенно навътре. Видях самия Алран, обграден пред стената на конюшнята, да се бие за живота си. Еркангар в смъртната си лудост е убил всички… Освен ако Исус Христос не ни окаже някаква милост. Само Той може да ни спаси сега.

Адалинда спря да се разхожда и хвърли презрителен поглед към Лотар.

— Молиш се не на когото трябва, сине. Защо зовеш точно този бог, който ни нападна, чиито воини изгориха свещеното ни дърво Ирминсул и който изпрати войските си да ни унищожат? — Гласът й трепереше от омраза. — Франките печелят нови поклонници на своя бог с огън и меч. Християнският бог смачква всеки, който не иска да се умилква пред него или дебелите му епископи и абати. И въпреки това ти се обръщаш точно към този бог!

Лотар се намръщи.

— Бабо…

— По-добре да се молим на старите богове за освобождение от този Рутгар и неговите хрътки. Старите ни обичаи ще ни спасят. — Тя се обърна и се втренчи в Гизела. — Имаме си своя магия.

Гизела почувства, че я обгръща хлад. Страхуваше се от блясъка в очите на баба си повече, отколкото от битката, бушуваща пред стените на къщата.

Силно блъскане по масивната дървена врата сложи край на напрегнатото мълчание, възцарило се в стаята след думите на Адалинда.

— Освободете вратата! — чу се хрипливият вик на Алран.

Адалинда скочи да вдигне резето. Алран се препъна и влетя в стаята, следван от шепа воини, облени в кръв и пот.

— Загубихме боя — изрева той. — Трябва да бягаме.

— И ще ни оставиш на благоволението на франките? — изпищя една жена.

— Франките няма да си цапат оръжието с такива като теб, жено. Воините ми трябва да оцелеят, за да отвоюват онова, което е наше.

— Ще продължите да се борите! — победоносно заяви Адалинда.

Блясъкът в очите й приличаше на този в очите на Алран. Като ги гледаше, човек едва ли би познал, че този ден им е струвал дома и много саксонски живота.

— Милорд — тихо се примоли Гизела, — нима ще продължите този ужас? Нима не проляхме достатъчно кръв?

— Битката не е загубена, докато всички не умрем — мрачно отвърна той. — Освен това боят ще бъде спечелен. Ще нападаме франките, докато разберат, че саксонската земя не си струва кръвта, която трябва да се пролее, за да я запазят.

— Чия кръв — нашата или тяхната? — язвително го попита Гизела.

Алран я изгледа с горящи очи.

— Тяхната, щом трябва да обяснявам.

— Да, кръвта им ще бъде пролята! — възвести Адалинда. — Франките ще получат тази малка победа само за да научат веднъж завинаги, че саксонската земя може да бъде управлявана само от саксонци. Триумфът ни започва оттук! Един ден нашите хора ще си върнат всичко, което ни принадлежи по право.

— Този ден ще дойде — съгласи се Алран. — Ако трябва да пролеем още кръв, ще го направим.

Той погледна Адалинда в очакване.

— Върви без мен — каза му тя. — Моето място е тук, да безпокоя врага вътре в откраднатата от него крепост.

— Така да бъде — съгласи се той. — Една група мъже пожелаха да останат и да прикриват бягството ни. Ранените, които могат да ходят, трябва да тръгнат с мен. Нужни са ни и малко жени за работата в бивака, които да се грижат за воините. Кои ще дойдат?

Две млади готвачки — Груда и Фрида — минаха напред. Алран изгледа останалите. Още една жена пристъпи колебливо — Матруда, чийто съпруг току-що бе умрял от раните си.

— Ти също ще дойдеш с нас — заповяда Алран на Гизела. — Имаме нужда от уменията ти.

— Не! — Гизела поклати глава. — Аз не съм воин, който може да пролива франкска кръв.

— Ти можеш да се биеш по други начини, магьоснице. Старите богове са благосклонни към теб. Сънищата ти ще ни пазят от опасности, а магиите ти ще бъдат щитът ни срещу силата на франките.

Гизела искаше да извика, както й подсказваше сърцето, че е дала клетва на Ардун и хората му. Малко я беше грижа дали Алран или този Рутгар ще управлява, стига да управлява мъдро и да пази мира. Но знаеше, че протестите й ще бъдат напразни. Герсвинда в разцвета на силите си би могла да се опълчи на Алран, Гизела — не.

— Лотар — отчаяно сложи тя ръка върху бледото чело на брат си.

— Аз ще се грижа за внука си — обеща Адалинда.

— Тръгвай! — заповяда Алран.

След няколко трескави минути, охлузена от бързото преминаване през тунела и дупката в оградата, Гизела се обърна в края на гората и погледна Ардун — както смяташе — за последен път. Черен дим от няколко пожара се издигаше към сивото небе, но шумът от битката беше заглъхнал. Сега бе време да получи видение, но уви! Затвори очи, за да изтрие тъжната картина и да се съсредоточи. Искаше да изпрати на онези, които бе оставила там, пощада и живот… За себе си и тези, с които беше сега, хранеше съвсем слаби надежди.

 

 

Рутгар огледа последните саксонски защитници, които Одо и Гастон охраняваха. Трудно беше за вярване, че това бе всичко, останало от мъжете в крепостта. Боят беше тежък, но не дотам, че да бъдат убити толкова много хора. Нямаше купчини от тела, които да доказват, че е имало такава масова сеч.

Той се обърна към един саксонец, който беше почти момче.

— Колко души отбраняваха укреплението, момко?

Момчето го изгледа сърдито.

Гастон го бодна отзад с дългия си меч.

— Отговори му, пале саксонско.

Момчето се усмихна, после плю на земята пред нозете на Рутгар.

Гастон изруга и вдигна меча си.

— Чакай! — заповяда му Рутгар. — Ако разцепваме черепа на всеки саксонец, който ни посреща с обиди, ще се наложи после сами да работим земята, да си готвим и да си тъчем.

— Трябва да ги научим на обноски.

— Да, ще ги научим. Но ако удариш магарето по главата, за да го научиш да не се дърпа, ще откриеш, че вече нямаш магаре, което да носи товарите ти.

Гастон недоволно изръмжа.

— Кой от вас може да ми каже къде е Алран?

Един саксонец повдигна устна като куче, готово да хапе. Другите гледаха в земята.

— Тази отрепка сигурно се крие при жените и децата — презрително изсумтя Етих Мечката. — Мястото е в наши ръце, Рутгар. Пожарът, който някой е запалил в хамбара, е изгасен. Никой повече не вдига меч. Това са всички оцелели — тези и другите ей там.

Рутгар погледна каменната сграда, която Етих сочеше. Приличаше повече на жилище, отколкото на укрепление. Вероятно бе строено върху руините на стара римска вила. Нямаше кули или бойници. Затворените с кепенци прозорци не бяха надеждна защита, а двойната порта на входа не изглеждаше способна да издържи повече от няколко добре нанесени удара с таран.

Рутгар махна на двама от своите хора да останат с пленниците, а на другите — да го последват по изтритите стъпала, водещи към входа на къщата.

— Етих, приятелю! Използвай мечешката си лапа и кажи на тези вътре, че господарят на Ардун желае да влезе.

— Така да бъде! — Етих оголи зъби в дяволита усмивка.

Вратата се разтресе под тежките му удари.

— Саксонци от Ардун, вашите защитници изгубиха боя. Ако очаквате милост от новия си господар, предайте се.

Отвърна му само мълчание.

— Дайте тарана! — нареди Рутгар. — Няма да губим време да чакаме съдействие от тези упорити саксонци.

Входната врата издържа само един удар с тарана. На втория резето се разцепи на трески и вратата хлътна. С вдигнат щит и меч, готов за евентуална съпротива, Рутгар поведе хората си вътре. Посрещнаха ги уплашени лица и тревожни погледи. Жените стискаха бебетата към гърдите си, сякаш франките щяха да им ги отнемат, за да ги опекат за вечеря. По-големите деца надничаха иззад полите на майките си, ококорили очи от страх. Неколцина старци размахваха главни, а един от тях дори беше вдигнал меч, целият в шупли — явно от по-младите му години. Ръцете му трепереха и той с усилие го държеше насочен към нашествениците.

Единствените саксонци, които биха могли да окажат съпротива, лежаха върху окървавени сламеници. Някои бяха в безсъзнание, други — втренчени враждебно в нахлулите франки.

Рутгар свали щита си, тук не ги грозеше опасност.

— Добре дошъл, предводителю Рутгар — заговори една жена, седнала на платформа от другата страна на огнището. Мрачните цветове на дрехата й се сливаха с мрака в каменната зала. Скъпоценни камъни, кървавочервени и също толкова мрачни, изпъстряха колана й, а краищата на полата и горната й риза бяха украсени със златна бродерия. Бръчките по лицето и стоманеносивата коса, която се подаваше под кърпата й, разкриваха възрастта й.

— Ти ли си стопанката тук?

— Бях — до твоето идване.

— Кажи на хората си да приберат оръжието.

Тя махна на старците да се подчинят.

— Нима тоягите и ръждясалите мечове те дразнят, благороднико?

Рутгар се усмихна на духа на старата жена.

— Всякаква съпротива ме дразни. Твоите хора трябва да помнят това. Къде е мъжът на име Алран?

— Алран и най-добрите му воини избягаха в гората, оставяйки ни на твоята милост. — Адалинда се изправи с царствена осанка. — Аз съм Адалинда, майка на Еркангар, който управляваше тук в продължение на трийсет и пет години.

— През последните осем той беше господар тук само по волята на Карл Велики, краля на франките и на саксонците. Идвам да върна това владение на пълноправния му господар.

Адалинда кимна в знак на съгласие.

— Така да бъде. Може би трябва да обсъдите въпроса кой да управлява Ардун с Лотар, сина на Еркангар.

Тя насочи дългия си костелив пръст към един млад мъж, отпуснат до стената. Рогозката под него бе обагрена в кръв. Всички погледи се обърнаха натам и саксонецът се опита да стане, но изкриви лице, унизен от безсилието си, и отново се отпусна на пода. Рутгар видя, че не му липсваха смелост и гордост.

— Получил си своя дял от боя днес — каза Рутгар и клекна до окървавения воин.

— Този бой не беше по мое настояване.

— Синът трябва да изпие горчивата чаша, която баща му е приготвил. Баба ти казва ли истината за Алран?

— Да — отвърна Лотар хрипливо. — Той е в гората, където няма да можете да го намерите. Смята да атакува Ардун отвън, докато в него не остане нищо, което да управляваш.

— Така значи. Алран ще атакува отвън, а лишеният наследник — отвътре.

С бързо движение Рутгар опря острието на ножа си в гърлото на Лотар. Няколко жени ахнаха уплашено. Нито Рутгар, нито Лотар помръдваха.

— Дай ми основание да пощадя живота ти, момче. Няма всеки ден да се оглеждам през рамо за недоволни, които биха те поставили на мястото на баща ти.

Лотар не трепна, докато гледаше Рутгар право в очите.

— Никой от саксонските бунтовници няма да ме вземе за пример. Всички тук знаят, че почитам крал Карл. Бих се, за да защитя дома си и моите хора и отново ще се бия — ако стане нужда — срещу Алран или срещу теб, или срещу всеки, който застраши мира в Ардун. Ако това не те задоволява, убий ме.

Някои започнаха да плачат. Рутгар се вгледа в Лотар, сякаш се опитваше да разбере дали го лъже.

— Не бих се притеснявала толкова от Лотар — презрително го посъветва Адалинда. — Той е много по-силен в молитвите, отколкото в боя.

Рутгар не махна ножа си.

— Ще ми се закълнеш ли във вярност като мой васал?

Някакъв мускул под челюстта на Лотар трепна и мъничка капка кръв се появи върху острието на ножа.

— Клетвата е свещено нещо. Моята принадлежи на Бога и на моя народ.

За момент Рутгар стисна дръжката на ножа по-силно. После изруга и прибра оръжието, докато правеше знак на Етих да отиде при него.

— Заключи този Божи слуга и неговите хора, докато реша какво да правя с тях. И наблюдавай да се грижат добре за раните му. Не искам да умре преди да реша дали да го убия или не. Не обичам друг да взима решения вместо мен.

Докато Етих внимателно подхващаше Лотар под раменете, Рутгар се обърна към Адалинда.

— Няма какво да се страхуваш от него — спокойно каза тя.

— Нима изглежда, че се страхувам?

— Не, но добре ще направиш, ако се боиш от Алран и дружината му. Аз искам само мир, благороднико. Чествам се длъжна да те предупредя, че тези мъже никога няма да се предадат. Имат си и талисман с тях, който им вдъхва вяра в крайната победа.

— И какъв е този магически талисман? — раздразнено попита той. Главоболието, което го бе мъчило преди изгрева, когато се бе събудил с цицина на главата, не го предразполагаше към търпение.

— Алран си има магьосница, която го ръководи — довери му Адалинда. — Тя е избраница на старите саксонски богове и иска някогашните традиции да се върнат в Ардун. Ако мечът ти не може да разваля магии, по-добре ще е да се върнеш при твоя крал и да му кажеш, че не желаеш да имаш нищо общо с Ардун.

Рутгар се засмя.

— Жено, запази историите си, за да плашиш внуците си с тях. Аз не се плаша от магьосници.

— А може би трябва — отвърна загадъчно Адалинда.

— А трябва ли да затворя и теб при внука ти? Или искаш да останеш тук и да се погрижиш за твоите и за моите хора?

Адалинда сведе поглед.

— Аз съм само една жена, благороднико. Родена да обслужва, а не да се бие. На твое разположение съм.

— Гледай наистина да е така. Не търпя предателство и няма да спра ръката, която наказва, дори да си жена. — Рутгар стисна с ръце главата си. — Като говорим за жени, Одо, потърси из крепостта малката девойка, която ни гостува в бивака миналата нощ. — Той се усмихна мрачно. — Главата още ме боли от нейните грижи. Радвам се, че не беше сред защитниците на Ардун, иначе боят все още нямаше да е свършил.