Емили Брадшоу
Момичето от езерото (10)

Десета глава

Рутгар оглеждаше опустошенията и се задушаваше от гняв. Нивите още горяха. Защитниците на Клиъруотър представляваха кървави купчини сред стърнищата на недожънатите жита. Колибите бяха пламнали и кълба черен дим се извиваха към надвисналите над тях ниски облаци.

Антониус стоеше пребледнял до Рутгар.

— Етих каза, че двамата с Ноткер ще ги задържат, сър.

Етих беше известен с надценяващото мнение за собствената си забележителна храброст, но в този случай Мечката не бе имал друг избор, освен да се бие с повече врагове, отколкото можеше да победи.

— Добре си направил, че си го послушал да доведеш помощ. С един човек повече или по-малко нещата не биха изглеждали по-различно. Проверете всяко тяло. Може някои да са още живи.

Сърцето на Рутгар бе натежало като камък, докато търсеше. Страхуваше се, че сред някоя кървава купчина тела ще открие лицето на Етих. Би трябвало вече да е свикнал със загубата на другари в битките, но Етих му беше повече от другар. Беше му приятел, почти брат.

— Милорд! — извика Лотар. — Етих е тук!

Там беше не само Етих, но също и Гизела, мръсна и опръскана в кръв, надвесена над огромните му гърди, които едва забележимо се надигаха. Рутгар се втренчи изненадано. Предполагаше, че саксонската магьосница бе вече някъде далеч оттук — с Алран.

— Отведете я! — рязко нареди той.

Гизела се опита да се противопостави на двамата мъже, които я дръпнаха от Етих. Лицето й беше изцапано с кръв, очите — трескави, златистата й коса падаше на сплъстени кичури върху раменете й. Когато погледът й се спря на Рутгар обаче, тя се успокои като дете, което се е събудило от кошмар.

— Рутгар?

— Да, това е Рутгар. — Той слезе от коня, но продължи да стиска седлото така силно, че кокалчетата му побеляха от усилието да се сдържа, за да не се нахвърли върху нея. — Много глупаво си постъпила, като си останала тук, на мястото на своето предателство. Каква игра играеш сега?

— Игра? — Тя все още изглеждаше като объркано дете, докато погледът й не се спря на Етих. Ужасът се върна в очите й. — Етих е…

— Жив е! — прекъсна я Лотар, който бе коленичил до тялото на великана. — Диша. Роланд също.

— Но не и благодарение на нея! — Рутгар повече не можеше да сдържа гнева си. Той приближи Гизела с треперещи от ярост ръце. Очите й се разшириха тревожно. В тях нямаше никаква преструвка за обърканост, само страх. — Предателка! Антониус ни каза как си ги подмамила тук, защото твоите растения уж виреели само на това място. Колко лесно се лъжат мъжете от една жена! Защо не избяга със своите приятели-бунтовници, глупачке? Нима си мислеше, че няма да те заподозра?

— Не! — хрипливо отрече тя, докато той я дърпаше от ръцете на хората си. — Нямам никакво участие…

— Лъжкиня!

— Не! — Тя хвърли отчаян поглед към Роланд, който седеше, подпомаган от Антониус. — Питайте Роланд. Той може да ви каже… — Гласът й заглъхна, щом очите й срещнаха гневния поглед на Роланд.

— Видях я да говори с онзи боклук — с усилие започна да обяснява Роланд. — Тя хвана ръката му… щеше да се качи… на коня му. Етих я спря. — Селянинът се отпусна назад върху Антониус и затвори очи.

Гневът на Рутгар се втвърди в гърдите му като бучка лед. Какъв глупак беше само, да се размеква пред магьосницата, да я смята за слаба и чувствителна, да позволява на кехлибарените й очи и обезоръжаващата и миловидност да го накарат да забрави, че жените са с каменни сърца. Ноткер и Етих бяха заплатили за неговата грешка. Побеснял, той посегна към гърлото на Гизела и вкопчи пръсти около крехката й бяла шия.

— Не, Рутгар!

Рутгар едва ли чу протеста на Лотар, нито пък чувстваше как онзи се опитва да разхлаби смъртната му хватка. Малките ръце на Гизела се увиха около китките му, но срещу неговата сила тя бе безпомощна като дете. Къде бяха нейните магии, нейните дръзки думи? Очите й не се откъсваха от неговите — като очи на диво животно, хванато в капан — безнадеждни, пламнали от предчувствието за неизбежна смърт. Тези очи. Тези диви, безпомощни, кехлибарени очи…

Не можеше да го направи, макар тя да заслужаваше и по-мъчителна смърт. Рутгар я блъсна към Антониус.

— Вземи я! Да язди с теб.

Лотар се спусна към задушената Гизела е изкривено от болка лице. Бедният, наистина беше като влюбен глупак, забеляза Рутгар. Той се протегна и го спря.

— Недей, остави я.

— Но тя е ранена.

— Не е ранена. Кръвта по дрехите й е от други хора, които умряха заради нейния заговор. Върви с Гастон да направите носилки за Етих и Роланд. Останалите да погребат мъртвите.

Той се обърна отново към Гизела, която стоеше вдървено, задържана от Антониус. Тя протегна умолително ръка.

— Рутгар, аз не съм…

— Замълчи! Ако ме предизвикаш още веднъж, няма да се отървеш жива.

Лицето й пребледня.

— Отведи я някъде далеч от очите ми! — заповяда той на Антониус.

Връщането обратно в Ардун бе много тягостно. Рутгар беснееше заради Алран и неговите главорези; против упоритите суеверни саксонци, които приемаха Кръста и властта на техния законен крал само под смъртна заплаха; против лековерната природа на мъжете, които се оставяха усмивката на една жена да ги отведе в капан. Последното се отнасяше не само за Етих и хората му, а и за самия него, защото той беше този, който пусна Гизела от крепостта с трима мъже охрана.

Рутгар погледна към Гизела, която яздеше с Антониус. Тя се бе отпуснала уморено на ръката му, с която той я придържаше на коня, а очите й не се откъсваха от носилката, върху която бяха Етих и Роланд. Вина, нещастие и загриженост бяха изписани по лицето й. Сянка на съмнение се прокрадна през твърдата броня на увереността му. Саксонската магьосница изглеждаше истински загрижена за Етих и стопанина. И ако само намесата на Етих й бе попречила да избяга с Алран, защо не беше побягнала, след като Алран бе сразил Етих?

Рутгар извърна поглед от нея. Не му се искаше съмненията да уталожат гнева му. Тя бе разтревожена, но както при повечето жени, тревогата й беше породена от страха за собствената й съдба. Но защо бе останала? Нима бе сметнала, че ще може да го заблуди, че е невинна?

Рутгар не искаше да слуша тази безпристрастна страна от разума си, която поставяше под съмнение вината й. Искаше да се отдаде изцяло на гнева си. Той му беше стар приятел, не отслабваше силите на мъжа, както правеха тревогата, страхът и вината, които чакаха да се нахвърлят отгоре му в мига, в който гневът му се стопеше. Тревога и страх за Етих; вина към Роланд и семейството му, които не беше успял да защити. Гизела беше удобна цел, към която да насочи гнева си, а той беше още по-яростен, защото осъзнаваше, че макар да бе опръскана с кръв и вероломство, тя все още караше сърцето му да пее. Всъщност така беше от мига, когато я бе видял за пръв път в гората — просната гола, но въпреки това дръзка и неотстъпчива. Беше като някаква разяждаща ума му болест с тези кехлибарени очи на фея, с гласа си и нежната извивка на усмивката си.

Проклета да бъде тази жена, дето така влезе под кожата му! Но той самият си беше виновен, защото се бе размекнал и оглупял заради някакви женски прелести. Искаше му се да намери лек против нейното въздействие, което нямаше нищо общо с истинските магии, а се дължеше преди всичко на необузданата му похотливост.

— Милорд… — Лотар изравни коня си с този на Рутгар. — Може ли да поговорим?

— Какво има?

— Гизела не може да участва в такъв кървав план на Алран.

Рутгар изсумтя презрително.

— Трябва да съм последният глупак, за да слушам теб по този въпрос. Ти очевидно си влюбен в тази жена.

— Не съм, сър.

— Наистина ли?

— Кълна се. Гизела… ми е скъпа… като приятелка. Познавам я, откак се е родила. Тя никога няма съзнателно да причини зло на някое същество.

Отново съмнения… Рутгар стисна зъби.

— Алран не би устроил такава кървава баня, ако знаеше, че Гизела ще е там — продължи Лотар. — Той не би поел риска да я ранят в битката. Явно е дошъл да излее яда си върху едно франкско семейство, което обработва саксонска земя.

— Роланд и Мерта бяха от Тюрингия.

— Алран не цепи косъма на две. За него са били франки. Предполагам, затова е избил селяните, заедно с добитъка. Когато е видял Гизела, вероятно се е опитал да я убеди да тръгне с него. Точно тогава Роланд ги е видял.

— Изглежда, хората тук гледат на Гизела като на някакъв символ на тяхната гордост. — Рутгар не се предаваше.

— Така е, старите традиции умират трудно. Майката на Гизела беше много силна магьосница, макар да правеше само бели магии. Хората приписват на Гизела същите умения. Тя е нещо като техен талисман, една малка сила, която може да се намеси между тях и нещастията на този свят. Но аз се кълна, милорд, независимо какъв символ е, Гизела не носи никакво зло.

В главата на Рутгар се зароди идея. Тя едновременно удовлетворяваше чувството му за безсилие и безпристрастната му тактическа мисъл. Той се усмихна.

— Вие, саксонците, трябва да се научите, че е опасно да се залага толкова на символи. Те могат много лесно да бъдат използвани против вас.

 

 

Малката лечебница на Гизела бе просмукана с миризмата на кръв, а въздухът бе натежал от болка. Мисълта, че Етих бе съсечен, докато я защитаваше, се забиваше в сърцето на Гизела като меч. Когато бедният воин дойдеше в съзнание, тя знаеше, че жилото на нейната вина щеше да бъде нищо в сравнение с болката, която щеше да изстрада той заради големия разрез през корема. Беше благодарна, че той остана в безсъзнание, докато зашиваше плътта му. Когато сложи нагорещеното желязо, за да запечата раната, той дойде в съзнание само колкото да изкрещи и отново потъна в несвяст.

Гизела почисти лечебницата, но все намираше още нещо за вършене, за да не си тръгва. Не й се искаше да оставя Етих. Непрекъснато следеше пулса, дишането, цвета на лицето му. Искаше той да живее, раните му да заздравеят чисто. Когато не можеше да измисли повече молитви, тя седна до него и хвана огромната му лапа в ръката си.

— Не беше по моя вина, Етих. Кълна се, че не беше. — Безчувственият човек беше най-добрият довереник, затова тя не се опитваше да се сдържа. — Рутгар е убеден, че съм престъпница! Ако вашият крал Карл разчита на хора като него, истинско чудо е, че великото му кралство още не се е разпаднало на дузина воюващи парчета.

Тя поспря, за да намаже с малко мехлем наранената му плът.

— Твърдоглав, вироглав, подозрителен, арогантен, груб, недалновиден — продължаваше да нарежда. — Той е най-вероломният и неразумен човек, когото познавам.

— Забрави надменен — долетя до слуха й мъчителен шепот.

— Да, това е Рутгар.

Гизела замръзна. Етих говореше с притворени очи.

— Продължавай, малка котко. По-добре да си остриш ноктите с Рутгар, а не с мен. Чувствам, че някой е ровил из червата ми. Или пък са се изсипали на земята и са били стъпкани от коня ми.

— Не е чак толкова ужасно. — Тя свърши работата си колкото можа по-бързо и по-внимателно. Етих не трепна, докато мажеше зашитата и обгорена плът, но въздъхна дълбоко, докато чистеше прясната кръв и му слагаше лапа от чер оман и бяла върба.

— Можеш ли да издържаш на болката, Етих? Или да ти дам нещо за сън?

— Не. Ще заспя завинаги, ако порязаното вземе да загнои.

Гизела не смееше да го погледне в очите.

— Не гледай така, девойче. Ти нямаш пръст в тази работа. Беше мой дълг да те защитавам. Това и направих.

— Аз не съм извикала Алран, Етих. Кълна се.

— Знам. Видях лицето ти, когато онзи дявол посегна към теб. — Той отвори очи. Лицето му бе изкривено от умора и болка. Гизела видя лошото предчувствие, изписано в зениците му. — Ще живея ли или дяволът ми приготвя дом в ада?

— По-вероятно е дяволът да почака за твоята компания. Мечът на Алран не е засегнал нищо жизненоважно, а аз почистих раната добре със смирна и върба, преди да я обгоря, така че се надявам да не загнои.

— Аз също — каза той с горчива усмивка, която се превърна в грозна гримаса, когато опита да седне.

Гизела внимателно го положи обратно.

— Трябва да лежиш неподвижно няколко дни, мой добър великане, иначе можеш да довършиш онова, което Алран не е успял. Истинско чудо е, че мечът му не е стигнал до червата. Изглежда, вие, франките, сте неуязвими за саксонските остриета.

— Ще ми се да е така — с мъка изсумтя Етих. Гизела покри пациента си с одеяло и започна да чисти чиниите, които бе използвала, за да смеси лапата. Очите на Етих я следваха.

— Алран ли остави тези синини на шията ти? — тихо попита той.

— Не — докосна ги тя. — Рутгар ги направи. Смята, че съм ви подмамила в капана на Алран и без малко щеше да ме убие заради това.

— Той е много избухлив, щом става въпрос за теб. А и ти му даваш достатъчно дърва, за да поддържаш огъня. — Той вдигна рошавите си вежди. — Чудя се как още не те е смачкал. Сигурно в сърцето си те харесва.

— Та той няма сърце — засмя се Гизела.

— Опитва се да накара света да мисли така — отвърна Етих и бавно се усмихна.

 

 

По време на вечерята Рутгар беше в смразяващо настроение, макар Гизела да бе съобщила, че Етих ще се оправи. Тя едва хапваше от яденето си между различните задължения, които изпълняваше край огнището и масата. Апетитът й беше изчезнал, потръпваше от начина, по който Рутгар я следеше с ледения си поглед. Вниманието му я плашеше, както никога досега. Би приела по-лесно неприкритата омраза, отколкото замисления, съзерцателен и смущаващо мъжки поглед, който следеше всяко нейно движение.

Като се опитваше да бъде на възможно по-голямо разстояние от господаря си, Гизела остави задълженията около масата на Атруда и се зае да сервира на обикновените войници и занаятчиите. Но това беше слаба защита, обречена на провал. По средата на вечерята Рутгар я извика с повелителен жест. Нямаше как да не се подчини.

— Искам още пиво — заповяда той.

Гизела размени бърз поглед с Атруда, която лесно би могла да му налее, без Гизела да прекосява половината зала. С едва забележимо вдигане на раменете Атруда я остави на милостта на Рутгар и отиде да сервира на другите маси.

— Още пиво, Гизела! Нима това е толкова трудно изпълнимо?

Тя вдигна каната и заобиколи стола му, за да налее в стакана, който беше от другата му страна. Рутгар обаче нарочно наклони стола си назад, така че облегалката да опре в каменната стена. Гледаше я с вдигнати вежди как се колебае.

— Искам пиво, момиче. Да не си глуха?

Вече всички ги наблюдаваха. Тя стисна зъби с пламнало от смущение лице. Изкушаваше се да плисне пивото в скута му, но като знаеше характера му, несъмнено щеше да си подпише смъртната присъда. Наведе се през него и гърдите й опряха в рамото му, въпреки старанието й да не го докосва. Докато пълнеше стакана, очите му шареха из процепа на ризата й…

Когато най-сетне се изправи, многозначителната му усмивка я изкушаваше да го удари.

— В теб имало повече магии, отколкото предполагах — каза той така, че само тя да го чуе. Но одобрителният му поглед не остана скрит за присъстващите. — Ще отидеш в стаята ми след вечеря!

Възцари се тишина. Гизела знаеше, че всички бяха наострили слух, а Рутгар дори не се бе опитал да снижи тона си. Едва ли някой бе толкова наивен да вярва, че той иска само да подредят стаята му преди лягане.

— Аз… — заекна девойката.

— Какво?

Тя отчаяно се мъчеше да намери някакво извинение.

— Трябва да се грижа за Етих, милорд. Не мога да го оставя сам.

— Ако той е в такова състояние, в каквото ни го описа, може да мине и без теб няколко часа.

Беше сигурна, че страните й бяха червени като въглените в огнището.

— Имам… други задължения, милорд.

— Предпочитам да изпълняваш задълженията, които аз ти възлагам.

Гнусна свиня, да я унижава така пред очите на всички! Тя стисна устни и го изгледа свирепо.

— Предпочитам да не го правя… милорд.

Усмивката му беше смразяваща, но в същото време предизвикваше странна топлина по тръпнещата й кожа.

— Гизела — каза той, като предупредително поклати глава, — твоите предпочитания нямат никакво значение.

Тя отчаяно ровеше в ума си за друго извинение, но в най-критичния момент той беше празен.

— Иди да донесеш още пиво, преди да отидеш в стаята ми, девойче.

Като едва се сдържа да не го удари, Гизела тръгна към кухнята, но после реши, че никой няма да забележи, ако се забави малко повече и рисковано се втурна към лечебницата. Белият прах, който взе от рафтчето, не бе докосван, откакто бе умряла Герсвинда. Гизела не беше го използвала, но сега щеше да го оползотвори. По дяволите всички, които пиеха и се смееха с Рутгар тази нощ.

Като не обръщаше внимание на многозначителните погледи, които я атакуваха от всички страни, Гизела пренесе каната с прясно налятото пиво през хола и я постави на господарската маса до лакътя на Рутгар.

— Забавлявайте се, милорд.

Той й намигна и лицето й пламна.

— Наистина смятам да се забавлявам, девойко.

 

 

Час по-късно Гизела вече бе утъпкала пътека до умивалника в стаята на господаря. Полъхът от нейното минаване разлюляваше завесите на голямото легло, което се бе проснало по средата на стаята като огромен звяр и непрекъснато й напомняше защо се намира там. Рутгар искаше да съчетае наказанието й с една нощ лудории за себе си. Колко типично за един мъж да превръща всичко в победи — ако не с меча от желязо, то с меча от плът.

В крепостта, селото и стопанствата другите момичета се разделяха с девствеността — доброволно или не — още преди да имат гърди. Но не и Гизела. Никой не се бе осмелил да я насили, а когато си избереше някого, той щеше да бъде човек, който я иска заради самата нея, а не заради силата, която всички си мислеха, че притежава. Алран я бе пожелал като символ на власт. Рутгар я искаше, за да покори старите саксонски традиции. Нямаше да позволи да я използват по такъв начин.

Ами ако той наистина я желаеше? „Глупости — нахока се тя, — той не иска мен, а магьосницата на Ардун! Няма да позволя да ме използват по този начин!“ — кълнеше се, застанала пред прозореца и загледана в бързо спускащия се мрак навън.

— Радвам се, че си била така умна да не ми се противопоставяш.

Гласът на Рутгар я накара да се извърне рязко от прозореца. Напрежението изпрати вълна от нова енергия по тялото й, докато той затваряше вратата и слагаше резето.

— Как би могъл някой да си помисли, че може да не се подчини на великия Рутгар? — саркастично отвърна тя.

— Наистина! Ако го беше направила, щях да те извлека от скривалището ти, където и да беше то! — предупреди я той, разкопчавайки бродираната си наметка. Захвърли я върху един стол до гардероба: — И те съветвам да не се опитваш да пробваш.

— Аз също те съветвам да не се опитваш.

— Нима? Действай, котко, извикай всичките дяволи! Къде са старите ти богове, когато ти трябват?

— Внимавай, вожде. Още не е късно да ги викна.

Той седна и събу ботушите си, после се съблече. Меката материя на долната му риза се опъна по широките му рамене и подчерта изваяните мускули на гърдите му, които я привличаха. Може би чувстваше това привличане, защото бе магьосница, а може би просто защото беше жена.

— Нямам желание да се правя на стерва заради теб, Рутгар.

— Никога не бих те сбъркал с такава, Гизела. Стервата обикновено се опитва да достави удоволствие на мъжа. Освен това нямам никакво намерение да ти плащам за услугата.

— Може да ми платиш по-скъпо, отколкото си мислиш.

— Прекалено дръзка си за крепостна селянка. Сигурно е така, защото хората тук прекалено те глезят.

— Никой не ме глези.

— Трябва да научиш нещо за истините в този свят — каза той, докато събличаше долната си риза. Белезите по гърдите му говореха за годините на войната. Изведнъж се почувства много дребна, но не и изплашена.

Рутгар метна ризата си на стола и се приближи към нея като лъв, който дебне плячката си. Гизела отстъпи една крачка, после още една.

— Не съм направила нищо, с което да заслужа такова отношение, милорд.

— Така ли мислиш? Тогава можеш да се смяташ за жертва на войната. Ти сама се включи в тази битка, значи трябва да приемеш последствията, когато губиш.

— Аз… аз нямам нищо общо с днешното нападение. Кълна се! — Тя се блъсна в леглото и отскочи от тази ужасна мебел като изплашено зверче.

— Може и така да е. Но твоите хора те смятат за сила, която ще ги предпази от последствията на техния бунт. Ти си нещо като талисман, който гарантира оцеляването на саксонската власт.

Той, изглежда, не бързаше да я хване. По-скоро преследването му доставяше удоволствие. Решителността й да се бори отслабваше.

— Не е вярно! — Гизела знаеше, че лъже, защото Адалинда и Алран се бяха постарали да я наклеветят.

— Съвсем вярно е, Гизела. — Рутгар поклати глава. — Ти си олицетворение на глупавите мечти за саксонско кралство. Щом бъдеш покорена, народът ти също ще бъде покорен.

— Лъжец! — Тя усети, че гърбът й опря в студената каменна стена. Нямаше накъде да отстъпва. — Използваш това като извинение. Ти си само едно разгонено животно.

Той се спря и скръсти ръце на гърдите си. Очите му я оглеждаха възхитено.

— Разгонено животно, а? Още едно престъпление, за което ще отговаряш, защото ти си виновна да съм такъв. Може би не си никаква магьосница, а сирена, която е дошла от морето, за да разпалва до лудост мъжкия нагон.

— Не оправдавай похотливостта си с мен! Аз съм девица и не познавам мъжете!

— Девица? — Той се изсмя. — Много невероятно извинение, девойче.

— Такава съм! Кълна се!

— Ти се кълнеш за много неща, Гизела. В истинността поне на това твое твърдение ще мога да се уверя много скоро.

— Не! — Тя се опита да се измъкне, когато Рутгар посегна към нея, но той се оказа по-бърз и като я притисна към стената, покри устните й с целувка. Тялото му прилепна към нейното с всяка своя извивка, сякаш майката природа ги бе създала да останат слети в едно. По нея предателски се разля приятна тръпка и разумът й се превърна в слаб глас, който се опитваше да надвика шума от урагана на разбушувалата се кръв. Сърцето й препускаше лудо.

Атаката приключи, но очите на Рутгар все още проникваха в душата й. Устните му се извиха в чувствена усмивка.

— Малка саксонска магьоснице, не трябва да се страхуваш. Може би тази битка ще достави удоволствие и на двама ни.