Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Sorcery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
painkiller (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Емили Брадшоу. Момичето от езерото

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-448-5

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Минаха дни, преди някои от хората на Рутгар да намерят време да придружат Гизела в гората, където да събере своите билки. Повечето бяха заети с поправката на западната палисада и подсилването на останалата част от стената. Други чистеха храсталаци от рова и от насипните укрепления, а трети обикаляха всеки ден на конете си до околните села и стопанства или претърсваха гората за следи от Алран.

Най-сетне в един мрачен ден, когато облаците бяха надвиснали ниско над полята и почти докосваха върховете на дърветата, на Гизела й бе позволено да отиде в гората, придружавана от Етих, Антониус и Ноткер. Земята бе влажна от нощния дъжд и първите окапали есенни листа шумоляха под сандалите й, докато претърсваше за билки гъсталаци, високи треви и бодливи храсти. Докато напълни половината си кошница, беше вече подгизнала и започна да трепери от хладния есенен въздух.

— Глупава жена. — Етих седеше на коня си в края на полянката и клатеше глава, като я гледаше, цялата мокра. — Рутгар няма да ми бъде благодарен, ако настинеш и вземеш да умреш. Тогава ще трябва да обяснява пред цял Ардун защо е убил малката им магьосница.

— Това е само временна настинка, великане. Стой там, където си, за да не ми изпотъпчеш растенията.

Отдавна вече бе научила, че Етих, когото по прякор наричаха Мечката, не беше страшният великан, за какъвто го бе взела отначало, макар от онова, което бе видяла, да знаеше, че почти никой не може да го победи в двора за упражнения. Един следобед той беше тръшнал Рутгар на земята в приятелска борба и тази победа му спечели особено място в сърцето й. След като Мечката беше изправил натъртения си вожд на крака, той беше намигнал на Гизела, която ги наблюдаваше сред тълпата зяпачи.

— Сигурно днес си е дал почивка — беше й доверил той така, че да чуят всички наоколо. — Обикновено ми трябва повече време да го победя.

Дори Рутгар се бе засмял, а лицето му бе грейнало от така рядкото за него добро настроение. Тя се бе запитала какво ли щеше да стане с едно женско сърце, ако Рутгар се обърнеше някога към нея с такова топло чувство.

— А, ето къде си се крило цяла сутрин! — Сякаш да успокои растението, задето трябваше да го отскубне, тя му говореше нежно като на човешко същество.

Етих въздъхна нетърпеливо:

— Ако си намерила това, което търсиш, хайде да тръгваме към Верхона. Все някой там ще ти помогне да се изсушиш, пък и е по-близко от крепостта.

— Както кажеш, но трябва да погледнем и по бреговете на реката за някои растения, които все още ми липсват.

Етих изръмжа неотстъпчиво, докато връзваше кошницата й отзад за седлото си.

— Като мокра кокошка си. — Той я дръпна пред себе си и я обви с наметката си. — Нищо чудно, че трепериш. Лятото е твърде късо в тази безбожна страна.

Село Верхона беше почти пусто, тъй като жителите му бяха излезли на полето. Докато трите коня пристъпваха тежко по калната пътека между колибите, само един глас ги поздрави.

— Добре дошла, Гизела! — Гласът на съсухрената бабичка бе тъничък като нея. Тя стоеше на прага на една колиба от плет и глина, с пуснати бели коси и в одърпани и прекалено широки за слабата й фигура дрехи. — Ти дойде най-после.

Гизела й се усмихна от коня на Етих.

— Здравей, Хилдегард! Как е дъщеря ти?

— Трябва да влезеш и сама да видиш. — Старата жена направи повелителен знак с ръка.

— Имаш ли огън вътре, жено? — попита Етих.

Хилдегард махна с ръка към него и останалите двама, сякаш ги пъдеше, и отново подкани Гизела:

— Хайде! Хайде!

В колибата гореше огън, беше запушено. Нямаше прозорци, през които да влиза светлина и въздух. Само една дупка в покрива служеше за комин и за проветряване. Стените бяха очернени от дима. Подът беше от спечена глина, мебелировката се състоеше от четири сламени рогозки, една дървена маса с пейки и една друга, доста по-груба, върху която имаше неща от ежедневна необходимост.

Гизела не обърна внимание на мизерните условия. Тя самата бе родена в подобна колиба на около двайсет крачки по-нагоре по калната пътека. Преди майка й да умре, двете бяха живели там заедно, макар жилището на Герсвинда да беше малко по-голямо и значително по-чисто. Тя си спомни как гореше колибата им след смъртта на майка й и как тя се криеше от свещеника зад полите на Хилдегард. Жилището на стервата на дявола — така наричаше отец Гонт дома й. Той с усмивка го бе наблюдавал как гори и непрекъснато бе мърморил думите: maleficus и magus.

Някакво движение върху една от рогозките я върна отново към действителността. Млада жена с дълги черни коси, които контрастираха ярко с бледото й, почти сиво лице, се усмихваше вяло на Гизела.

— Дъщеря ми, месечното й неразположение нещо се обърка — обясни Хилдегард и изгледа гневно тримата мъже, които се натъпкаха в колибата й.

Етих направи знак на Антониус и Ноткер да излязат, но той остана и се опълчи на старата жена с поглед, не по-малко гневен от нейния.

— Аз отговарям за девойката — кимна той към Гизела.

— Нищо лошо няма да й се случи тук — каза Хилдегард. — Тя си е наша.

Етих само изръмжа.

— Другарите му го наричат Мечката — дяволито обясни Гизела. — Затова и се държи така.

Старата жена се изкиска доволно.

Етих присви очи и изгледа косо Гизела.

— Не си точи ноктите с мен, малка котко. Търпението ми е на изчерпване и може да продължим веднага за Ардун, вместо да берем още от твоите листенца. Сега се изсуши, за да можем да си тръгнем по-бързо.

— Ще погледнеш ли Грималда, докато се сушиш, момиче?

— Разбира се.

Гизела свали мократа си наметка и забрадката си и ги окачи близо до топлото огнище, после коленичи до рогозката на Грималда.

Младата жена взе ръката й, сякаш самото докосване до нея можеше да я излекува.

— Имаш ли лек за мен, магьоснице?

— Откога кървиш? — попита я Гизела и повдигна полата й да прецени силата на течението.

— От осем дни. Така става всеки месец. Кървя, докато не остане кръв в мен. А утробата ми се гърчи така, че не мога да стоя от болка.

Гизела чу, че Етих се размърда неспокойно зад нея.

— Кога за последен път си била с мъж, Грималда?

— Преди девет дни. — Тя се засмя, после изкриви лице: — Алран много ме харесва, а той е мъж, който не може да държи копието си настрана. Пък и то е доста голямо.

— Кървиш ли, когато те вземе?

— Не.

— Болезнено ли е?

— Само когато е груб. Понякога така се разгорещява, че забравя, че е нанизал жена на копието си, а не месо за печене.

Етих се изкашля. Гизела си представи как почервеняват страните му. Въпреки своята похотливост, мъжете рядко можеха да изслушат мнението на някоя жена за съвкуплението.

Тя постави пръсти върху корема на Грималда и го опипа внимателно.

— Ще ми попееш ли, девойко?

Гизела се усмихна.

— Не, не мисля, че са необходими заклинания.

— Много съм уморена от цялото това кървене. Достатъчно неприятно е да усещаш как мъжкото семе изтича между краката ти, но то поне трае кратко.

Ново покашляне:

— Гизела… ще почакам отвън.

Гизела не се обърна към Етих, но се усмихна:

— Както желаеш, великане.

Тя знаеше, че щеше да си плати за това по-късно, но задоволството, което изпитваше сега, си струваше. Откакто напуснаха крепостта, Етих непрекъснато се оплакваше: „Аз съм воин — мърмореше той, — а не прислужница“.

— И така — каза тя, като отново се обърна към Грималда, — предполагам, че кървенето и болката могат да се успокоят с една доза листа от дяволска уста и от малина. Нямам у мен сега, но ще ти изпратя по Гунтар веднага щом се върна в Ардун. Свари листата в чиста вода и ги остави да киснат известно време, преди да я изпиеш.

— Няма ли да ми побаеш, магьоснице?

— Този път не.

— Онзи свещеник идва непрекъснато тук — обади се Хилдегард. — Говори, че било добре, дето Рутгар те държи затворена в Ардун. Казва, че си работела чрез дявола и си пръскала злостно суеверие.

— Той от години говори така и то предимно за майка ми. Нищо лошо не е направил с това.

— Както и нищо добро. Младият Беодолф имаше обрив и свещеникът обърка малко прах и вода на кал и го намаза с нея, като каза, че прахът бил от гробницата на някакъв светия. Обривът се влоши и свещеникът се оправда, че лекът му не помагал, защото бедният Беодолф си мислел нечестиви неща, когато го мажел с калта.

— Съмнявам се, че отец Гонт би разпознал истински благочестивата мисъл, дори тя да го срита в пищялите.

Старата жена отново оцени шегата на Гизела с висок кикот.

— Той не иска да говори на бедната Грималда. Казва, че женските болки и проблеми са наказание заради първия грях на жената, независимо какъв е бил той.

— Първият грях на жената се крие в това, че е позволила да обучат синовете й за война. — Гизела прегърна старата жена.

— Ще изпратя билките за Грималда.

— Кажи на младия Гунтар да внимава много, като минава през гората. Алран все още върлува наоколо. Преди два дни изгубихме десет овце от кошарите, а стопанството в Норт Пойнт — два коня. Бяха гордостта на стария Уорт. В момента всеки читав човек се поти да прибере реколтата, преди да дойде Алран и да я изгори на полето.

Гизела въздъхна.

— Може би няма да видим повече мир.

Старата жена погледна предпазливо към вратата и тихо й довери:

— Алран разпространява слуха, че Рутгар те държи пряко волята ти. Той се гневи, че това посегателство към една свята жена било престъпление, подобно на онова, което крал Карл извършил, като изгорил светото дърво Ирминсул, когато за пръв път нахлул в нашите земи. Някои от младите мъже го слушат и също роптаят.

— Свята жена? — изсмя се Гизела и сложи полуизсъхналата си наметка. — Алран никога преди не ме е оценявал толкова високо.

Хилдегард я потупа по рамото.

— Ти си въплъщение на някогашните ни традиции. Не са много тези, които още се вслушват в старите ни богове. — Тя погледна с надежда Гизела. — Видяла ли си нещо, което да ни зарадва, девойко?

Гизела поклати глава.

— Напоследък виденията ми носят само смут и объркване.

— Светът е объркан — кимна Хилдегард. — А може би също и боговете.

Мечката изръмжа през вратата.

— Още ли се маеш, девойче?

— Идвам — отвърна тя и се обърна към старицата: — Ще изпратя билките за Грималда.

Хилдегард се вдигна на пръсти и я целуна по бузата.

— Бъди благословена. И ако можеш да убедиш своя звяр-пазач, иди до стопанството Юшъруотър. Наближава време Мерта да ражда. За чужденка тя е силна жена. Но бедрата й са тесни като на момче. Ще види голям зор.

— Ще се опитам да я навестя — обеща Гизела.

Етих не искаше да повярва, че растенията на Гизела виреят само по бреговете на реката, която пресича хребета при стопанството Клиъруотър. Той не престана да мърмори през целия час, който им отне да стигнат дотам. Ноткер и Антониус, изглежда, намираха оплакванията на вожда им за забавни. Гизела почти не ги слушаше, защото сърцето й бе натежало от приказките на Хилдегард за Алран. Този човек разкъсваше Ардун и хората му, за да си върне властта. Още по-лошото беше, че използваше нея като оръдие, което да тласка хората към война. Дори красотата и спокойствието на гората не можаха да оправят настроението й. Изведнъж й се прииска да бъде сама, за да извика Силвър и да излее мъката си пред него.

Клиъруотър беше малко селце, което обработваше земите над реката. Колибите от измазан с кал плет се гушеха в кръг около една обща площ, използвана за градини. Сред тях изпъкваше една по-голяма дървена къща с пристройка за овце, птици и добитък. Ниви в зелено и златисто обграждаха малкия кръг колиби като дипли на пъстра фуста.

Когато Гизела и придружителите й пристигнаха, Мерта плевеше в градината. Гизела я поздрави сърдечно. Тя познаваше Мерта и мъжа й Роланд още от времето, когато за пръв път бяха дошли на север, напускайки родната Тюрингия.

— Гизела! — Мерта се изправи с усилие. Беше висока и тясна като комин — еднакво широка от раменете до петите, без да се взема предвид издутият й корем. — Сигурно си дошла да ме гълчиш, задето пак чакам дете, въпреки че последното едва не ме отнесе в гроба.

— Не, Мерта. Просто дойдох да видя как си.

— Добре направи, защото няма да откажа някоя и друга отвара. Виждам, че и господарят Етих е тук. Мъжът ми Роланд сигурно ще се радва да те види отново, добри човече. — Мерта обясни на Гизела: — Когато моят съпруг отиде в крепостта да се закълне във вярност на новия господар, той си постави за цел да надпие този великан. — Тя се засмя. — Върна се доста унижен.

Гизела изгледа косо Етих.

— Мечката е специалист по унижаването на хората.

— Само на тези, който го заслужават, малка котко.

Мерта викна Роланд, който им махна от най-близката нива с ечемик, където работеше с още пет-шест души. Той тъкмо се канеше да извика нещо за поздрав, когато една стрела се заби високо в гърдите му. Мъжът се задави и думите замряха в гърлото му.

Мерта и Гизела се вцепениха. Над полето легна зловеща тишина, сякаш времето бе спряло и не допускаше никакво движение или звук, докато чакаше онова, което щеше да става. Изведнъж околните гори сякаш оживяха от хора, които се изсипваха върху узрелите ниви като порой — някои на коне, други, не по-малко бързи — на собствените си крака. Полетяха нови стрели, проблеснаха мечове. Крепостни и роби започнаха да се бият и настана пълна бъркотия. Мерта изпищя и се втурна към битката, но Етих я грабна и я повлече назад, оставяйки я в ръцете на Гизела.

— Влезте в къщата! — нареди той.

И тримата франки скочиха на седлата и извадиха мечове.

— На работа, момчета!

Гизела трепна, като чу радостните нотки в гласа на Етих.

Мерта, макар и дребна, беше доста силна и Гизела с усилие я дърпаше към къщата. Жената продължаваше да пищи, да вика името на мъжа си и да се бори, та накрая Гизела й зашлеви плесница.

— Мерта! Никак не ни помагаш!

Тя се втренчи в нея с широко отворени, но вече разбиращи очи.

— Те убиха моя Роланд, Гизела! Тези саксонски зверове ще ни избият всички!

— Не, Етих и хората му ще ги отблъснат.

— Никога. Онези са много повече.

— Но крепостните…

— Те са безгръбначни свине, които ще стоят кротко, докато ги избият! — Мерта огледа трескаво единствената голяма стая с леглата, масата и огнището, после затръшна вратата, която водеше към пристройката за животни. — Ела тук! — извика я тя.

Гизела я последва и изведнъж се озова с вила в ръце.

Мерта вдигна някаква коса.

— Ще ми паднат тези синове на сатаната.

— Мерта, недей!

Молбите на Гизела останаха нечути. Мерта изфуча от къщата и се втурна към мястото на боя. Пламъци облизваха гладно околните ниви и от тях се издигаше дим. Гизела се втурна след бременната жена, но се спъна в нещо и се спря. С ужас видя в нозете си нечие тяло, чиято глава бе разсечена почти на две заедно с шлема. Беше Ноткер.

Тя падна на колене и започна да повръща. Един женски вик се извиси над околните крясъци. Гизела стана и се запъти към този писък. Димът пареше очите й, давеше я. Стори й се, че измина цяла вечност, докато намери Мерта, но някакъв инстинкт я водеше към мястото, където жената лежеше, захлупила лице върху съпруга си, все още с коса в ръка. Кръвта, която бе изцапала гърдите и гамашите му, не беше негова, а нейна. Гизела я обърна по гръб и видя, че гърлото й зее разрязано.

Роланд изстена. Беше жив, въпреки стрелата, която стърчеше точно под дясната му ключица. Гизела внимателно отмести тялото на Мерта, но преди да успее да се погрижи за него, грохот от конски копита я накара да се обърне.

— Гизела! — извика дрезгав глас. — О, богиньо Фрига, това е Гизела!

Конят на Алран се закова пред нея, хвърляйки прах и камъни върху двете кървави тела в краката й.

— Това е голям късмет. Ела, трябва да тръгваме веднага. Един от проклетите франки избяга да доведе своя проклет господар. — Алран протегна към нея окървавената си ръка, за да й помогне да се метне на коня му.

Гизела се вторачи като зашеметена в алените му пръсти.

— Не! — едва успя да отговори тя.

— Какво? Ела ти казвам!

— Проклета свиня! Убиец!

— Те бяха чужденци повечето от тях. Това е саксонска земя.

— Те ми бяха приятели.

— Тогава трябва да си подбираш приятелите. Ела! Веднага! — Той я хвана за ръката и я повлече към седлото. Гизела неистово се задърпа и се отскубна. Ръката му остави червено петно върху кожата й.

— Няма да участвам в това клане — изпищя Гизела.

— Нямаме време! Прави каквото ти казвам!

Той отново се спусна към нея, но Гизела се дръпна. Неочаквано едно огромно тяло застана между тях. Етих. Кървави струйки се стичаха под шлема му и дясната му ръка висеше безжизнено, но в лявата бе вдигнал окървавен меч.

Но дори Гизела разбираше, че Алран сега има всички преимущества. Саксонецът се изсмя и замахна с меча си. Етих го отблъсна със своя, но лявата му ръка не бе силна като преди. След още две замахвания той се строполи на земята. Алран скочи от коня си да го довърши.

Гизела изпищя и застана помежду им. Саксонецът не можеше да промуши жертвата си, без да посече първо нея. Алран я блъсна настрана, но тя се хвърли върху едва дишащото тяло на Етих.

— Върви по дяволите! — изруга Алран и я стисна за ръката. — Проклета кучка!

Земята потрепери от тропота на конски копита. Бойният вик на Рутгар накара Алран да подскочи уплашено. Той се огледа трескаво и после се обърна към Гизела с дива злоба в очите:

— Ти си глупачка, Гизела! Глупачка!

После скочи на седлото и извика на хората си да отстъпват. Пришпори коня си и под копитата му изхвърчаха малки камъчета, които обсипаха разтрепераната девойка.

Тя сложи ухо на гърдите на Етих, Сърцето му още биеше. Масивната планина от мускули се повдигаше леко, когато си поемаше въздух. Притиснала лице към окървавените плочки на бронята му, Гизела даде воля на сълзите си.