Емили Брадшоу
Момичето от езерото (13)

Тринадесета глава

Сутрешното слънце струеше през полуотворените капаци и една ярка лента светлина пресичаше лицето на Гизела. Тя се размърда, въздъхна и се зарови още по-дълбоко в топлото легло. Нещо не беше наред. Още сънена, не можеше да осъзнае какво беше то, но след малко разбра, че ръката й среща само празнота в другата страна на леглото. Мястото, където бе лежал Рутгар, беше студено.

Рутгар! Спомените я връхлетяха с ярки подробности. Гизела скри очи с ръце и изстена. Страните й пламнаха от огорчение. Съвсем не се бе държала като мъченица, а като обикновена жена. Не се бе наложило франкът да я насилва, тя почти го бе молила да я обладае и беше му отстъпила не само тялото си.

Гизела изчака приливът на срам да затихне, без да маха ръка от очите си, сякаш можеше да се предпази от угризенията, както от слънцето. Старите богове сигурно щяха да изпратят гневни гръмотевици към съвестта й. Тя се напрегна в очакване на тяхното отмъщение, но тъй като то не дойде, предпазливо махна ръка от очите си и ги отвори. Трябваше да се вкамени от срам и вина, но изненадващото беше, че съвестта й се чувстваше съвсем свободна. Беше тиха и спокойна, а светът й се струваше мек и светъл. Рутгар не беше враг…

С внезапно нетърпение да поздрави новия ден Гизела отметна топлите завивки. Водата в каната на скрина беше студена, но не можеше да охлади топлината, която все още я обгръщаше.

До купчината със скъсаните й дрехи лежеше ленена пола и избродирана туника, заедно с плетени чорапи, долна риза и фино изработен колан, украсен с малки парченца от скъпоценен камък. Гизела докосна почтително дрехите. Никога не бе носила такива неща, но сигурно бяха за нея.

Първите пристъпи на срам боднаха сърцето й. Ако това беше отплата за нейната добродетел, тя наистина беше продажна жена. Гизела отпъди тази мисъл. Ако не облечеше тези дрехи, трябваше да слезе долу гола, защото старите й дрипи не се виждаха никъде.

Дългата до пода тъмносиня пола прилепна по тялото й и беше изненадващо мека — съвсем различна от грубата вълна, която бе носила през целия си живот. Туниката беше от по-светло синьо. Деколтето, ръкавите и долният ръб бяха избродирани с копринен конец. Парченцата скъпоценни камъни в колана отразяваха цвета на плата и сякаш ставаха два пъти по-големи.

Като приглади туниката по хълбоците си, Гизела си помисли, че вече знае как се чувстват благородните дами, облечени в такива разкошни дрехи. Стори й се, че е твърде впечатляваща за обикновена крепостна селянка.

Когато Гизела влезе в кухнята, Ерментруда замръзна, вперила очи в нея. Тя изпусна лъжицата в тестото за палачинки, което бъркаше енергично, но пъргаво я извади и едва се съвзе от изненадата.

— Ставаш много късно — каза й тя, но без обичайната си язвителност. — Отдавна почистихме след закуската, а обядът още не е сготвен.

Гизела изведнъж се почувства неловко. Фределин и Джилън я гледаха като непозната. Разбира се, всички знаеха какво бяха правили тази нощ двамата с Рутгар в неговата стая. Всяка друга жена в Ардун би могла да отиде в стаята на господаря, без да се чуе каквото и да било, но Гизела знаеше, че на нея няма да й се падне щастието да се радва на такова безразличие.

Тишината в кухнята бе неестествена. Тя почувства, че се изчервява. Внезапно вратата се отвори с трясък и Гунтар връхлетя с две ведра вода от кладенеца.

— Къде искате… — Той видя Гизела и едва не изпусна ведрата. Разплиска вода върху току-що измития от Ерментруда под.

— Внимавай какво правиш, глупако! — прогърмя тя.

— Гизела? — Той говореше така, сякаш не очакваше да я види жива. — Ти… добре ли си?

— Да.

— Изглеждаш… различна.

— Това е от дрехите. Моите бяха…

— Мога да си представя в какво състояние са твоите — съвсем на място се обади Ерментруда, — но и тези на майка ти ти стоят добре.

— На майка ми ли?

— Да, господарят попита тази сутрин за нещо, с което да те облечем. Дадох му някои неща, които Герсвинда бе оставила, когато старият Еркангар я изпрати да живее в селото. Хубаво е, че ти стават — сякаш са правени за теб.

Джилън се наведе към Фределин и прошепна нещо в ухото й, а тя се изкиска.

— Хайде на работа! — скара им се Ерментруда. — Мързеливи повлекани. Тези репи ще се сбръчкат, докато ги обелите и нарежете. А ти, Гунтар, донеси дърва за огъня и още вода, за да се напълни големият казан. А за теб — тя се обърна към Гизела — има хляб, сирене и студена наденица да похапнеш. — Огледа я така, че Гизела се изчерви. — Сигурно трябва да се подкрепиш след такава нощ, моето момиче. Яж до насита, после отивай горе да се погрижиш за великана, че ръмжи като мечка цяла сутрин. — Тя махна повелително с ръка към Джилън. — Донеси една филия хляб и малко масло на Гизела.

Джилън се подчини, но огледа негодуващо Гизела, когато й донесе чинията с храна.

— Залавяй се за работа — предупреди я Ерментруда — и престани да гледаш като паднала от луната.

Джилън изсумтя и се махна. Гизела въздъхна.

— Не им обръщай внимание — посъветва я Ерментруда. — Ще усещаш погледи, ще чуваш разни думи, и то не само от тези момичета. Ако се оставиш да ти влязат под кожата, ще бъдеш в окаяно състояние.

Гизела се взираше в масата пред себе си и не смееше да срещне очите на готвачката.

— Не гледай така, момиче. Вината не е твоя, нито пък тяхна. Хората тук смятат, че ти единствено можеш да използваш магия в полза на саксонците. Сега изглежда, че си отдала всичката си магическа сила на Рутгар. Много хора тук го смятат за добър човек, но той все пак не е саксонец, нали?

— Няма нищо магическо в това, което се случи между мен и Рутгар — тихо каза Гизела, но знаеше още докато говореше, че лъже. Магията се правеше и проявяваше по много и най-различни начини. Това, което в тъмните часове на нощта бе превърнало Рутгар от завоевател в любовник, сигурно беше магия. Какво я бе накарало да се отдаде така блажено — това сигурно също беше магия? Но не и такава, която Рутгар би могъл да използва, за да покори нейния непокорен народ.

Ерментруда се пресегна и хвана неловко ръката й.

— Не ти подхожда да се цупиш така, докато носиш дрехите на майка си, защото Герсвинда беше непресъхващ извор на сила. Вдигни глава, момиче, и бъди достойна дъщеря! Не си отишла по желание при Рутгар и всички, които те укоряват с погледи, ще го разберат, след като преодолеят изненадата си. Не обръщай внимание на Джилън, защото тази повлекана просто ревнува. В края на краищата твоят Рутгар е много хубав мъж.

— Не е моят Рутгар.

— Може би не е твоят Рутгар, но очите ми подсказват, че известно време занапред ти ще бъдеш неговата Гизела и е най-добре да свикваш с това. Спри да трошиш хляба и го изяж. После иди при онзи мърморещ великан и излей нещо в гърлото му, та да млъкне.

Бяха преместили Етих от лечебницата в една от другите стаи на къщата. Докато стигне до нея, Гизела забеляза, че старата Ерментруда беше права — момичетата, които чистеха залата, я проследиха с любопитни погледи. Гунтар и синът на ковача, Джеф, ринеха пепел от огнището. Те срамежливо я стрелнаха с очи и се съсредоточиха в работата си. Дори Гунтар, който й беше приятел, не знаеше какво да мисли вече за нея.

Най-неприятно от всичко беше разминаването с двама от хората на Рутгар на площадката пред стаята на Етих. Ухилените им физиономии я накараха да настръхне. Очевидно всички — и прислуга, и воини — знаеха за падението й и я гледаха с разочарование и мрачни помисли. Щеше да се учуди, ако селяните от отдалечените стопанства още не знаеха новината.

Мечката я посрещна с достойно за името си ръмжене.

— Ето те и теб най-сетне! Нямаш право да ме оставяш на милостта на старите прислужници в това мухлясало място. Те не ми дават нищо друго, освен бульон — с цвят на конска пикня. И със същия вкус.

Гизела се опита да го погледне строго, но не успя да сдържи усмивката си.

— Виждам, че вече си събрал достатъчно сили! Да не би да имаш навика да опитваш конски бульон, великане? Сигурно затова си станал толкова голям.

— Ако бях опитал, сигурно щеше да има същия вкус като отварата, която старото черно плашило налива в гърлото ми.

— Не бива да наричаш Адалинда „старо черно плашило“. Тя е с благороден произход. Облеклото и е черно, също като съдбата на народа й.

Гизела разви превръзката от гърдите на Етих и я подуши дали мирише на кисело или гной. Тя беше влажна от пот и от изтеклите от раната секрети. Очевидно Адалинда не беше посмяла да я смени, докато Гизела беше затворена в стаята на Рутгар. Превръзката, слава богу, миришеше добре. Парчетата върху раната бяха изцапани с малко кръв, но тя беше чиста и яркочервена.

— Оправяш се забележително бързо, великане мой. Изглежда, франкската плът не се дава лесно на саксонския меч.

— Да, девойче. Една златокоса магьосница и един подивял бунтовник не са достатъчни да повалят Мечката.

Усмивката на Гизела помръкна и Етих незабавно се поправи:

— Гизела, само се шегувам. Знам, че нямаш никакво участие в планирането на това нападение. Казвал съм го и на теб, и на Рутгар. Макар че кой знае какво си мисли господарят ти!

През изминалата нощ тя знаеше какво мисли той или поне така бе изглеждало. Бе чувствала онова, което чувстваше той, бе вярвала в онова, в което вярваше той, бе станала като част от него. На дневната светлина обаче нощната магия избледняваше като сън.

Докато миеше раната на Етих с отвара от бял равнец и смирна, Гизела почувства как очите му шарят по лицето й.

— Онзи упорит глупак държа ли се внимателно с теб снощи, девойче?

Гизела се намръщи.

— Вече не съм девойче, както ти и всички останали в крепостта знаете. Защо е този интерес към моето падение?

— Предупреждавах те, малка котко. Ако си точиш ноктите върху твърдата кожа на Рутгар, най-вероятно ще бъдеш смачкана.

Очите на Гизела се насълзиха.

— Жената, която се събуди в тялото ми тази сутрин, не е същата девойка, на която Рутгар нареди да отиде в стаята му. Не знам как да се чувствам или какво да мисля, освен това, че искам да ме оставят на мира.

Гизела отчаяно се опитваше да спре сълзите си, но за неин срам те продължаваха да се стичат по лицето й.

— Груб ли беше с теб, девойче? Не виждам синини.

— Не — каза тя между хлипанията, — не беше груб. Но той… ме накара да забравя кой е… за известно време.

— И мразиш ли го сега? — многозначително се усмихна Мечката.

— Не — въздъхна Гизела. — Никога не съм го мразила. Но си мисля, че сега вече се страхувам от него.

— Умно е да се страхуваш от Рутгар. — Той се вгледа в мокрото й от сълзи лице. — Това неминуемо щеше да се случи. Съдбата е такъв хитър жонгльор. Ще бъдеш добра с бедния човек, нали, девойче?

Гизела го погледна изненадано и избърса мокрите си страни.

— Аз да бъда добра с него?

— Рутгар не е срещал много жени през живота си, като изключим продажните. Съмнявам се, че ще знае какво да прави с теб.

Гизела се сети колко добре знаеше Рутгар какво да прави с нея през изминалата нощ. Но тя нямаше представа какво точно имаше предвид Мечката.

— Този разгонен звяр знаеше по-добре какво да прави с мен, отколкото аз с него. Може би сега ще ме остави на мира — нали вече показа на всички колко лесно може да ме постави на колене.

Етих се засмя, но лицето му се изкриви от болка.

— Не мисля така. Освен това се съмнявам, че Рутгар иска да те види на колене. По-вероятно е в най-скоро време да те пожелае по гръб.

Гизела се изчерви и съжали, че е изложила на показ наранените си чувства.

— Какво е това, което кара мъжете да пренебрегват разсъдъка си, даден им от Бога, и да мислят с мечовете си или с онова дребно оръжие, което носят между краката си?

— Нима беше дребно, девойче?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Трябваше да внимавам какво говоря, а ти можеш сам да си сменяш превръзките и да пиеш конска пикня до края на седмицата — хич не ме интересува! — заплаши го тя и излезе от стаята, следвана от тихото му хихикане.

Гизела беше благодарна, че Рутгар не беше в залата, когато слезе по стълбите. Рано или късно щеше да се наложи да го срещне. Дали можеше да го погледне в очите и да види същия мъж, когото бе открила предишната нощ — онзи, който й бе влял силата си заедно със страстта си, който едновременно я притежаваше и закриляше, който беше откраднал душата й, но й беше дал своята в замяна?

Дали всичко това не беше плод на фантазията й? Не й се искаше да разбере. Скоро щеше да се наложи да го срещне, но поне засега беше спокойна. Тя изтича в тъкачницата.

Седнала пред стана си и втренчила невиждащите си очи в плата, който тъчеше, Драда извика името й още щом влезе. Гизела се усмихна, озадачена, както винаги, когато старата жена познаваше всекиго и всичко, което се движеше край нея.

— Да, стара майко — отвърна тя, надвиквайки шума на становете. — Аз съм, Гизела.

Драда се засмя и другите жени вдигнаха глави от работата си.

— Значи си избягала от задълженията си в господарската къща?

— За известно време. — Докато Рутгар не дойдеше да я търси. А може би и за по-дълго. Дали веднъж щом жертвата бе повалена, ловецът нямаше да изгуби интерес?

— Добре — кимна Драда. — Ако ръцете ти са свободни, има вълна за разчепкване.

Другите жени следяха с поглед Гизела, докато се отправяше към купчината вълна в другия край на стаята. Преди я посрещаха с приказки и клюки. Сега не казваха нищо, но очите им говореха красноречиво за тъга, примесена със съжаление и презрение. Тя въздъхна и се залови за работа.

Когато Драда я изпрати да донесе ведро вода от кладенеца, Гизела с облекчение тръгна нататък. Атмосферата сред жените бе започнала да я потиска. Би предпочела да слуша закачките на Етих или нравоучителните лекции на Ерментруда. Като минаваше край ковачницата, тя махна с ръка на Томас. Ковачът се втренчи в нея за миг, после се усмихна и отвърна на поздрава й. Обърна се и каза нещо на сина си Джеф, който се втурна към нея и взе ведрото от ръката й.

— Баща ми иска да ти кажа, че изгореното на ръката ми е много по-добре.

Гизела спря и погледна ръката му.

— Радвам се, че заздравява така добре, Джеф.

— Наложи се да заколим старата крава и сега мама ти прави чудни обувки от кожата.

— Много е щедра, Джеф. Не биваше да го прави.

— Това е, задето ме излекува. Тя казва, че една ръка струва десет чифта обувки. Ако дойдеш да ги пробваш, ще ти ги направи по мярка.

Ето че вече съм облечена и обута добре, помисли си Гизела, благодарение на направени услуги. Но онези, които бе направила за малкия Джеф, не тежаха на съвестта й, както тези за Рутгар.

— Ще се отбия да поговоря с майка ти на връщане от кладенеца.

— Аз ще ти занеса водата — предложи Джеф.

— А не трябва ли да надуваш ковашкия мях за огъня на баща ти?

— Татко няма да има нищо против. Той казва, че хората тук трябва да се отнасят с теб като с благородница, а не като с незаконородена повлекана.

Гизела се усмихна, като си представи как би се ужасил Томас, ако чуеше да повтарят думите му.

— Тогава помощта ти е добре дошла, сър. И аз съм ти много благодарна за нея.

Не успяха обаче да стигнат до кладенеца. Двамата франки, които бе срещнала, когато отиваше да се погрижи за Етих, стояха облегнати на каменната ограда до конюшнята. Единият вдигна глава и очите му светнаха, щом я видя. Той сбута приятеля си й посочи към нея. Гизела стисна по-здраво ведрото. Мъжете се ухилиха и се отблъснаха от стената.

 

 

Рутгар прокара чесалото по лъскавата козина на Дуумсейър. Познатият мирис на конюшнята беше като балсам за дробовете му, а огромното тяло на коня му действаше успокояващо като майчина гръд.

Трудно беше за един мъж да признае, че е страхливец, но днес той бе точно такъв. Беше се сражавал в толкова много битки, че не помнеше броя им, но тази сутрин бе избягал, за да не се изправи лице в лице с една малка девойка, която бе тъй беззащитна, въпреки смелите си думи и сърдитите нападки.

Мечката се оказа наистина прав. Рутгар не бе предполагал в какво се забърква. Беше вкарвал в леглото си много жени — дами от двора, робини, крепостни. Всички те бяха доброволни партньорки, някои от тях дори твърде ентусиазирани. Никоя обаче не бе събуждала такава страст у него, както Гизела. Обладаването й не беше само притежаване на едно примамливо тяло. Нито пък покоряване на девойка, станала символ на упоритостта на своя народ. Обладавайки я, той бе загубил част от себе си, а в замяна бе получил само смут и уязвимост.

Жените бяха опасни същества, той знаеше това от много крехка възраст. Трябваше да си го припомни още първия път, когато бе изпитал интерес към Гизела.

Отвън се чу странен шум, който наруши вглъбеността му. Някаква група хора от другата страна на стената караше Дуумсейър да мърда нервно, а другите коне потропваха и пръхтяха. Рутгар изруга. Светът не беше наред, щом човек не можеше да намери спокойствие дори в конюшнята. Изхвръкна навън, доволен, че е намерил възможност да излее поне донякъде яда си върху онези, които бяха решили да нарушават сутрешното му спокойствие.

— Какво става тук? — запита той от вратата на конюшнята.

Боричкащите се мъже и момчета подскочиха като ударени с камшик. Пронизващият му поглед попадна на ковача Томас, от чийто нос капеше кръв. Синът му Джеф и още няколко момчета на негова възраст бяха с насинени физиономии. Четирима франкски воини отстъпиха смутено назад, щом Рутгар ги погледна. Очите му, водени сякаш от невидима нишка, спряха накрая върху Гизела, която се бе свила на земята до оградата. Внезапната тревога, която изпита, премина, щом тя се изправи на крака, очевидно невредима, и изгледа гневно воините.

— Пак ти! — въздъхна Рутгар. Ако старите саксонски богове бяха още живи, изглежда, бяха решили да не му оставят минутка спокойствие. — Трябваше да се сетя, че си в центъра на всяка дандания.

— Вината не е моя — заяви Гизела. — Твоите разгонени воини са причина за всичко. Ние с Джеф просто минавахме оттук на път за кладенеца, когато тези двамата — тя ги посочи с пръст — ни нападнаха. После, като видяха, че не могат да се справят с една жена и едно дете, извикаха и другите двама.

Рутгар задуши внезапния пристъп на гневна ревност, който се надигна в него. Обърна се към своите хора, а те запристъпяха нервно под мрачния му поглед.

— Само искахме да си поиграем с тази мръсница — каза единият, — но ковачът и неговото пале решиха, че могат да ни спрат. — Усмихна се плахо. — Те всички създават само неприятности, наш дълг беше да ги вразумим.

— Господарю! — Ковачът Томас стана още по-блед. — Това разгонено животно тръскаше момчето ми, както хрътка — заек, само защото се опитваше да защити нашата Гизела!

Погледът на Рутгар отново се върна на нея, но тя стоеше невъзмутимо. Искаше му се да посегне и да я докосне, да се увери, че не е наранено друго освен достойнството й, но не можеше да покаже такава слабост пред своите хора.

— Казваш, че тези мъже са те нападнали?

— Да! — Тя ги изгледа презрително. — А когато бедният Джеф ме защити, те едва не го удушиха!

Рутгар кимна към ковача.

— Благодаря ти, Томас. А също и на сина ти.

— Милорд! — възрази единият от франките. — Те лъжат. Тази кучка дойде насам, като полюшваше бедра и друсаше цици с такава подкана на каквато никой мъж не може да устои.

Рутгар го изгледа гневно.

— Там, където управлявам аз, никоя жена няма да бъде насилвана против волята й. Наказанието за изнасилване е смърт или робство, какъвто е бил от векове законът за франките. Имайте го предвид следващия път, когато решите да задоволите нагона си с някоя нежелаеща близостта ви девойка.

Франките разглеждаха втренчено земята.

— Тази жена е моя — заяви Рутгар така, че всеки да го чуе. — Запомнете това, защото аз не деля с никого.

Той се приближи към Гизела, а тя уплашено заотстъпва назад, докато дъските от стената на конюшнята не опряха в гърба й. Като я хвана собственически за лакътя, той я придърпа да застане до него.

— Ясен ли бях?

Един от мъжете, наемник от Тюрингия, има неблагоразумието да изсумти весело. Но веселието му секна веднага, защото Рутгар пусна Гизела и като го докопа за врата, заблъска главата му в стената.

— Държа да се подчинявате на заповедите ми! Тази жена няма да бъде храна нито за вашата похот, нито за обидите ви. Следващия път, когато нарушите нарежданията ми, ще усетите меча, а не ръката ми до гърлото си.

— Да… да, милорд — уплашено стенеше насилникът.

Рутгар го пусна и обходи останалите с мрачен поглед. Воините гледаха нервно в земята, а младите защитници на Гизела се усмихваха победоносно.

— Имате работа да вършите — сърдито им напомни Рутгар, но с крайчеца на окото си забеляза, че Гизела започва да се оттегля. Пресегна се и хвана ръката й. — Гизела!

— Да, милорд — сухо отвърна тя.

— Имам да ти кажа нещо.

Тя вдигна очи към него и въздъхна:

— И аз така си мислех.