Емили Брадшоу
Момичето от езерото (22)

Двадесет и втора глава

Гизела си проправи път през гостите и слугите, струпали се в голямата зала, и излезе на двора, където нощта вече започваше да избледнява в сиво пред новия ден. В Ардун кипеше трескава дейност. Всеки боеспособен мъж бързаше да иде до крепостните стени и да се покатери по някоя стълба на платформата, която се простираше по дължината на цялата палисада. Жените мъкнеха кофи с вода от кладенеца, за да бъде загрята за лечебницата. Гостите, разбудени, но още сънени, искаха да им бъде обяснено за какво е цялата олелия. Няколко по-издръжливи пиячи, които още не се бяха оттеглили от сватбеното пиршество, вдигаха мътен поглед от стаканите с вино и се питаха защо тържеството бе приключило така изненадващо.

Луитгард изтича до Гизела с развети коси и зачервени от студения въздух страни.

— Господарке! — задъхано каза тя. — Драда иска да знае дали жените трябва да останат в женското помещение, или да дойдат в къщата.

Това обръщение я накара да проумее, че сега тя, а не Адалинда бе отговорна за жените и децата в крепостта, за запасите с храна и вода, както и за ранените.

— Почакайте малко — каза тя. — Не мисля, че сме в голяма опасност.

— Както кажете, господарке. — Момичето хукна нататък, уплашено.

Гизела чуваше викове от стените. Това нелепо нападение трябва да свърши, преди слънцето да е изгряло. Какво си мислеше Алран, като нападаше направо крепостта? Неговата дрипава, гладна и недисциплинирана дружина не можеше да се надява да проникне през стените. Обикновено Алран не беше такъв наивник.

Тя тръгна към онова място в палисадата, където знаеше, че може да надникне и да види нападателите. Същият процеп, през който бе наблюдавала с другите слуги как Рутгар се бе появил с изгрева на слънцето в онова лятно утро. Но Адалинда я настигна и я хвана за ръката:

— Гизела! Трябва да кажеш на Драда да доведе жените в къщата!

— Няма чак такава опасност.

Адалинда обходи с поглед крепостните стени. Очите й горяха странно.

— Само глупаците мислят като теб, дете. Смятат, че са в безопасност зад крепостните стени, зад броните си и зад техния железен предводител.

Тонът на Адалинда накара Гизела да потръпне. Тя погледна към мястото, където Рутгар стоеше на платформата. Железните плочи на бронята му блестяха на току-що изгрялото слънце и сякаш се запалваха — също както в деня, когато за пръв път бе влязъл в живота й.

— Бунтовниците едва ли се надяват да победят — каза Гизела. — Стената, където Рутгар направи пробива си, отдавна е поправена, а освен това воините му са далеч по-многобройни от тези на Алран.

— Да, така е. Но половината са пияни по случай твоята сватба, внучке. Никога не подценявай хитростта на Алран, нито бойния дух на твоя народ. Онези, които се борят за свободата си, имат два пъти повече сили от онези, които се бият, за да поробват. Ти си господарка тук, поне засега. Погрижи се за тези, които имат нужда от теб.

Гизела проследи с поглед баба си, която се отдалечи към къщата с царствена осанка. Нещо наистина не беше наред. Алран не беше глупак, за да жертва хората си в една безсмислена атака, нито пък Адалинда бе толкова неопитна, че да сияе в очакване на победа, когато поражението беше неизбежно. Ужасно подозрение се зароди в ума на Гизела. Тя се обърна и побягна към къщата.

Опасенията й бяха напълно основателни, защото щом стигна до тъмния коридор встрани от стаята на господаря, пред нея се изправи познато лице. Не беше го срещала от времето, когато беше с Алран в гората.

— Гарет!

Ужасеният й шепот бе пресечен веднага, тъй като бунтовникът я дръпна в тъмната част на коридора, запушвайки с едната си ръка устата й.

— Тихо, девойче, тихо! Минаването през тунела става бавно, а трябва да се съберем достатъчно хора, за да не ни изколят, преди да сме си свършили работата.

Гизела се опита да се бори, но скоро разбра, че не може да мери сили с Гарет. Неясните шумове, които идваха от господарската стая, и подсказаха, че останалите саксонци излизаха от тунела за бягство, който извеждаше в гората. Очевидно човек от къщата бе дръпнал тежкия килим, покриващ вратичката на тунела, и бе махнал резето, така че хората на Алран да излязат.

— Стой мирно! — посъветва я Гарет. — Трябва да се радваш, че ни виждаш, Гизела. Чухме какво ти е сторил този дявол Рутгар и сме тук, за да те освободим и да се погрижим саксонските земи отново да бъдат управлявани от хора със саксонска кръв.

— Или да бъдат напоени със саксонска кръв — каза Рутгар зад гърба им. — Като се започне с твоята, в случай че не пуснеш моята съпруга.

Гарет се завъртя и блъсна Гизела към Рутгар, който стоеше с изваден меч и присвити очи. Той я отблъсна с едната си ръка от острието и я бутна към Етих, който я хвана здраво.

— Рутгар — извика Гизела, — тунелът за бягство!

— Така си и мислех.

Гарет беше вдигнал меча си и отстъпваше назад към вратата на стаята, в която броят на неговите другари несъмнено растеше с всеки изминал момент.

— Кажи на Лотар да доведе едно отделение! — заповяда Рутгар на Гизела. — Ще натъпчем тези змии обратно в дупката им.

Вратата се отвори с трясък и саксонците нахлуха с диви крясъци в коридора.

— Върви! — извика й Рутгар.

Той размаха меча си и задържа врага на разстояние, докато се увери, че Гизела е в безопасност. Гарет скочи напред и замахна с такава сила, че би могъл да разсече шлем с един удар. Мечът му се спря в острието на Етих, а Рутгар се хвърли напред към останалите саксонци. Трябваше да си проправи път до тунела за бягство, преди оттам да са излезли още врагове.

— Към Рутгар! — Викът на Лотар се извиси по стълбището и само след миг бе последван от петима саксонци, които доскоро бяха защитавали същата тази къща от нашествието на франките. Като видя, че Лотар води само саксонци, Рутгар бе обхванат от моментно съмнение, което бързо изчезна, щом забеляза с каква ярост се справяха те с хората на Алран.

Битката бе кратка. Стените и килимът бяха опръскани с кръв. От шестимата бунтовници, които бяха излезли през тунела, преди Рутгар да успее да залости вратата му, трима вече лежаха безжизнено на пода. Останалите се предадоха, за да спасят живота си.

— Някой е отворил това отвътре — усъмни се Етих.

— Да, така е.

Всеки симпатизант — от най-нискостоящия слуга до самата Адалинда — можеше да е заговорничел с Алран. Дори Гизела бе използвала тунела, за да избяга с бунтовниците, когато Рутгар бе нахлул за пръв път в Ардун. За миг болезнена тревога вкопчи нокти в душата му. Той нямаше доверие на жените още от времето, когато неговата майка го бе оставила на грубите грижи на втория му баща. Имайки тази жестока жена за пример, Рутгар винаги подозираше предателство във всички две нежни очи и личен интерес — във всяка женска постъпка. Но Гизела беше различна.

Би заложил на карта живота си, че тя не би го предала.

— Няма значение кой е отворил тунела, защото днес ще настъпи краят на Алран и бунтовниците му. — Рутгар избърса кървавия си меч в наметката на един загинал саксонец и безмилостно се втренчи в пленниците. — Завържете тези, които могат да се държат на крака, и ги отведете на главната наблюдателна кула. Занесете и мъртвите също. Лотар, вземи хората си и прочисти тунела от всички Алранови гризачи, които си мислят, че ще успеят да се скрият там. Искам хора и в гората, които да блокират пътя за отстъпление.

Лотар се поколеба само за части от секундата и Рутгар веднага се обърна към него:

— Това са твои хора — както нападателите, така и защитниците. Трябва да направиш избора си.

— Аз съм ти дал клетва за вярност — каза най-сетне Лотар.

— Тогава върви.

Алран и хората му никога не бяха хранили надежди да прехвърлят крепостните стени и да победят по-многочислената войска на Рутгар. Тяхната задача беше само да отвлекат вниманието, за да успее нападението отвътре. Въпреки това влагаха доста усилия и старание и мятаха стрели, камъни и обиди по крепостните стени. Обаче още първото саксонско тяло, хвърлено сред тях от наблюдателната кула, ги накара веднага да млъкнат. Второто и третото предизвикаха ужасени вопли.

— Алран! — извика Рутгар от наблюдателната кула. — Това бяха трима от хората ти. Тук има още трима. — Той избута вързаните и окървавени воини напред, така че другарите им да ги разпознаят. — Други твои хора все още се опитват да избягат от тунела, преди Лотар да ги застигне и направи на парчета.

Няколко бунтовници размахаха оръжие в безсилна ярост. Рутгар беше разкрил тайния им замисъл. Това, на което можеха да се надяват сега, беше да успеят да се спасят в гората, докато бяха все още живи.

— Битката свърши — извика Рутгар. — Не само това недомислено нападение, а абсолютно всичко. Преди два дни се ожених за девойка, във вените на която тече кръвта на стария Еркангар. Родът на предишния владетел ще продължи да управлява Ардун. В чест на моята невеста ще дам амнистия на всеки бунтовник, който днес остави оръжие и ми се закълне във вярност.

— Вземи си амнистията и си я заври отзад, франкско прасе! — изрева Алран и размаха меча си, но неговото предизвикателство остана самотно сред цялото бойно поле. Бунтовниците се споглеждаха смутено или обръщаха очи ту към земята, ту към Рутгар — не смееха да срещнат погледа на своя водач.

— Вземете тарана! — изкомандва ги Алран. — Ние не сме победени! Няма франк, който да може да удържи здравите саксонски воини, когато се бият за родната си земя!

В саксонските редици се надигна врява. Немалко воини попипваха колебливо дръжките на мечовете си.

— Ще се биете ли, докато изгубите всичко? — извика Рутгар. — Алран никога няма да управлява тук.

Неколцина от хората на Алран се обърнаха и побягнаха през рова и насипните укрепления. Но се спряха, ругаейки, щом забелязаха Лотар и воините му да излизат в края на гората. Алран видя капана и като се завъртя към Рутгар, размаха в безсилна ярост меча си във въздуха.

— Войната свърши! — предупреди Рутгар. — Предайте се и се закълнете да ми служите честно или пролейте кръвта си на бойното поле.

— Франкски крадец! — беснееше Алран. — Мое е правото да управлявам Ардун. Ти се би с Лотар за владението, но аз съм този, когото Еркангар остави като свой наследник. Бий се с мен!

Ръката на Рутгар стисна дръжката на меча — далеч по-доволен беше да се бие с меч, отколкото с думи.

— Ще се бия с теб, бунтовнико! Ще решим този въпрос за вечни времена.

Алран се засмя радостно.

— Днес ще срещнеш смъртта си, франк!

Рутгар само се усмихна.

— Ако това стане, ще се закълнеш да пуснеш всеки, който иска да си тръгне след твоята… победа.

— Да, мога да бъда великодушен.

— А хората ти няма да нарушават мира, ако паднеш победен.

— Хората ми знаят какво се изисква. Аз ще спечеля днес!

— Ще видим кой ще победи. — Рутгар направи знак на пазача на крепостните врати. — Отвори портата.

Само няколко минути бяха нужни на тълпата, за да се премести в двора за упражнения. Начело наперено крачеше Алран, сякаш вече бе спечелил боя. Хората му вървяха, скупчени заедно, и гледаха гневно, но смутено. Воините на Рутгар също скочиха от крепостната стена и тъй като слуховете се разпространяват бързо, тежките дъбови врати на каменната господарска къща се отвориха и от тях излезе шумна тълпа жени, деца и старци. Рутгар видя как Гизела си проправи път до края на арената. Пребледняла, тя хапеше отчаяно устни. Винаги податлив на съмнения, Рутгар се запита за миг дали тя се страхува за него или за Алран, но сърцето му го увери, че Гизела му е вярна.

Няма защо тя да се бои за него, каза си Рутгар. Той щеше да победи Алран и да спечели мира, който невестата му толкова жадуваше. Щеше да й го поднесе като сватбен дар.

Алран се спусна пръв. Мечът му изсвистя в страховита дъга, но Рутгар го посрещна със своя, малко изненадан от силата на противника си. Алран реагира бързо и замахна на косъм от металните плочки, които предпазваха гърдите на Рутгар. Той отскочи встрани и за миг отдаде почест на Алран, за да го поздрави за умението му. Бунтовникът отвърна на поздрава с кръвожадна усмивка, която веднага се изкриви в гримаса, тъй като Рутгар поде инициативата.

Атака, отстъпление, спускане напред, замах, мушкане, отбиване — ритъмът на битката пееше в кръвта на Рутгар. Безсилие и ярост намираха израз в жестоки удари и бързи отстъпления. Скоро миризмата на кръв и пот се смеси. Рутгар почувства нещо топло и лепкаво по ребрата си, там, където мечът на Алран бе намерил пролука в страничното свързване на ризницата му. Алени струйки потекоха по ръката му и закапаха от пръстите му.

Но Алран беше много по-зле. Саксонецът бе изгубил шлема си и разрязаният му скалп спускаше кървава завеса от едната страна на лицето му. Движенията му бяха станали непохватни, защото пазеше десния си крак, чието бедро бе разсечено до коляното. Множество други по-дребни рани го обагряха целия в алено.

Въпреки това дуелът продължаваше. Това беше битка, която трябваше да завърши със смърт. В очите на Алран блестеше решителност, но се четеше и болка. Физическата сила на саксонеца не можеше да се мери със силата на неговата целеустременост. Тя се изцеждаше все повече и той се биеше все по-бавно и тромаво. Най-сетне един гневен замах на Рутгар изби меча от ръката му. Когато саксонецът се спусна встрани да вземе оръжието си, Рутгар безмилостно атакува и опря върха на меча си в гърлото му.

— Ти загуби — изръмжа Рутгар. — Предай се или плати с живота си.

Земята, където лежеше Алран, потъмня от кръв. Рутгар неволно се възхити от този мъж, който гледаше толкова смело и предизвикателно, дори когато вражеският меч бодеше гърлото му.

Алран изрече някакво проклятие на саксонски и с безкрайна горчивина в очите изрева, сякаш надаваше боен вик:

— Предавам се!

Болезнен вой последва думите на Алран. Един от бунтовниците вдигна недоволно меч и извика:

— Не, никога!

Сред хората на Алран настана объркано раздвижване, но то бързо замря, защото воините на Рутгар и хората на Ардун ги обградиха и избутаха на окървавената площадка, за да вкусят те поражението заедно със своя вожд. Саксонците бяха дрипави и гладни — явно трудно преживяваха зимата, раздвоените им саксонски бради бяха сплъстени, грубите кожени ризници — изтъркани и корави от кръв и мръсотия. Въпреки това ръцете им здраво стискаха дръжките на мечовете.

— Ще ми дадете ли клетва за вярна служба? Или ще споделите килията с Алран?

Бунтовниците се размърдаха неспокойно и се скупчиха по-плътно, сякаш да извлекат сили един от друг. Рутгар махна на Етих да доведе Гизела.

Забеляза изненада и неохота, изписани на лицето на съпругата му, но беше твърдо решен да доведе нещата до желания край. Никога не я беше мамил, Гизела отлично знаеше намеренията му. И тя, като меча му, беше оръжие за постигане на мир. И смяташе да я използва така, както бе използвал и меча си.

Рутгар я хвана за ръката и я накара да застане до него.

— Вижте моята съпруга — обърна се той към бунтовниците и към тълпата. — Гизела, дъщеря на последния пълноправен саксонски владетел на Ардун, племенница на последния саксонски владетел на Стрингау и любимка на старите саксонски богове. Вие смятахте, че нейните магически умения ще ви донесат победа. Така и стана. Тя ми даде себе си, като встъпи в християнски брак с мен, и децата от нейната утроба — потомци на стария саксонски род — ще управляват тук след моята смърт. Бъдете мъдри и я последвайте, като ми дадете своята вярност.

Рутгар се втренчи неумолимо в хората на Алран.

— Закълнете се във вярност към мен и крал Карл, а после ми помогнете да превърна Ардун в едно силно владение, където можете да живеете с жените и децата си в мир.

Настана тягостна тишина, нарушавана единствено от плача на някакво дете. Рутгар стисна студената ръка на Гизела, но тя не откликна. Той я погледна и видя онова, което предполагаше — беше й противно, че я бе превърнал в символ на отстъплението.

Един по един бунтовниците хвърляха мечовете си на земята. Един по един те коленичеха, поставяха ръка между двете ръце на Рутгар и се заклеваха да му служат вярно. Гизела бе готова да избяга веднага щом пусна ръката й, но той я задържа до себе си с предупредителен поглед. Чувстваше как гневът й нагорещява въздуха помежду им, но изражението й прикриваше онова, което изпитваше.

Рутгар знаеше, че гневът на Гизела лесно може да бъде превърнат в страст. Важното бе, че настъпи така дълго жадуваният от нея мир. Войната бе свършила.

 

 

Гизела се учуди колко бързо хората от крепостта се върнаха към обичайните си дейности след една подобна битка. Тълпата се разпръсна, сватбените гости подновиха своето пируване, воините се поздравяваха за безкръвната — поне за тях — победа, а жените отново се върнаха към домакинската си работа.

Гизела си проправи път през тълпата, като се опитваше да не обръща внимание на отправените към нея погледи. Люшкаше се между облекчението и гнева, задето бе изложена на показ пред хората си по такъв начин.

След време гневът й взе превес. Той забушува като буря в гърдите й, помитайки последните остатъци от страха, зародил се у нея сутринта, когато бе събудена от новината за нападението на Ардун. Тя прегърна гнева си, може би дори излъчваше огнено сияние, защото Рутгар не дойде при нея да му лекува раните. Той превърза раната си с някакъв парцал и се зае да възстановява реда в крепостта и да успокоява гостите. А може би скимтенето, което се чуваше от килията на Алран, след като Гизела влезе с лекарствата си там, го бе обезкуражило да потърси помощта й. Тя не беше особено внимателна с Алран. След неприятностите, които беше причинил на нея и на Ардун, той не заслужаваше особено грижите й. Но в никакъв случай не го бе наранявала нарочно. Хленчът му се дължеше повече на страх от евентуална болка, а не на някакви болезнени процедури. Гизела още не бе срещала воин, който да не се страхува от зашиването на раната повече, отколкото от самото й получаване. Дори търпяха по-стоически желязото за обгаряне, отколкото иглата. И все пак Алран беше възмутително шумен и вероятно Рутгар смяташе, че Гизела подготвя същите мъчения и за него.

След вечерята, по време на която празното място на господаря се набиваше на очи, Гизела на драго сърце се зае да лекува един крепостен, който беше ритнат в окото от мулето си. За щастие окото му не беше трайно увредено, а само одраскано и кървясало. Тя го проми с билки и му направи превръзка.

— Благодаря, господарке — каза селянинът Готие с вежлив поклон. — Вече се чувствам по-добре.

— Дръж превръзката на окото поне до утре по това време — предупреди го Гизела. — Иначе лапата няма да помогне много.

— Както кажеш, господарке.

Гизела се усмихна.

— Готие, аз съм същото малко момиче, което гонеше от градината на жена си всяка пролет. Едва ли съм някаква дама.

Старият стопанин взе ръката й в своята груба и сбръчкана лапа.

— Ти наистина си дама. Ние сме щастливи — моята Клотилда и аз — да те видим да заемаш мястото, което ти се полага. А твоят Рутгар е добър човек. Алран също е добър човек, но не може да се сравнява с Рутгар.

— Да — тихо се съгласи Гизела. — Рутгар ще направи всичко, което е нужно, за да запази мира.

Готие кимна.

— Като раздаваше правосъдие, той накара Селдан да върне овцете, които беше откраднал от брат ми. Накара тази гадина да работи на брат ми цяла седмица, за да плати за постъпката си. Да, твоят Рутгар е твърд като камък, но е справедлив. Можеше да ни се падне и по-лош владетел. — Той присви здравото си око. — Виждаш ли мир за нас, господарке?

— Не съм виждала нищо през последните няколко седмици. Вероятно дарбата ме е напуснала.

— Не, господарке. Боговете никога няма да изоставят такава като теб.

Щеше да е истинска благословия, ако го направеха, мислеше си Гизела, след като старият човек си тръгна. Предвиждането беше повече проклятие, отколкото дар. Тя не бе видяла сватбата си или двубоя между Рутгар и Алран. Отначало си бе помислила, че това е двубоят от видението, което я преследваше след смъртта на Еркангар, но не беше така. Макар да полудяваше от страх преди схватката, тя нямаше вкуса на онзи ужас, който изпитваше, когато получаваше видението. Светът беше прокълнат да изпитва много видове страх, всеки със собствен привкус, но нито страхът, който бе преживяла този следобед, нито смущението, което я бе обзело, когато Рутгар я бе изложил на показ пред тълпата, представляваха трагедията от нейното видение.

— Гизела, знаех си, че може да си тук. — Адалинда се озова в малката лечебница. — Винаги щом сърцето ти е разтревожено, се обръщаш към своята лечителска дарба, нали? Когато майка ти беше притеснена, обичаше да кара предметите да летят из въздуха и накрая да се разбиват в стената. Твоето разрешение е много по-добро.

— Аз не съм разтревожена, господарке.

— Не ме наричай господарка, внучке. Вече не съм господарка в тази къща. И не ми казвай, че не си уплашена. Разбира се, че си.

Гизела подозираше, че Адалинда е тази, която бе разтревожена. Бе видяла изражението на баба си тази сутрин, когато саксонците бяха хвърлили оръжието си и бяха дали обет на Рутгар. Лицето й, което винаги беше много слабо и изпито, бе заприличало на страховит череп с две дупки вместо очи.

Адалинда провери рафтовете, по които бяха наредени гърнета със сушени корени и билки, тинктурите, които отлежаваха на работната маса, спретнато сгънатите парчета плат, служещи за превръзки. После се обърна към Гизела с кисела усмивка:

— Разбира се, че си разтревожена, внучке! Как би могла да не си? Познавам те. Може да си родена в колиба и израснала в калта, но ти си истинска дъщеря на Ардун и не можеш да си спокойна, когато това франкско животно те е използвало, за да подчини един горд и благороден народ — твоя народ.

Гизела се извърна. Тя обичаше Рутгар, той беше добър господар на Ардун. Да, беше я използвал безмилостно и щеше да го направи отново, ако станеше нужда. Но нима Алран не беше опитал да направи същото, без дори да се съобразява с нейните чувства?

— Започвам да свиквам да ме използват.

Очите на Адалинда горяха на слабата светлина на единствената свещ в лечебницата.

— Можеш да попречиш на това.

— Как?

— Ти си съпруга на Рутгар. Ти седиш до него в залата, докато се храни. Ти изцеждаш похотта му в тъмнината на нощта. Той ти има доверие — видяла съм го. Обича те с глупава мъжка страст.

— Той не ме обича — отрече Гизела подозрително. — Дори и да беше така, какво общо има то с каквото и да било?

— Убий го!

Решителните думи на Адалинда сякаш увиснаха във въздуха помежду им. Тя би шокирала Гизела много по-малко, ако я удареше.

— Убий го — повтори старата жена. — Има хиляди начини да го направиш. В теб са средствата, остава само да събереш смелост.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив! Това трябва да бъде направено и ти си тази, която ще го свърши! Ти си моя внучка. Във вените ти тече разтопено желязо вместо кръв, също както в моите. Жените от нашето семейство винаги са имали силата да правят онова, което трябва да бъде сторено, макар мъжете от рода ни да са безхарактерни.

Зашеметена, Гизела само гледаше невярващо баба си, която с царствена осанка се насочи към вратата.

— Добре помисли върху това — посъветва я Адалинда, преди да излезе. — Ти можеш да бъдеш падението на Ардун или неговият освободител. Лека нощ, внучке.

Гизела дълго стоя неподвижно, после скри лице в треперещите си ръце. Всичко, което някога бе искала от живота, беше спокойствие за себе си и за хората наоколо; всичко, което бе получила след смъртта на Еркангар, бяха конфликти. Беше сметнала, че с днешния ден бе дошъл краят им, но очевидно щеше да има още.

И тогава то отново я връхлетя, изгаряйки я през тъмнината на затворените й очи. Кръв, огън, железни остриета, които пеят смъртоносна песен. Киселият вкус на отчаян, безнадежден страх.

Съдбата маршируваше неумолимо под свой собствен барабанен ритъм, независимо какво правеха тя или Адалинда, или дори Рутгар. Другите й видения се бяха сбъдвали. Това също щеше да се сбъдне.