Емили Брадшоу
Момичето от езерото (4)

Четвърта глава

Гизела прибави шепа див лук към зеленчуците, които къкреха в големия железен котел. На няколко стъпки от нея съскаше втори огън, тъй като в него капеше мазнината от прасенцето, което се печеше на шиш. Топлият следобеден въздух бе натежал от апетитната миризма на печено и острия мирис на див лук, който Гизела бе събрала сутринта.

През седмицата, която бе прекарала извън стените на Ардун в гората с Алран, Гизела всяка сутрин след зазоряване събираше билки. Трябваше да попълни запасите, които беше донесла от крепостта. В ранното утро гората беше особено хубава — капки роса трепкаха по листата или пък висяха като нанизи искрящи зрънца от игличките на боровете и елите. Силвър винаги я придружаваше и скачаше радостно около нея или пък гонеше гризачите, докато тя търсеше растенията си. Птиците правеха серенади от клоните дори и през двете сутрини, когато валеше.

Този ценен час на спокойствие и мир бе предпазил Гизела от пълното отчаяние, тъй като величието на гората й напомняше, че великолепието на природата никога нямаше да пресъхне — реките щяха да текат към морето, големите столетни дъбове щяха да издигат клони, за да хванат слънцето, видрите щяха да си играят по брега на вировете, а елените — да пасат по поляните. Въпреки глупостта и лудостта на човека, светът щеше да продължи да съществува.

Груда се приближи и я потупа по рамото. Гизела се върна към действителността — шумният саксонски бивак вонеше на свини, ряпа и недостатъчно дълбока отходна яма.

— Сигурна ли си, че този твой вълк не чака да прегризе нечие гърло?

Гизела погледна Силвър, който едва се забелязваше в шубрака край бивака. През повечето дни се появяваше по два-три пъти, но щом разбереше, че Гизела няма да се присъедини за игри сред папратите и дърветата, изчезваше в гората.

— Ако го оставиш на мира — успокои тя момичето, — и той ще те забрави.

— Малко страшничко е да го видиш как си лежи и те гледа с тези жълти очи. Но щом е твой приятел, предполагам, че няма какво да се тревожа. — Тя подуши продължително въздуха. — Тези репи и лукове миришат много хубаво. Къде ги намери?

— От другата страна на хребета.

— В Тъмната падина? Чувам, че само джуджета и тролове живеят там. — Тя хвърли изпълнен със съмнение поглед към къкрещото ядене, сякаш зеленчуците можеха да скочат и да й направят нещо.

Гизела не успя да й отговори, защото в този момент Алран излезе от храсталака, следван от хората си. Силвър веднага изчезна — саксонските воини бяха наистина страшна гледка. На хълбоците им висяха окървавени мечове. Някои от мъжете бяха ранени, но въпреки това се смееха, въодушевени все още от боя. Те се закачаха игриво с Груда и Фрида и си наливаха от медовината, която се охлаждаше в потока.

— Мислех, че сте на лов днес. — Гизела трепна, когато Алран заби своя покрит със засъхнала кръв меч в земята до огъня.

— Да, и имахме добър улов.

— Кръвта по оръжието ти на франките ли е?

— Не, още не.

Помощникът на Алран, широкоплещестият червенокос Гриф, си отряза от цвърчащото на огъня прасе и се усмихна момчешки на Гизела.

— Направихме посещение в село Верхона.

Гизела ахна:

— Верхона? Каква е тази лудост? Верхона е саксонска. Селището принадлежи на Ардун.

— Да! — отвърна Алран. — Затова го нападнахме. — Устата му започна да се изкривява в нещо като усмивка. — Не ме гледай така осъдително, Гизела. Изклахме добитъка, не селяните. Не искаме да проливаме саксонска кръв, макар верхонци да са приели франките като стадо овце, приемащи вълка за свой пастир. — Той се изсмя на умното си сравнение. — Ако не бях такъв добър воин, бих могъл да стана странстващ певец.

— Как ти дава сърце да се смееш след това, което си сторил! — Гизела го хвана за ръкава и го издърпа встрани от групата мъже около огъня. — Как ще се хранят нашите хора, ако избиваш добитъка и гориш посевите?

— Стига си опявала! Как воювам не е твоя работа! Задължението ти е да се грижиш за болните и да даваш кураж на моите хора. А защо не и да направиш някоя магия, за да ни осигуриш победа.

— Ти не отговори на въпроса ми — остро продължи тя. — Как ще се хранят нашите хора?

— Не разбираш нищо от война, жено! Ардун зависи от селяните и стопанствата им за месо и зърно. Ако източникът му на храна секне, Ардун ще падне.

— А ти ще управляваш един гладен народ! Ще убиеш селяните и стопаните бавно, вместо с един замах на меча.

— Това е война — сви рамене Алран. — Хората са гладували и преди, но Ардун е все още тук.

— Та ти онеправдаваш своите собствени хора. Кой ще те последва, след като се настроят срещу теб?

— Ще последват този, който управлява Ардун, както винаги са правили, както и ти самата си правила. Не е твоя работа да ме съветваш. Може да си магьосница, но все пак си жена, и то с неуточнен произход.

— Мъже! — избухна Гизела. — Мислите с кървавите си мечове, сякаш Бог никога не ви е давал сърце или ум!

Тя гордо си тръгна, защото не можеше да търпи самодоволното му изражение.

— Мечовете ни не са онова, с което мислим — извика той след нея, някак развеселен. — Поне така казват повечето жени.

Изпълнена с отвращение, Гизела се насочи към малкия си навес от преплетени борови клони. Пътят й бе пресечен от Айнмар, посивял ветеран, който беше служил на Еркангар дълго преди идването на Гизела в крепостта.

— Девойко… — Той протегна ръка, сякаш да я спре, но после бързо я отдръпна. — Лейди… Не искаме да мислиш, че ще нараним селяните, нашите собствени хора.

— О, Айнмар! — въздъхна Гизела. — Не смяташ ли, че вашето нападение им е навредило?

Той я гледаше уплашено. Несъмнено вярваше, че тя ще направи така, че ръката, с която държеше меча си, да изсъхне или пък да се събуди плешив при изгрев-слънце.

— Не ме гледай така, Айнмар. Не се сърдя на теб, Гриф, Хюго или дори на Алран. Ядосана съм защо светът е такъв, какъвто е, и защо всички мъже трябва да пролеят кръв, преди да станат хора.

Той я гледаше озадачено, явно не я разбираше. Нямаше място за нежност или милост в мъжкия свят.

През нощта, когато разви завивките си и приготви леглото си, Гизела чу леко потупване по кожата, която закриваше отвора. Когато я отметна настрани, Алран се опита да направи лек поклон пред нея.

— Ела да поговорим, девойко, и нека ти се извиня.

Тя го погледна косо.

— Наистина — настоя той.

Гизела остави завивките и мълчаливо го последва в сенките в единия край на поляната, където беше бивакът им.

— Съжалявам за онова, което казах днес следобед за произхода ти.

— То беше самата истина, Алран. Добре съзнавам при какви обстоятелства съм се родила.

— Това не омаловажава моята обида. Бях ядосан, а когато съм ядосан, често губя контрол над езика си.

Луната осветяваше неговата безхитростна усмивка, но Гизела го изгледа недоверчиво. Познаваше тази негова усмивка много добре.

— Не ме доведе тук само за да ми се извиниш, нали, Алран?

— Наистина можеш да виждаш в сърцата на хората. — За миг той потърси очите й. — Видяла ли си нещо, Гизела?

Тя въздъхна и седна на един покрит с мъх пън.

— Сънувам отново и отново страшен дуел и буен огън. Това видение надхвърля по сила всичко друго, което Бог ми показва.

— Кой се бие в твоя въображаем дуел?

— Не мога да видя лицата, но картината е толкова ясна, та разбирам, че е свързана повече с моята съдба, отколкото с нечия чужда. За нашата жалка група не виждам нищо определено. Но ме гризат съмнения за всички ни, Алран.

— Магьосницата в теб ли говори сега или жената?

— Не зная. — Въздъхна. — Наистина не зная.

— Няма чак толкова голямо значение какво виждаш. Самото ти присъствие тук окуражава мъжете. Мислят, че като са свързани с магьосница, стават неуязвими.

— Не трябва да ги оставяш да вярват в това, Алран. Аз съм много слаба магьосница, не притежавам силата на майка си.

— Мисля, че не познаваш силата си. — Алран усмихнат седна до нея и взе ръката й. — Трябва да опиташ да направиш магия на нашите врагове — франките.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Ако замисляш зло, това зло става част от твоята душа.

Той се наведе към нея, а ръцете му се плъзнаха под ръкавите на горната й риза. През протритата си рокля Гизела почувства топлината му.

— Животът може да бъде по-интересен и за двама ни, Гизела.

Тя се дръпна назад, когато устните му потърсиха нейните. Алран се направи на обиден.

— Нима съм толкова страшен, че ми отказваш?

— Не, Алран, но и аз не съм жена, склонна да ляга с всеки, който я пожелае.

Пръстите му леко докоснаха лицето й и отметнаха назад къдриците, стърчащи от кърпата й.

— Аз не съм кой да е мъж, Гизела. Аз управлявам тук.

— Ти не ме искаш наистина, Алран. Би ме взел само за да накараш другите мъже да се страхуват от теб. Искаш да обявиш моята сила за своя.

Алран се усмихна. Ръката му се плъзна около талията й. Тя се отдръпна, но той я държеше здраво.

— Ти наистина си магьосница, щом виждаш така ясно в душата на човек. Но не мисли, че няма да ми направи удоволствие да те обявя за своя. Майка ти служеше на Еркангар по този начин, когато той беше господар на Ардун. Изглежда в реда на нещата и ти да служиш на мен.

— Не и по този начин! — Тя го зашлеви, но той само се изсмя. — Алран, предупреждавам те! Ако ме докоснеш, ще направя така, че мъжкото ти оръжие да изсъхне колкото червей, а ръцете ти да се парализират.

— Няма да искаш да го правиш, щом веднъж ти покажа какво значи удоволствие.

— Бясно куче!

Той притисна устни върху нейните и пъхна насила език в устата й. Вкусът на медовина и сирене, примесен с киселата миризма на кръв и пот, я отврати и като използва всичката си сила, Гизела го отблъсна и скочи на крака. Алран изруга и се хвърли след нея. Пъргава като сърна, тя отскочи и той не можа да я хване. Гизела не се плашеше от израза на гняв и разочарование, изписан на лицето му, защото знаеше, че Алран вярва достатъчно в нейните умения, за да не посмее да я насили.

— Остави ме на мира, Алран. Върви при Матруда да утолиш похотта си. Тя ще те приеме на драго сърце.

— Проклета жена! Ела тук! — Той стоеше разкрачен, с юмруци върху хълбоците. — Няма да ти направя нищо лошо. Искам да ти доставя радост.

Заплашително ръмжене прекъсна думите му. В края на поляната две кехлибарени очи блестяха с неземна светлина.

Алран въздъхна продължително и изруга.

— Жено, ти правиш живота много труден за един мъж.

— Не, Алран. Ти сам си създаваш трудности.

Докато той я гледаше гневно, тя пристъпи до вълка. После прокара ръка по гъстата козина на гърба му. Очите на Силвър не се отклониха нито за миг от саксонския вожд.

— Този твой проклет вълк трябва да си върви в гората, където му е мястото — изсумтя разочаровано Алран.

— Силвър си е на мястото — тихо отвърна Гизела. — Ние не сме…

 

 

На следващата сутрин Алран си изкара яда на Гизела, като я накара да работи като роб. Тя обаче отказа да изпълнява заядливите му заповеди и започна да си върши своята работа. Саксонският предводител можеше да се пържи в собствения си гняв, но това нея хич не я интересуваше. Нямаше намерение да се остави да я прелъсти, за да придобие още повече власт от силата, която си представяше, че тя притежава. Бе успяла да запази девствеността си чак до деветнайсет години благодарение на плашливостта на повечето мъже от магиите й. Нямаше намерение да се отдава на Алран или на когото и да било, ако той виждаше в нея само средство за добиване на власт.

По-късно, когато слънцето беше вече в зенита си, Гизела разстла да съхнат листа от глухарче и цветове от глог. Груда и помагаше. Айнмар, който беше оставен тази сутрин да пази бивака, също се заинтересува от билките.

— Можеш ли да ми направиш някаква отвара, за да се отърва от циреите под мишницата си?

— Бих могла да ти направя лапа, но трябва първо да ми дадеш да ги срежа.

— Да ги срежеш?

— Както съм ти казвала и преди.

Гизела се усмихна. Чудеше се как мъжете, които се хвърляха, без да трепнат, в схватка от остри мечове, се обливаха в студена пот, когато ги наближеше с игла, за да зашие раните им.

Айнмар направи гримаса на отвращение:

— Да ги срежеш, а?

Но той беше спасен от необходимостта да вземе решение, защото Алран се втурна в лагера, възседнал запенен черен кон. Той дръпна рязко юздите му и животното се изправи на задните си крака, вдигайки облак прах. Съвсем скоро и останалите десетима мъже, които го бяха придружавали, се показаха запъхтени на поляната с триумфиращи викове.

С дивашки крясък той хвърли някакво безжизнено тяло от коня, то падна по лице, глухо тупвайки на земята.

Гизела погледна тялото и като прикриваше треперенето на гласа си, попита:

— Кой е той?

— Един франк. — Алран произнесе думата като проклятие. После се ухили злобно. — Беше достатъчно любезен да ми предложи коня си.

— Какво е станало?

— Приближавахме стопанството край Блекуотър Спринг, когато трима от тези дяволи се появиха в гората толкова близко, че можехме да ги заплюем. Скочихме отгоре им от дърветата. Конят на този падна. Другите избягаха. Когато видяха колко сме, решиха да ни оставят.

Гарет приближи наперено до тялото и го побутна с крак.

— Много добре се бие за франк, но накрая го победих. — Той се изплю презрително.

Ако беше петел, помисли си Гизела, щеше да нагугуши пера и да изкукурига. Тя коленичи и разгледа засъхналата кръв по тила на мъжа.

— Виждам, че си го победил отзад, могъщи Гарет.

Надутите гърди на воина спаднаха едва забележимо.

— Колко от вас бяха нужни, за да го свалите?

Никой не отговори. Мъжът на земята леко помръдна и привлече вниманието й.

— Още е жив.

— Да — каза Алран. — Засега. Пробождането с меч е твърде добра смърт за един франк. Намислил съм нещо по-интересно за тази отрепка. — Той обърна тялото с крак. — Ти беше в бивака на франките, Гизела. Познаваш ли го?

Гизела се втренчи в лицето на своя предишен похитител. Имаше високомерно изражение дори под маската от кръв и мръсотия.

— Познавам го — отвърна тя.

Рутгар бавно изплува от тъмния водовъртеж. От време на време в съзнанието му просветваха картини с изкривени образи — земята, която се надига да го посрещне, две свистящи саксонски остриета… Бяха го нападнали отзад.

Без да отваря очи, Рутгар започна да преценява къде се намира. Лежеше на нещо меко и ръцете му бяха вързани на тила. Миризмата на еленово месо гъделичкаше ноздрите му и дразнеше стомаха му. Полъхваше хладен вятър, не се чуваха птичи песни, по това отсъди, че слънцето е залязло. От известно разстояние долитаха гласове, които говореха и се смееха. Наблизо обаче беше пълна тишина — никакви стъпки никакво дишане никакво шумолене на дрехи или подрънкване на оръжие.

Той отвори очите си в мрака. Лежеше под някакъв навес от клони, покрити с кожи. През няколко пролуки навлизаше слабата светлина от огън. Беше сам върху легло от клони, гол, завит само с одеяло, което го покриваше от кръста надолу. Този, който го бе вързал, си бе свършил добре работата, защото връзките не поддадоха, когато ги пробва.

Кожата, която висеше на отвора на колибата, се вдигна и силуетът на крехка женска фигура се очерта на фона на светлината от огъня.

— Както виждам, буден си — тихо каза тя.

— Ти! — Рутгар разпозна гласа и формите й, преди да запали лоената свещ. Меката светлина потвърди подозренията му. — Трябваше да се досетя, че все някак си забъркана и в това.

— Така ли, благороднико? И защо?

— Щом си наоколо, нещо започва да ме боли. Когато въпреки моето гостоприемство си взе сбогом, ме остави с цицина колкото яйце.

Девойката коленичи до него и провери превръзката на гърдите му.

— Нима очакваше да остана вързана в палатката ти само за твое удоволствие? — Тънките й пръсти пипаха леко ленената превръзка, увита около главата му. Макар и внимателен, допирът му причини силна болка.

Той направи гримаса и веднага съжали. През мозъка му сякаш премина светкавица.

— Това ли е отмъщението ти, жено?

— Не, ако исках да разцепя главата ти, щях да използвам другата страна на брадвичката, когато си вземах сбогом.

Той я изгледа страшно, а тя просто се усмихна. Наистина знаеше как да унижи един мъж.

— При добър късмет превръзката ще помогне. Какъв дявол те прихвана да яздиш през саксонски гори само с двама другари? И то страхливци, които зарязват приятеля си в беда?

— Нима трябва да оставя проклетите бунтовници да диктуват какво да правя и къде да яздя? — изръмжа той. — Не мисля. А тези, които наричаш страхливци, ще се върнат с по-голяма дружина и ще пометат тази гора.

— Може би подценяваш опасността от тези, които наричаш бунтовници.

Той изсумтя презрително.

Косата й хвърляше златисти отблясъци на светлината от свещта. Тя се обърна да вземе една купа от земята. Беше крехка, с нежни черти, с дълга тънка шия, с малки ръце и нежни пръсти и рамене, които сякаш щяха да се скършат, ако я стиснеше с една ръка, Гизела не отговаряше на представите на Рутгар за жена, която дебне из горите със саксонските бунтовници. Не приличаше и на жена, способна да избяга от франкски лагер, като се отърве с лекота от един от най-прославените воини на краля.

— Как изчезна от лагера?

Тя го озари с вбесяващата си усмивка:

— С магия.

— С магия? — невярващо изпъшка той.

— Точно така — с магия. Можеш ли да хапнеш малко? От храната ще се почувстваш по-добре.

— Значи ти си магьосницата, за която ме предупреди Адалинда. Вещицата, за която се предполага, че ще насочи гнева на старите саксонски богове към злите стражи на крал Карл?

— Някои ме наричат вещица. Ще ядеш ли?

— Трябва да съм глупак, за да взема нещо от твойта ръка.

— Не е отровна. — Тя сръбна от купата. — Виждаш ли? Яж, милорд. Ще ти бъде нужна сила.

Тя въздъхна, остави купата и седна до него.

— Трябва да те предупредя, че Алран ти готви неприятна изненада. Той ми заповяда да те върна в съзнание, така че да може да те закара до някое място, откъдето да бъдеш чуван в Ардун, докато те измъчва до смърт. Твоите ревове и писъци ще покажат на другарите ти каква ужасна смърт ги очаква зад всяко дърво и зад всеки храсталак в нашата саксонска гора. Уплашиш ли един човек, наполовина си го победил, казва Алран.

— Е, това наистина е вест, която отваря апетит.

Тя се усмихна кисело:

— Започни да се храниш. Смятам да се погрижа да си далеч оттук, преди Алран да изпълни плановете си.

Той я изгледа невярващо.

— Защо?

— Аз съм лечителка. Не обичам да гледам как набиват на кол, изгарят или разкъсват някого заради единственото забавление да го слушат как пищи. Съмнявам се, че си чак толкова важна личност, та бъдещето на моите сънародници да зависи от съдбата ти.

Рутгар се усмихна.

— Наистина често са ми казвали, че изобщо не съм важен. Радвам се да чуя и една саксонска крепостничка да го потвърждава.

— Нима и ти ще пролееш кръвта си, за да се увеличи притокът на алените реки, покрили вече тази земя?

— В никакъв случай.

— Тогава яж. Ще ти е нужна сила.

— Отвържи ме, момиче, за да се храня със собствените си ръце. Не желая да ме хранят като бебе. — Когато тя се поколеба, той се изсмя тихо: — Нима смяташ да ме пуснеш да избягам оттук свързани ръце? Няма да те нападам, нали сама каза, че ще ми помогнеш.

Тя предпазливо разряза въжетата му.

Рутгар седна и разтърка китките си.

— Доведоха ли и коня ми в лагера? Здрав ли е след падането?

— Не знам, но едва ли смяташ да вземеш и коня със себе си.

— Дуумсейър е ценно животно. Няма да го оставя на саксонските бунтовници.

— Трябва да си благодарен, че не им оставяш части от тялото си.

— Ще си взема коня.

Той поглъщаше яхнията, докато тя го гледаше гневно.

— Ще те убият. А вероятно и мен. Не можеш да избягаш от бивака на кон. Всъщност още не съм измислила по какъв начин ще те измъкна. Има стража само на десет крачки от моята колиба.

Яхнията подейства добре на стомаха му.

— Човек би помислил, че си специалист по бягствата. Справи се добре в моя бивак.

— Онова беше различно.

— Тогава използвай малко от твоите магии.

Гизела наклони глава и отнесено се усмихна, сякаш правеше точно това. Той бе изненадан, че едно толкова нежно девойче може да притежава такъв дързък дух. Беше имала смелостта да го цапардоса по главата и да избегне стражите му, а сега очевидно замисляше нещо подобно и за Алран. Вече почти изпитваше съжаление към този човек.

— Извикай стражата тук — предложи той. — Ако се справим с нея, после ще се погрижим и за коня ми.

— Не можеш просто да отидеш при животното.

— Вярвай ми, девойко. Ще успеем.

Мъжът, който бе на стража, доверчиво дойде при Гизела, щом тя го повика. На лицето й веднага се изписа чувство за вина. Момичето е с мека душа, заключи Рутгар. Твърде нежна за този груб свят. Той — за щастие — не страдаше от такива угризения. Мъжът не успя дори да извика, когато го видя буден, отвързан и изправен на крака. Рутгар здраво го стисна за гърлото и го довлече в колибата.

— Не го убивай! — примоли се Гизела.

— Както кажеш — съгласи се неохотно той. Това противоречеше на инстинктите му за бой, съгласно които не трябваше да оставяш нищо друго, освен мъртви врагове зад гърба си, но в този случай щеше да уважи капризите на девойчето. Щом мъжът се отпусна, той го остави на пода. Момичето веднага приближи и потърси пулса му.

— Стиснал си го много силно.

— Не искам да се събужда известно време. Помогни ми да го съблека.

— Но защо?

— Не си ми оставила никакви дрехи.

Гизела го стрелна с очи, но веднага сведе поглед. По страните й изби руменина. Одеялото, което го покриваше, бе паднало.

— Твоите… твоите дрехи бяха просмукани с кръв.

— И тези ще свършат работа. Мога да покрия главата и лицето си с кърпа. Знаеш ли къде е мечът ми?

— Предполагам, че е на коня ти. — Тя присви очи. — Трябва да се закълнеш, че няма да го използваш в този бивак. Няма да позволя да пролееш кръвта на нито един саксонец тази нощ.

— Страхуваш се, че сам човек може да победи смелите саксонски воини ли?

— Разбира се, че не. Но несъмнено ще нараниш един-двама. Дай ми думата си или ще извикам Алран още сега.

— Ти си много упорита.

— Така казват. Чакам клетвата ти, франк.

Рутгар въздъхна.

— Имаш я, но само докато изляза от този бивак.

Момичето кимна. После надзърна навън и му даде знак, че всичко е наред.

— Това е лудост — прошепна тя, когато Рутгар напусна убежището й. — Сега, когато стражата е в безсъзнание, просто можеш да се шмугнеш в гората…

— Не и без коня си.

— Няма да ти бъде от кой знае каква полза, ако Алран ни открие.

Никой не ги спря, докато прекосяваха поляната до мястото, където беше вързан Дуумсейър. Жените бяха заети с чистене след вечерята, а Алран и воините му се смееха, хвалеха и спореха над чашите с медовина. Несъмнено очакваха голямо забавление по време на замислените мъчения на пленника. Рутгар не можеше да се сърди на Алран — планът му беше ужасен, но тактически правилен.

За негово облекчение Дуумсейър беше здрав. Падането бе навредило повече на ездача, отколкото на коня.

— А сега какво? — раздразнено, но тихо попита Гизела. — Едва ли можеш да се качиш на коня си пред Алран.

Рутгар погледна към колибата й, която се намираше в края на поляната.

— Не, но твоята колиба ще ме скрие, ако отведа коня в гората зад нея. Ти ще го отведеш. Не лекуваш ли и животни, освен хора, както повечето лечители?

— Да, но… — смути се девойката.

— Кажи, че го проверяваш дали куца или каквото там ти дойде наум. Не вярвам Алран да заподозре, че такава вярна саксонска магьосница се е обърнала против него.

— Аз не съм се обърнала против него — яростно прошепна тя.

— Както кажеш. Чакам те до колибата.

Рутгар се отдалечи, като ходеше изправено и спокойно, сякаш беше в правото си да се разхожда в бивака на саксонските бунтовници. Главата му кънтеше при всяка стъпка, а раните му горяха като ужилени от пчели. О крайчеца на окото си той видя, че магьосницата се навежда да разгледа една от задните коленни стави на Дуумсейър. Конят, обикновено плашлив и нервен с непознати, изглеждаше като дружелюбна хрътка пред нея. Тя го развърза и го поведе към дърветата от другата страна на поляната.

— Какво правиш, моме? — провикна се един от мъжете край огъня.

— Плячката ти има подут глезен, Гарет. Отивам да го накисна в потока.

— Не забелязах никакво подуване.

— Не е чак толкова лошо. Ще му направя лапа, ако се наложи. Ще се оправи за ден-два.

— Това е ценно животно. Внимавай много за него.

Гизела изчезна с коня в тъмната гора. След малко Рутгар видя силуетите им на фона на лунната светлина малко по-далеч от нейната колиба. Той провери състоянието на саксонеца, който все още беше в безсъзнание, после мушна ножа на Гизела в колана си и тихо се придвижи към нея.

— Внимавай много — предупреди го тя, като му подаваше юздите. — Има двама стражи, които обикалят непрекъснато. — Сведе очи и тревожно продължи: — Не наказвай хората от Ардун за онова, което е направил Алран.

— Можеш да ми се скараш, ако стана твърде лош с тях. — Той се засмя на изненадата, изписана на лицето й. — Нима смяташе, че ще те оставя тук да помагаш на бунтовниците, магьоснице?