Емили Брадшоу
Момичето от езерото (6)

Шеста глава

Раменете на Рутгар се отъркваха и в двете страни на коридора, който отвеждаше към килията на магьосницата. Той махна резето на вратата и рязко я отвори. Девойката скочи уплашено, но после изпъчи гърди и оправи мръсната си пола. Приличаше на грациозен пламък в мрака на килията. След три дни престой в тази дупка косата й все още блестеше, кожата й беше все още хубава. Под мръсните и изтрити дрехи женствените й форми се набиваха на очи при всяко нейно движение. Тя погледна към него със спокойствие, което беше едновременно вбесяващо и изкусително. Чудеше се какво ли би било да пречупи духа й и откри, че не изпитва желание да го направи.

Подът на килията бе с няколко стъпала по-ниско от коридора и той заслиза бавно по тях, като очакваше, че тя ще отстъпи. Както можеше да се предположи обаче, тя не помръдна от мястото си.

— Виждам, че си получил съобщението ми — спокойно каза момичето. Ако вярваше в магии, човек би си помислил, че блясъкът в кехлибарените й очи е нещо повече от отражение на слабата светлина в килията.

Рутгар осъзна, че гневът, с който се бе отправил насам, е стихнал.

— Казаха ми, че си ме викала. Добрият отец Гонт бе доста разтревожен. С какво си го заплашила, че е така притеснен?

— Не се изискваше кой знае каква заплаха. Уверявам те, милорд, че заплахите ми към свещеника не бяха така сурови, както твоите действия спрямо хората от Ардун.

Трите дни затвор очевидно не бяха я научили на мъдро покорство. Тя му се опълчваше със смелост, която би направила чест на истински воин.

— Завладяването на някаква територия винаги има известни неприятни страни. Така е устроен светът.

— Какво направи момчето, което е две килии по-нататък, за да заслужи боя с камшик?

— Момчето е слуга, който дойде в свитата на един от моите вождове. Нападнал е мъжа в едно от отдалечените стопанства, защото човекът не искал да му даде хляба, опечен от жена му. Използвах го като пример за назидание.

Рутгар видя, че негодуванието й отстъпи място на известна несигурност и страните й почервеняха. Беше жена, чието тяло разкриваше всяко нейно чувство, стига мъжът да си направеше труда да го разчете.

— За това ли ме извика така спешно?

— Свещеникът не ми каза такова нещо.

— Но това е самата истина. Изглежда, девойко, че и ти се палиш също толкова лесно, колкото и отчето.

Тя се изчерви още по-силно, въпреки че продължи да го гледа предизвикателно.

Какво разхищение от страна на Бога — да дава такъв железен дух на същество с толкова нежни черти и форми.

— Магьоснице на Ардун, как ти е името?

— Наричат ме Гизела.

— Гизела. — Бе звучно и приятно име, което й подхождаше. — Гизела, ти си една малка прашинка, понесена от вятъра, който е много по-силен, отколкото предполагаш. Ще трябва да се откажеш да страдаш заради тези, на които не можеш да помогнеш, и да се грижиш повече за себе си. От всички саксонци в Ардун ти си най-малко способна да се защитиш. Ако се научиш на малко повече смиреност, дните ти на земята ще преминат по-леко.

Той се обърна да излезе, доволен, че е имал последната дума. Ръката му вече бе върху резето на вратата, когато неочакваната й молба го спря.

— Милорд, почакай!

Тонът й бе много по-мек и по-несигурен. Той се обърна.

— Синът на Еркангар, Лотар, също ли лежи ранен в такава килия, както ми каза отец Гонт?

Човек би се стопил при звука на такъв глас, но Рутгар бе твърдо решен да не го прави.

— Лежи.

— И ще оставиш такъв благороден воин да гние от раните, получени при защитата на собствените му хора?

Болката в гласа й бе примесена с гняв и тя пристъпи напред със свити юмруци, сякаш ще го нападне във внезапен пристъп на ярост. Странно, но инстинктът тласкаше Рутгар да отстъпи.

— Лотар не е твоя грижа повече, отколкото на останалите.

— Лотар е моя грижа. Ние сме… приятели.

Тя рязко се обърна, сякаш да скрие реакцията си. Отпуснатите й рамене обаче разкриваха тревогата й.

— Лотар ще се възстанови напълно от раните си. Баба му Адалинда се грижи за него.

Тя се обърна:

— Адалинда не притежава моите лечителски умения.

— Значи ти си и знахарка, не само магьосница, а? — изненада се той.

— Нека да се грижа за Лотар, милорд.

Той наблюдаваше как тревогата, изписана на лицето й, се превръща в отчаяние.

— Моля те, милорд. Какво ще ти навреди да ми позволиш това?

Рутгар изпитваше някакво чувство, което неприятно му наподобяваше ревност.

— Какъв е този човек, който ти е толкова мил, че от страх за него си готова да се молиш?

— Близки сме — уклончиво отвърна тя.

Били са любовници, заключи Рутгар. Никакви други „близки“ отношения не бяха мислими между млад благородник, бил той франк или саксонец, и приятно крепостно момиче. Тази мисъл го подразни и фактът, че го подразни, го вбеси още повече. С нежното си лице и буйната си руса коса Гизела беше красива като много други жени, но той бе притежавал някои от най-големите красавици от кралския двор, без да плаща дан на ревността. Ако онова, което го дразнеше, наистина бе тази проклета болест, това не му харесваше.

Той изкачи стъпалата и чак тогава се обърна да й отговори. Тялото й бе опънато като тетива на лък в напрегнато очакване. Може би наистина обичаше този Лотар или пък вярваше, че ще може да върне сина на стария господар на власт и да се възползва от благодарността му.

— Предполагам, че ако завладяването на нови територии е съпроводено с неприятни неща като раните, би трябвало да има място и за лекуването им. Може да се грижиш за Лотар, при условие че си под стража.

Съвсем малка промяна в изкусителните извивки на формите й показа какво облекчение изпита тя. Лицето й омекна и на устните й се появи лека усмивка.

— Благодаря, милорд. Стражата няма да е нужна. Давам дума, че Лотар и аз няма да заговорничим за бягство.

— Не, Гизела. Стражата ще бъде там, за да пази Лотар. Саксонец или не, човекът не заслужава да бъде оставен сам на твоята милост.

Той затвори и залости вратата, преди тя да успее да го уговори за още отстъпки. Ако я оставеха достатъчно дълго с него, сигурно щеше да успее да го накара да й мие краката и да й сипва вино. Усмихна се вътрешно и излезе в приятната, ухаеща на свежест нощ. Хората му щяха да се смеят, ако научат, че Рутгар — известен из тези земи като твърда скала, в която жените се разбиваха — бе застрашен от мрежите на едно крепостно момиче. Тя охлаждаше гнева му, макар той да предизвикваше нейния. Тя печелеше възхищението му — чувство, което не бе изпитвал към никоя жена. Още по-лошо — тя дори го караше да ревнува.

Гизела от Ардун беше опасна жена… Може би трябваше да започне да вярва в магьосници.

 

 

Когато Гизела видя Лотар, трябваше да признае, че бе обвинила несправедливо Рутгар, смятайки, че може да се отнася зле с един затворник. Брат й седеше на пейка, подобна на нейната, и четеше. До него имаше купчина книги с изтъркани кожени подвързии, които бе получил от абатството във Вердун — религиозни философии и описания на живота на светиите. През годините той й беше чел от тях, тъй като тя самата беше неука.

— Я го виж ти — живее си съвсем спокойно, а аз се притеснявам, че му се случват какви ли не ужаси.

— Гизела!

Лотар стана бързо да я посрещне още на стъпалата на килията си. Пазачът на Рутгар я последва. Когато Лотар го изгледа смутено, Гизела му се усмихна успокоително.

— Не се ядосвай, милорд. Този як приятел е тук, за да те пази от мен. Рутгар се колебае дали да остави дори един саксонски враг на такава напаст.

Франкът я изгледа гневно и застана до вратата.

— Гизела! — Лотар хвана ръцете й. Тя забеляза, че ранената му ръка е вдървена, но това можеше да се очаква, след като го лекуваше Адалинда. — Как попадна тук? А къде е Алран?

— Все още се спотайва в гората и несъмнено ми е страшно сърдит. Новият господар на Ардун бе достатъчно глупав да попадне в ръцете му, а аз — достатъчно глупава да му помогна да избяга. Той ми се отблагодари за това, като ме довлече обратно тук и ме хвърли в килия, съседна на твоята.

Лицето на Лотар почервеня от гняв:

— Куче! Направи ли ти нещо, Гизела?

— Франкът ми се подиграваше. Но освен гордостта ми, за която ти непрекъснато ме предупреждаваш, че е излишен порок, не е наранил нищо друго.

Гневът на Лотар бързо премина. Гизела го огледа критично.

— Милорд, изглеждаш доста добре за човек, когото си представях на смъртно легло. Винаги си се възстановявал много бързо. Според думите на онзи плъх свещеника, Рутгар бил оставил раните ти да гноясват и се наслаждавал на предсмъртните ти стонове.

Лотар поклати глава и се усмихна, после разпери ръце — лявата с известно затруднение — за да демонстрира своята цялост.

— Той се оказа доста внимателен за победител.

— Внимателен? Може ли един вожд да е внимателен и да бъде вожд? — Тя го поведе обратно към пейката и вдигна свещта. — Нека те огледам, за да изпратя за лекарствата ми, ако се налага.

След прегледа Гизела бе повече от доволна. Раните на рамото и на ребрата заздравяваха добре. Бяха затворени, кожата на белезите бе розова и чиста.

— Адалинда добре се е грижила за теб.

— Но мехлемите, които предпазваха раните от гноясване, бяха твои.

Гизела сложи нежно ръка върху рамото му.

— Не исках да те оставям, Лотар.

— Знам, Алран не ти даде право на избор. Всъщност Еркангар и Алран винаги са управлявали съдбите ни.

Гизела седна уморено до него.

— Може би никой от нас няма голям избор по пътя, който е поел. Понякога вярвам, че съдбите ни са предначертани още преди да сме се родили. Как иначе бих могла толкова често да виждам какво ни очаква на следващия завой на времето!

— Много си тъжна, Гизела. — Той взе ръката й. — Виждаш ли нещо?

— Виждам, но не мога да го обясня. — Тя преплете пръсти с неговите. Допирът й донесе успокоение след толкова дни на самота, гняв и безсилие. — Когато гледам Рутгар, имам някакво усещане за постоянство. Мисля, че той ще остане тук доста дълго време. Имам също и странното усещане, че го познавам. — Тя се поколеба, защото не знаеше как да изрази онова, което чувстваше, когато се опитваше да види бъдещето на франкския господар. Нещо, свързано с Рутгар, я смущаваше, засилваше възприемчивостта й и намесваше емоции, които й пречеха да предвижда. Не можеше да мисли, нито да чувства нормално, когато бе близо до него.

Все пак не биваше да наговори тези глупости на брат си.

— Мисля, че с този франкски вожд трябва да сме особено предпазливи.

— Наистина! Той вече го доказа. — Лотар я погледна особено пронизващо. — Разкажи ми за този човек, който сега е наш господар.

— Ти се би с него — неловко смотолеви Гизела. — Ти го познаваш по-добре от мен.

— Когато се бия с някого, виждам само оръжието му. Смятам, че си видяла повече неща от меча му.

Тя вдигна рамене.

— Едва ли мога да ти кажа много. Лесно избухва. Твърд човек е, макар понякога да се смее — дори сам на себе си. Високомерен и силно язвителен, ако е ядосан. — Тя неочаквано се усмихна. — О, и не вярва в магьосници.

— Ще му дадеш ли урок? — засмя се Лотар.

— Предпочитам да стоя настрана от него, ако изобщо ме пусне от това мазе.

— С божия помощ, може би ще получа свобода и за двама ни. Отправих молба към Рутгар за освобождаване, като обещах в замяна да дам обет да му служа вярно.

— Обетът е свещено нещо, Лотар. Сигурен ли си, че искаш да се обвържеш с този човек?

— Аз съм обвързан с Бога преди всичко. — Той сложи ръка върху нейната. — Никакъв обет към човек не може да измести тази обвързаност. Но ако трябва да имам земен господар, тогава този Рутгар сигурно не е по-лош от баща ми, а във всички случаи е по-добър от Алран.

— Онова, за което ми беше говорил преди много години — да отидеш в едно от църковните училища на крал Карл, все още ли лежи на сърцето ти?

— Май вече преминах тази възраст — въздъхна Лотар. — Но може би, ако крал Карл предпази хората ни от връщане назад към тъмнината на езичеството, Бог ще изпълни един ден съкровеното ми желание да стана пастир на стадото му.

Гизела се усмихна на сериозността му.

— Пастир като отец Гонт ли, който казва, че съм дяволска щерка и в душата ми цари само мрак?

Лотар щипна бузата й по братски закачливо.

— Отец Гонт не би различил и ангел, дори той да протегне крак и да го спъне. Хората може да те наричат вещица, но душата ти грее ярко като слънцето. Смятам, че дарбата ти идва от Бога, а не от дявола.

— Откъдето и да идва, съмнявам се, че моите дребни магии ще ни помогнат.

— Не губи надежда, Гизела, довери се на Бога. Неговите замисли са най-доброто нещо за всички нас.

Гизела въздъхна недоверчиво. Тя вярваше в бог, независимо дали хората го наричаха християнски или саксонски. Вярваше и на Лотар. Но със сигурност не вярваше на Рутгар.

 

 

Два дни по-късно, когато Гизела отново беше при Лотар, Рутгар внезапно отвори вратата на килията и ги изгледа. Тя усети, че от него се излъчва раздразнение.

— Изглеждаш доста добре — каза той на Лотар и докато слизаше по стъпалата, махна на отегчения пазач да си върви.

— Раните ми заздравяха, милорд. Остана ми само известна скованост в ръката.

Рутгар изгледа Гизела и леко се усмихна.

— Какъв срам, че не можах да го убия, като го оставя на произвола на съдбата.

— Аз слушах онова, което каза свещеникът — отвърна Гизела. — Нима можех да имам повече доверие на друг, отколкото на светия човек? Предполага се, че божиите служители не лъжат.

Рутгар повече се забавляваше, отколкото се ядосваше. Усмихна се мрачно на Лотар.

— Както може да се съди по тона й, вашата малка магьосница не вярва особено в моята чест. Тя, изглежда, не разбира, че честта е нещо, което свързва воини, а не мъже и жени.

Лотар се премести до Гизела, сякаш да я защити.

— Гизела никога не е имала ясна представа за изискванията на живота, лорд Рутгар. Тя очаква от света да е по-добър, отколкото е в действителност.

Рутгар сключи ядосано вежди, като видя ръката на Лотар около талията на Гизела.

— Глупава е като всички жени, разбирам. Но ти можеш да бъдеш спокоен и да я пуснеш. Нямам намерение да я бия, въпреки че с този неин език без съмнение си е спечелила боя неведнъж.

Гизела отвори уста да отвърне нещо рязко, но предупредителният поглед на Лотар я спря.

— Помислих върху твоята молба. — Рутгар се настани върху единствената пейка и като протегна крака и скръсти ръце на гърдите си, се вгледа замислено в Лотар. — Хората на баща ти ми казаха, че си признал крал Карл за свой суверен и че нямаш участие в решението на Еркангар да предаде Ардун в ръцете на саксонските бунтовници. И все пак сега, когато баща ти е мъртъв, а Алран и хората му са в неизгодна позиция, как мога да съм сигурен, че няма да се опиташ да си върнеш земите, които са били родово, владение?

— Нямам амбиции в тази област, милорд.

— Веднъж вече те попитах дали ще ми се закълнеш във вярност. Ти отговори, че си дал обет на Бога и на хората си.

Лотар въздъхна и погледна към мръсния под.

— Разбрах, че мога най-добре да служа на Ардун, като ти помогна да възцариш и запазиш мира тук.

— Нима мирът е онова, което наистина търсиш, Лотар? Ти си саксонски благородник, единствен син на стария господар. Съвсем естествено ще бъде хората ти да те превърнат във фокус на разногласия и недоволство.

— Моят обет ще бъде свещен, милорд. Не бих нарушил такава официална обвързаност дори под заплаха от смърт.

— Така казваш.

Лотар настръхна:

— Съмняваш се в моята чест?

— Не зная нищо за твоята чест, момче.

— Както и той не знае нищо за твоята, Рутгар! — Лицето на Гизела бе почервеняло от възмущение. — Лотар е най-верният…

— Замълчи! — Рутгар вдигна предупредително вежда, без да се обръща към нея. — Това не те засяга.

— Засяга ме…

— Мълчи! — Рутгар не откъсваше очи от Лотар и макар Гизела да не беше обект на напрегнатия му взор, тя чувстваше силата, която той излъчва. Лотар наведе очи и отстъпи крачка назад. — Реших да приема молбата ти, Лотар. Но има едно условие. Ще се биеш с мен на дуел за Ардун, така че у никого да не остане съмнение кой е господарят тук.

— Искаш да се бия с теб? — Гласът на Лотар звучеше така, сякаш Рутгар го бе помолил да скочи от някоя скала.

— Достатъчно си здрав, за да държиш меч. И тъй като преди няколко дни главата ми бе почти сцепена на две от нашия приятел Алран, смятам, че сме достойни противници.

— Ти вече ме победи веднъж.

— Но не и пред очите на онези, които виждат в теб законен спасител на саксонците.

— Но аз не искам Ардун. Защо да рискувам живота си за нещо, което не желая?

— Защото така нареждам аз. Искаш ли свободата си, момче?

— Свободата не е толкова примамлива, когато смъртта я следва по петите.

— Можеш да се предадеш с чест при първата капка пролята кръв.

Лотар се обърна към Гизела с тревожен въпрос в очите. Тя смутено срещна погледа му, спомняйки си съня си — дуела, огъня. Нима с искането на Рутгар сънят й започваше да се сбъдва? Тръпки полазиха по гърба й и тя извърна очи.

— Ами Гизела? — тихо попита Лотар.

— Съдбата й не е свързана с твоята — твърдо заяви Рутгар.

Лотар се поколеба, но продължи да настоява:

— Бих искал и тя да бъде освободена.

Рутгар погледна Лотар, после Гизела, но с известно раздразнение.

— Ще дам обещание да се държа прилично — предложи тя. Щом Лотар трябваше да се бие с Рутгар, тя трябваше да присъства на дуела.

— Женското обещание е ненужно нещо. От това, което съм видял, ти не си способна да се държиш по начин, който подобава на положението ти.

Гизела остана спокойна пред сърдития му поглед.

— Ако бях толкова кротка и хрисима, колкото ти се иска, милорд, можеше вече да гниеш на парчета в гората, а кръвта ти да съхне по острието на Алрановия меч.

Очите му срещнаха нейните, но тя отказа да сведе поглед. Полека-лека той започна да се усмихва.

— Добре, Лотар. Твоята малка магьосница може да излезе на свобода. Няколко човека питаха за услугите й на лечителка, а и винаги има нужда от още един чифт ръце в женската работа. Но ако замисляш някакви неприятности, девойче, ще те накарам да копнееш за спокойствието в тази килия.

— Гизела не създава неприятности, милорд. Ще се държи както трябва.

— Съмнявам се — каза Рутгар и стана да си върви. — За щастие тя е само една жена. Колко ли пък може да навреди?