Емили Брадшоу
Момичето от езерото (7)

Седма глава

Дворът за упражнения се простираше между каменната господарска къща и източната палисада и обикновено беше претъпкан от трениращи воини и слуги, които им носеха вода или им оправяха целите. Но в този ден почти всички хора се бяха събрали да видят необичайното състезание, което щеше да започне всеки момент. Най-отзад в тълпата, Гизела напразно се надигаше на пръсти, за да зърне нещо над главите и раменете пред себе си. Всички бяха изоставили работата си, за да наблюдават дуела между сина на стария господар и пратеника на краля. Селяни и крепостни бяха дошли от околните села и стопанства, давайки си еднодневна почивка. Задълженията бяха изоставени с благословията на господаря Рутгар. Само в кухнята продължаваше обичайната дейност, дори още по-оживена, отколкото в обикновен ден, тъй като след двубоя щеше да има пиршество, подобаващо на откриването на една нова ера в управляването на Ардун.

— Дано днес победи по-добрият — каза мършав селянин на съседа си, застанал пред Гизела.

— По-добрият винаги е саксонец — изсумтя другият.

— Е, добре, повечето хора тук ще кажат, че си прав. Но Рутгар е смел, а също и справедлив. Най-силният ще победи и така трябва да бъде.

Още няколко души измърмориха нещо в знак на съгласие.

Рутгар много добре знаеше какво прави като организираше този спектакъл, осъзна Гизела. Мъжете уважаваха най-вече силата пред всичко останало и ако Лотар отстъпеше пред меча на Рутгар пред очите на цял Ардун, имаше много малка вероятност синът на Еркангар някога да застраши властта.

— Виж какво намерих за теб. Можеш да застанеш на него и да наблюдаваш двубоя над главите на останалите. — Гунтар примъкна един сандък до нозете на Гизела.

— О, Гунтар! Бъди благословен!

Някакъв силен глас проехтя в двора и обяви началото на двубоя. Той трябваше да се проведе със спата — дългия меч. Състезателите нямаха никакви ограничения, освен закона на честта. Победителят вземаше всичко. Победеният можеше да се надява само на милостта на Бога.

Ревът на тълпата почти събори Гизела от мястото й. Подпряла се с една ръка върху слабото рамо на Драда, тя стоеше на пръсти и наблюдаваше как брат й уверено излиза на двора до Рутгар. Лотар не се чувстваше толкова уверен, колкото изглеждаше, и Гизела го знаеше много добре. Той беше сръчен с меча, но сам й беше казвал, че Рутгар се бие като роден победител. Освен това той беше по-висок от Лотар с една педя, изглеждаше по-широк и в раменете, или пък имаше повече подплънки под ризницата. Лотар също носеше ризница и Гизела виждаше издутините, образувани от дебелите превръзки на раната му.

Лотар сложи шлема си и поздрави противника си. Рутгар направи същото, макар шлемът му веднага да заседна в превръзката на главата му. „Мъже!“ — помисли си Гизела презрително. И двамата глупаци бяха омотани в превръзки, а бързаха да се наранят отново. Защо Бог оставяше мъжете да управляват на тази земя — за нея беше напълно неразбираемо.

— Какво става? — тревожно попита Драда.

— Едва сега започват. Обикалят се като котараци и си взимат мярката.

Тя не искаше да гледа, а същевременно не можеше и да откъсне очи. Тълпата бе затаила дъх в очакване да се пролее кръв.

— Какво става, момиче? Кажи ми!

— Няма още нищо за казване. О, ето, започва се! — Тя заби пръсти в рамото на Драда. — Лотар се хвърля смело, но Рутгар отклонява острието му със своя меч. Сега Лотар сече ниско. — Тя ахна. — Рутгар отскача високо. Как може да го прави с всичките тези железа по себе си!

Гизела описваше двубоя на сляпата жена и на Гунтар, тъй като момчето беше по-ниско и виждаше само хората от тълпата. Тя се опитваше да говори спокойно, но сърцето й натежаваше все повече. Лотар непрекъснато нападаше смело, но Рутгар умело отбиваше атаките му. Отначало изглеждаше, че франкът губи битката, тъй като Лотар беше онзи, който непрекъснато се хвърляше напред и караше Рутгар да отстъпва. Но нито веднъж саксонското оръжие не докосна ризницата на франка. Лотар беше силен и добре обучен, но Рутгар си играеше с него, както Силвър би си играл с някое зайче, преди фатално да забие зъби в него.

Както Гизела се опасяваше, след известно време Рутгар показа зъбите си на своята жертва. Лотар бе принуден непрекъснато да отстъпва. Тълпата викаше и дюдюкаше, очевидно взимайки страната на по-силния. Сърцето на Гизела сякаш се качи в гърлото й и прекъсна думите й към Драда. Тя се молеше да не би Лотар да се разгорещи и да си помисли, че може да победи. Молеше се дори още по-пламенно Рутгар да приеме предаването на Лотар след първата пролята кръв. Но воден от страстта да се докаже в боя, той можеше да се отрече от обещанието, направено в по-спокоен момент. Повечето от военните предводители дори не биха дали такова обещание.

При всичките й молитви и възклицания тя не можеше да откъсне очи от Рутгар. Ако битката изобщо можеше да бъде поетична, то всяко негово движение, независимо колко бързо, бе грациозно и контролирано, всяко нападение, стъпка встрани, отстъпване бяха част от един смъртоносен танц. Той размахваше дългото желязно острие, сякаш бе леко като перце.

Драда нетърпеливо я задърпа за ръкава.

— Какво става, момиче? За какво си дерат всички гърлата?

— Лотар печели ли? — подскачаше Гунтар, за да се опита да види нещо над тълпата.

— Не — изстена Гизела. — Не печели. Бог да му е на помощ.

Рутгар очевидно не искаше да губи повече време и бързаше да приключи с дуела. Той караше Лотар да отстъпва. Тя чувстваше смъртоносната му сила така, сякаш беше отправена към нея. За миг й се зави свят. Опря се на рамото на Драда, за да не падне, после зърна как върхът на франкския меч се обагри в алено, след като разряза кожата на гърлото на Лотар.

Видението бе съвсем ясно, сякаш гледаше с очите на Рутгар. Видя стоицизма, с който бледният Лотар приемаше нещата, блясъка на острието на следобедното слънце, алената струйка, която се стичаше от меча и капеше в прахта. Не беше истина. Още не. Лотар все още отчаяно отблъскваше ударите на Рутгар. Само след миг видение и реалност се сляха, мечът на Лотар изхвръкна от ръката му и Рутгар притисна върха на своя в гърлото му. Гизела не виждаше кръвта на брат си, но знаеше, че е протекла.

— До първата пролята кръв — стори й се да чува Рутгар да казва, но как би могла да чуе нещо при тази ревяща тълпа. Все пак се оказа права, защото хората от Ардун подеха думите като песен.

Лотар коленичи.

— Той се предава! — извика някой.

— Убий саксонската измет, да се отървеш от него! — подкани някакъв франк.

Гизела затаи дъх. Да оставиш противника си жив беше грешка, която най-амбициозните не правеха. Малко воини биха обвинили Рутгар, ако не приемеше друга победа, освен увенчаната със смърт. Беше казал, че Лотар може да се предаде при проливането на първата капка кръв, но не бе обещал да приеме това предаване.

Рутгар обаче отпусна ръката си с меча и стисна двете ръце на Лотар между своите — явно приемаше клетвата му за вярност. Тълпата отново ревна, без да се знае кого приветства.

Гизела започна да диша свободно. Лотар беше жив. Франкът бе проявил милост, вместо да избере по-безопасния за него път на убийството. Заля я топла вълна на благодарност и тя се зарече да се разкае за всяка остра дума, насочена към Рутгар. Скочи от сандъка, сякаш готова да полети.

— Трябва да ида при Лотар!

Сухата ръка на Драда я стисна за рамото.

— Не, дете. Остави му малко гордост.

— Но той е ранен.

— Той сам ще дойде при теб, ако има нужда. Двамата с Гунтар трябва да ми помогнете да стигна до трапезата. Цял ден миризмата от кухнята дразни стомаха ми и няма да чакам, докато всичката хубава храна бъде погълната от тази тълпа.

Отвсякъде ги притиснаха тела, които започнаха да ги бутат към вратата на господарската къща. Драда беше права, разбира се. Лотар не се нуждаеше от нейното успокоение. Но като погледна назад към двора, където Лотар стоеше с Рутгар и огромния Етих, тя изпита непреодолимо желание да изтича натам — но не толкова да се погрижи за Лотар, колкото да благодари на Рутгар Сякаш дочул мислите й, той вдигна глава. Дори от разстояние Гизела почувства пронизителния поглед на сивите му очи. Обзета внезапно от необяснимо смущение, тя наведе глава и побутна Драда към вратата на къщата.

 

 

Останалата част на деня бе посветена на грандиозно пиршество. Всички се тъпчеха с печено еленско и свинско, мазно бяло сирене, риба на скара и захаросани сладки. Мъже и жени се наливаха до насита с медовина, вино и пиво, докато крепостта заприлича на поразена от някаква напаст — толкова много мъртвопияни тела се търкаляха наоколо. Жените хъркаха в женското помещение — онези, които бяха успели да стигнат до леглата си и не се бяха строполили в голямата зала или на двора. Франкски воини лежаха, прегърнати със саксонските, които бяха пуснати от затвора да гледат дуела. След като Лотар се предаде, всеки саксонски воин бе дал подобна клетва за вярност на Рутгар и веднага се бе възползвал от щедростта на новия си господар.

Не всеки в Ардун празнуваше в пиянски унес. Мъжете на палисадата бдяха зорко за сигурността на пируващите, а малка група воини прогонваха отпадналостта си след обилното ядене, като размахваха мечове един срещу друг в двора за упражнения, където Рутгар бе спечелил победа над Лотар. Ерментруда и Фределин старателно разчистваха хаоса след пира с помощта на нацупените Атруда и Джилън, които изтрезняха насилствено, когато готвачката натопи главите им в коритото, в което пояха конете.

Гизела здравата се бе потрудила над ястията, наредени на дългите маси в хола на господарската къща — трябваше да си навакса за постенето през дните, прекарани в килията. Но с все още натежал от обилната храна стомах, тя трябваше да приема онези, които бяха прекалили с яденето и пиенето и идваха при нея в търсене на облекчение. Вечерта я завари в малката лечебница в края на женското помещение да вари отвари за преяли и препили. Беше доста късно, когато Рутгар се появи на вратата.

— Виждам, че хората на Ардун отново се радват на услугите ти. Сигурно всеки мъж, жена или дете, които живеят между палисадите, са минали през тази врата през последните няколко часа.

— А сега и господарят, както виждам. — Гизела се опита да успокои треперенето на ръцете си. Беше много, много уморена.

— След като толкова прилежно обслужваш моите хора — той наблегна на притежателното „моите“ с усмивка, — помислих си, че ще се погрижиш и за главата ми.

— Можеше да изпратиш да ме повикат, милорд, и да не идваш дотук.

— Любопитно ми беше да проследя потока от хора, които се стичат към този малък килер. Предполагам, че точно тук магьосницата на Ардун прави магиите си и отварите от любовно биле.

— Работата с любовното биле не върви тази нощ, милорд. Хората ти се интересуват повече от стомасите, отколкото от сърцата си. — Тя му направи знак да седне, после сложи свещта на масата до него и раздели косата, която висеше на влажни кичури на тила му. Току-що се бе къпал, защото мирисът на сапун от луга се излъчваше с топлината на тялото му. Макар и току-що измита, косата на тила му бе лепкава от кръв.

— Превръзката се скапа и я махнах.

— Добре си направил, иначе раната можеше да се възпали. Но сега е отворена отново. Трябваше да я зашия, но в бивака на Алран нямаше с какво.

— Тогава заший я сега.

Гизела се залови да подстриже косата около раната, после я проми с бял равнец и започна да шие разцъфналите й краища. Шевовете щяха да бъдат много по-добри, когато раната бе още прясна.

Използвайки неизгодната позиция на Рутгар, тя се осмели да говори каквото й бе на сърцето.

— Милорд, благодаря, че пощади Лотар днес — развълнувано каза тя.

В този момент бе толкова добронамерена към франка, че се изненада от неочакваната студенина в гласа му:

— Нима очакваше, че ще опетня думата си пред твоя… приятел?

— Разгорещени от боя, много воини не биха сметнали това обещание за истинско вричане.

— Обещанието и вричането са едно и също нещо и трябва да се спазват. Освен това някои хора казват, че аз не мога да се разгорещявам.

Тези глупаци не те познават тогава, помисли си Гизела. Според нея той дори се разгорещяваше твърде бързо.

— Очаквах и Лотар да дойде — колебливо подхвърли тя. — Не го ли прободе леко днес?

— Не толкова дълбоко, че да има нужда от твоето внимание. Ако е умен, няма да ти се обади.

— Как така?

— Казах му да стои настрана от теб.

— Защо?

— Защото така искам — сърдито отсече той.

— Сигурно не мислиш, че ние двамата ще заговорничим! — Тя заби иглата по-силно, отколкото бе необходимо, но железният мъж не трепна. — Лотар не представлява опасност за теб след днешния ден, а аз… — Внезапно я обзе игриво настроение и тя смело попита: — Да не би да те е страх от мен, милорд?

— Да се страхувам от жена!? — изсмя се презрително Рутгар.

— Тогава защо?…

— Защото така искам! Ох! Да не се опитваш да зашиеш скалпа ми за черепа?

Гизела го намаза с мехлем от чер оман и бяла върба и се усмихна самодоволно:

— Това ще те закрепи.

Той предпазливо опипа тила си.

— Справяш се с лекота, когато не си ядосана.

Тя му се усмихна невинно.

— Добре че свърши с бродерията, да те предупредя. Искам да стоиш в крепостта, докато нещата в околността не се поуспокоят.

— Не мога, милорд. Има хора в селата и стопанствата, които се нуждаят от грижите ми, а трябва и билки да се съберат.

— Ще правиш каквото ти казвам, Гизела, или отново ще заживееш в мазето. Подозирам, че твоят приятел Алран много би се радвал да си върне обратно галената магьосница, за да предизвика свещена война за саксонците.

— Мислех, че не вярваш в магьосници, милорд.

— Не вярвам, но твоите саксонци вярват. Те търсят духчета, джуджета и феи във всеки пън, вир, водопад. И тъй като трябва да управлявам именно саксонци, няма да е зле да обръщам внимание на техните вярвания.

— Ами Лотар? Защо не мога да го виждам?

— Защото аз не желая.

— Но ние сме приятели.

Той вдигна ръка и й направи знак да млъкне:

— Казах, че не желая.

Гизела не намираше причина за раздразнението му.

— Разбираш ли, Гизела?

„Разбирам, че си… вбесяващо неразумен“ — помисли си тя, но като го погледна, реши, че ще е по-добре да не изказва на глас мнението си. Милосърдието й към него бе вече на изчерпване. С всички останали бе справедлив до крайност. Вярваше в неща като чест, милост, толерантност. Но с нея се държеше като чудовище.

— Разбирам, милорд — въздъхна примирено Гизела.

Всъщност не разбираше. Не разбираше абсолютно нищо.

В следващите дни девойката се върна към стария си начин на живот — прекарваше повечето време, лекувайки хората на Ардун, които доста дълго бяха лишени от услугите й. Ковачът Томас страдаше от язви по кожата. Синът му Джеф бе изгорил ръката си и не беше я лекувал — сега от раната течеше гной. Луитгард се бе върнала от селото, където Гизела я бе изпратила още преди нападението на Рутгар. Момичето бе започнало месечните си цикли и се нуждаеше от нещо за облекчаване на болките. Много други имаха задух, стомашни проблеми, брадавици, развалени зъби. Имаше доста работа, а когато тя намалееше, Гизела отиваше да помага на Ерментруда в кухнята или на Драда в тъкачницата. Обаче избягваше Адалинда, защото нямаше желание да работи в къщата — да сервира на Рутгар или да чисти спалнята му. Колкото по-малко срещаше новия господар, толкова по-добре се чувстваше. Не й беше спокойно, когато не разбираше поведението му, а Рутгар наистина бе неразбираем. Той беше смущаваща сплав от нетърпимост и милосърдие, диващина и нежност, непочтителност и превзето чувство за чест. Не знаеше дали да го презира, или да му се възхищава.

Пет дни след големия двубой един селянин от отдалечените стопанства доведе дъщеря си в лечебницата на Гизела. Девойката беше с тебеширенобяло сипаничаво лице, права коса и лишени от блясък очи. Тя гледаше намръщено към земята, докато баща й обясняваше, че била насилена от двама франка и той не желаел тя да ражда дете от тяхното семе. Имал достатъчно гърла за изхранване и без това нежелано бебе. Като се имало предвид, че част от реколтата ще даде на Рутгар по жътва, а друга част била изгорена от Алран преди седмица, той с мъка щял да изхрани собствените си хора през зимата.

— Щом хората на Рутгар са озлочестили дъщеря ти, той трябва да ти опрости рентата за този сезон — възмутено каза Гизела.

— Не, девойче. Господарят ми даде разбойниците, превърна ги в роби. Това ми е достатъчно. Имат здрави гърбове и аз не ги храня много.

— Рутгар ти ги даде като роби? — невярващо възкликна Гизела.

— Трябваше да избирам: или това, или да ги видя обесени. Господарят каза, че няма да ми бъдат от полза, ако увиснат на въжето. Той е справедлив човек. Пък и практичен отгоре на всичко, не като Алран. Той мисли само с оръжието си и не се интересува кой страда. Аз съм верен на старите традиции, но понякога ми се струва, че е по-добре да се придържаме към човека на франкския крал.

Гизела въздъхна. Тя приготви една доза от бласкун за отчаяното момиче и го увери, че отварата ще я освободи от онова, което случайно може да е останало от нейните нападатели.

— Бог да те благослови, девойче.

Два дни по-късно Гизела разбра, че билките й са на изчерпване и ако не й позволяха да си набере нови, скоро щяха да й липсват най-важните, а лятото бе към края си. То не траеше дълго в тази земя край северното море. Вече се усещаше известна хладина във въздуха сутрин. Трябваше да набере колкото можеше повече, за да изкара зимата, а освен това копнееше да види Силвър и да си почине поне един час в топлото вирче.

Не смееше обаче да напусне крепостта без съгласието на Рутгар. Отново щеше да се озове в мазето, ако го направеше.

— Тогава му поискай позволение — посъветва я Драда, когато Гизела сподели проблема си с нея. — Не е чак толкова неразумен, колкото другите мъже. Каза ми, че може да занесем някои от нашите хубави вълнени платове на панаира във Вердун следващото лято.

— Така ли? Това е добре. Но с мен не изглежда толкова разумен, колкото с другите.

— Никога не си била плаха, когато става въпрос за нещо, от което се нуждаеш, момиче.

Гизела си призна, че Драда е права. Да избягва Рутгар бе навик, който се беше превърнал в мания. Къде бяха куражът и твърдият дух, с които винаги се бе справяла с трудностите в живота?

Тя остави Драда, за да потърси Рутгар в двора за упражнения, където той често прекарваше по-голямата част от следобеда. Нямаше го там. Двама от воините му спряха мнимата си битка и се загледаха враждебно в нея. Тя използва възможността да попита за господаря им.

— Не е тук, затова си гледай работата, вещице.

Някой я докосна по рамото и тя се обърна. Галт я гледаше, по-трезвен от всякога.

— Ако търсиш Рутгар, той е в къщата. Видях го да се отправя нататък преди малко.

— Благодаря, Галт.

— Пази се от тези франкски вълци, девойче. Нашата господарка Адалинда се опитва да ги сплаши с приказки за магиите ти и те затова не те обичат.

Това се отнася и за Рутгар, помисли си Гизела.

Тя не го намери в хола, както се бе надявала. Адалинда повдигна изненадано вежда, като я видя, после се усмихна лукаво. Гизела не отвърна на усмивката й.

— Милейди — смело каза тя, — до ушите ми достигна, че преувеличаваш моите способности. Не ми правиш добро по този начин.

Адалинда махна с ръка на възраженията й.

— Твоето добро не ме интересува, момиче. Така им се пада на тези франкски натрапници — да сънуват по някой кошмар нощем.

— Това ли представлявам аз — кошмар?

Този път усмивката на Адалинда бе искрена.

— Ти си символ на старите времена, на старите нрави, на старата власт, Гизела. Нашите хора виждат в твое лице майка ти. Мисълта за магическите ти умения им напомня, че са любимци на боговете.

— Аз нямам силата на майка си.

— Или може би просто не си научила още силата си.

Гизела прокле наум твърдоглавието на баба си. По-скоро Ардун би изгорял заедно с всичките си хора, отколкото Адалинда да приеме поражението си.

— Искам да говоря с Рутгар. Той тук ли е?

Трябваше да се досети по лукавите пламъчета в очите на Адалинда, че я очакват неприятности.

— В стаята си е. Тъй като отиваш там, помогни на Джилън да качи водата по стълбите.

Джилън беше много по-здрава от нея, но Гизела на драго сърце й помогна да носи двете кофи с вряла вода, свалена току-що от огнището. Тя разбра за предназначението им едва когато влязоха в господарската стая. Видя Рутгар да се кисне в дървената вана, обслужван от няколко разтреперани девойки.

Те се изгледаха продължително — той, излегнат във ваната, а тя, застинала на прага. За миг тя си помисли, че и той е смутен като нея, но скоро усмивката, която се появи на лицето му, й припомни дръзките му обноски. Дори седнал гол в дървена вана, той беше внушителен.

— Влизай! — нареди й Рутгар. — Водата изстива.

Гизела се опита да възвърне самообладанието си. Не че не бе прислужвала на мъже във ваните им. Често бе къпала Еркангар, а също и Алран. Но нямаше особено желание да прислужва на Рутгар.

Джилън изля кофата с гореща вода във ваната. С почервеняло от парата лице Гизела направи същото.

— Много ли е гореща, милорд? — попита Джилън.

— Не, точно колкото трябва.

— Да измия ли косата ти, милорд? — умолително го попита друга прислужница.

Досрамя я заради тях. Човек би помислил, че нямат друга работа, освен да се трупат около ваната на Рутгар като наложници в харема на султан.

Тя се изправи и каза с достойнство:

— Милорд, налага се да поговорим.

— Тогава говори — лениво се усмихна той.

Гизела не се заблуждаваше от отпуснатата му стойка. Чувстваше силата на пронизващия му поглед и се чудеше колко ли недоволен е от приказките на Адалинда.

— Оставете ни! — нареди той на прислужниците.

Те се подчиниха неохотно.

— Не беше необходимо, молбата ми не е лична.

— А, значи имаш молба. — Той й подхвърли мократа гъба. — Тъй като моите прислужници напуснаха, можеш да ме къпеш, докато говориш.

Гизела въздъхна и се опита да се престори, че работата не е по-различна от тази да къпе Еркангар.

— Както желаеш. — Тя го побутна напред и започна да сапунисва гърба му. Почувства нещо странно при вида на изпъкналите мускули по гърба и ръцете му. Прокара гъбата по гърдите му — изобщо не беше като да къпе Еркангар.

— Каква неотложна молба те накара да дойдеш в леговището на звяра?

— А — хапливо каза тя, — признаваш го.

Той се усмихна.

— Все още имаш жило. Още не съм го извадил, но ще помисля по въпроса, нали съм звяр.

Настана тишина, нарушавана само от плисъка на водата във ваната и тихото им дишане.

— Гизела? — Рутгар се облегна назад и вдигна глава. — Имаше нещо спешно, което трябваше да обсъждаме.

— О, да. — Тя бе като хипнотизирана от движението на ръката си, която галеше гърдите му. Притесняваха я глупави мисли. — Ще трябва да събера билки от гората. Иначе ще ми свършат някои лекарства.

Той вдигна въпросително вежди:

— Не можеш ли просто да правиш магии, за да облекчаваш хорските болки?

— Милорд, аз рядко правя магии. — Не добави, че тези, които правеше, почти никога нямаха ефект. — Магьосничеството е нещо много повече от заклинания и магии. То е единение с природата, оценяване на онова, което майката Земя ни предлага. И физическо, и духовно.

Той седна, пръскайки вода върху тъканите рогозки, с които беше покрит каменният под.

— Ако продължиш с тази гъба по-надолу, скоро ще мога да ти предложа нещо съвсем физическо.

— О, съжалявам! — Страните на Гизела пламнаха. Ръката й самичка бе продължила към кръста му, докато говореха.

— И ще се сбръчкам като Одо, ако не изляза от тази вана.

Той стана и разкри по най-безсрамен начин мъжкия отговор на нейните скрити въпроси. Не изглеждаше ни най-малко смутен. Дъхът й секна, лицето й гореше. Скромността и уединението бяха рядкост в крепост като Ардун и това не беше първият път, когато виждаше възбуден мъж.

Тя му хвърли кърпа и бързо се обърна. Искаше само да напусне стаята. Стори й се, че го чува да се смее тихо, но не бе сигурна, тъй като ушите й кънтяха от собствения й пулс.

— Вече имам ли позволение да събирам билките си?

— Когато мога да отделя двама мъже да те придружават, тогава ще отидеш.

— Аз не искам придружители, милорд.

— Но аз държа да имаш.

Тя въздъхна. Щеше да се прости с къпането във вира и срещата със Силвър. Но билките все пак й трябваха. Стисна зъби.

— Да, милорд, благодаря.

— Има ли нещо по-специално в онзи ъгъл, където се взираш така напрегнато? Някои от твоите духчета ли са там! Или дяволи?

Единственият дявол в стаята се намираше зад нея. Този път беше сигурна, че чува присмехулния му кикот. Събра решителност и се обърна. Рутгар беше нахлузил широки ленени панталони, но все още бе гол над кръста. Незнайно защо, но й се струваше по-страшен в това оскъдно облекло, отколкото в пълно бойно снаряжение.

— Може ли да си вървя? — задавено попита тя.

— Това ли е всичко, което искаше?

— Да.

— Тогава върви.

С все още горящо лице Гизела побягна навън.