Емили Брадшоу
Момичето от езерото (14)

Четиринадесета глава

— Е, малка магьоснице? Вярно ли е? — попита я Рутгар, след като затвори вратата на стаята. Гизела не можеше да прецени дали сребристият отблясък в очите му се дължеше на гняв или на добро настроение. — Да не би нашата игра да ти се стори толкова забавна, че сега хвърляш предизвикателства и към други, за да те задоволяват?

— Какво? — Той се шегуваше, не можеше наистина да мисли това, което говореше. — По-скоро бих навряла главата си в огнището, отколкото да подмамвам някакви си разгонени зверове в леглото си. Вината е изцяло твоя. Ти ме превърна в разрешен за лов дивеч. Сега твоите хора просто подражават на господаря си.

— Ти не си разрешен за лов дивеч. Нямам намерение да те деля с никого!

Гизела измърмори някакво саксонско проклятие. Чувстваше се по-омърсена от тази случка, отколкото от онова, което бе станало през нощта. Точно в този момент не й се искаше да има нищо общо с мъжете.

Рутгар я изгледа изпитателно. В ъгълчето на устните му заигра усмивка.

— Ще си мушнеш главата в огнището, така ли? Нима беше толкова лошо? Снощи поне изглеждаше, че ти харесва. — Той сложи ръка на рамото й. Палецът му леко погали шията й и предизвика у нея неволен трепет.

— Ти си звяр.

— Да, понякога. И преди си го казвала.

Гизела се опита да се изплъзне от хватката му, но Рутгар я стисна здраво и продължи да я гледа настойчиво, докато страните й поруменеят.

— Хареса ти — напомни й той.

— Не, не ми хареса — излъга тя, за да спаси малкото останало й достойнство. Смущението й изкристализира в гняв. — И ти не ми харесваш.

— Хареса ти — потвърди самоуверено той. — Както и аз.

— Ще ми хареса, когато заври морето или замръзне слънцето.

Рутгар я пусна и се засмя.

— Малка магьоснице, след онова, което се случи снощи, мога да кажа, че в теб има достатъчно страст, за да заври морето. А защо пък аз да не се намръщя на слънцето и да го превърна в лед? Като се има предвид онова, което са ми казвали жените за моето сърце, много е вероятно да успея.

— Ако свърши с шегите си, милорд, аз трябва да вървя да си върша работата. — Гизела се отправи към вратата, но той я дръпна назад за ръката.

— Не съм ти дал позволение да напускаш. Както не бях ти го дал и тази сутрин. От теб се очаква подчинение, Гизела. Предизвикай ме и ще съжаляваш.

— Защо правиш това? Вече демонстрира силата си над мен. Трябва ли да ме измъчваш безкрайно?

— Мъчение, това ли било? — попита той с кисела усмивка. — Какъв срам, че магиите ти не могат да те отърват от мен.

Рутгар я притегли към себе си и притисна тялото й към своето, докато устните му търсеха нейните. Пряко волята й устните й се открехнаха в очакване. Почувства предателска топлина между краката си и някаква празнина в сърцето. Но заедно с желанието кипваше и гневът й. Гняв към самата нея, задето беше толкова уязвима и подвластна на нуждата си. Водена от този гняв, тя го ухапа по ръката. Той се отдръпна рязко и изруга, но не я пусна.

— Ти си малък дявол!

— Пусни ме!

— Жилото ти е още невредимо, така ли?

Гизела се опита да се освободи, но после спря, щом усети какво се надига у него. Той се засмя самоуверено.

— Какво правиш?

— Не е ли очевидно какво правя!

— Нима посред бял ден… Имам работа, задължения…

— Твоите задължения са тук, при мен, под мен. Или отгоре, както предпочиташ.

Лицето й пламна от смущение, а той се засмя гръмогласно:

— Невинна малка котка, нима си мислеше, че те искам само за една нощ?

Дъхът й секна, щом видя пламъка в очите му.

— Да, мислех си…

Рутгар я целуна отново и този път Гизела не оказа никаква съпротива. Сякаш бе чакала целувката му цял живот.

— О, Гизела — прошепна той, — ти си огън и лед. Ако си смятала, че ще се задоволя с една-единствена нощ с теб, значи твоите магии са те излъгали.

Тя запротестира, но съвсем вяло, когато Рутгар я положи на леглото. Тялото й копнееше за него. Духът й, пленен от сетивата, едва доловимо се възпротиви, когато той я съблече и с устни отдаде почитта си на всеки сантиметър от плътта й.

Когато покри тялото й, тя беше готова да го моли по-бързо да се слее с нея. Докато му помагаше да свали дрехите си, той шепнеше името й така, че и най-дивият звяр в гората би се кротнал в краката му. Облада я бавно, нежно и дълбоко и Гизела почувства как докосва сърцето й…

 

 

Известно време те останаха така, вплетени един в друг, между земята и небето.

— Гизела… — Обичайните нотки на присмех отсъстваха в гласа му. Следобедното слънце влизаше косо през прозореца и багреше прекрасното му тяло в мозайка от сенки и светлини. Красив е, реши тя, все още замаяна от преживяването си. Сякаш нямаше нищо общо с човека, който бе отнел дома на нейния народ, или с този, който я бе задушил до смърт на полето при стопанството Клиъруотър. — Гизела — прошепна отново той. Пръстите му преминаха по челото й. — Ако можех да повярвам в магии, щях да повярвам в теб. Ти си това място, неговата душа и неговият дух. Дотогава, докато имам теб, ще имам и Ардун.

 

 

През следващите дни в живота на Гизела настъпи спокойствие, но то беше далеч от живота, който водеше преди. Хората на Ардун се отнасяха към нея с някаква нова почтителност, но и с известно подозрение. Постепенно усмивките и приятелските поздрави се върнаха, макар и колебливи. Саксонците започнаха да се нагаждат към владичеството на франкския си господар и намираха, че то е по-поносимо от предизвикателството и войната. Повечето хора бяха твърде заети с борбата за оцеляване, за да ги е грижа дали саксонец или франк бе господар на Ардун. Трябваше да жънат ниви, да събират плодове и да ги съхраняват за зимата, да хващат дивеч и да го колят, да осоляват и опушват месо — ако искаха да преживеят гладните зимни месеци.

Алран продължаваше своите нападения, но след като прибраха реколтата, мнозина от селяните се укриха в крепостта заедно със семействата и добитъка си. На саксонските бунтовници, беше оставено малко за грабене и горене и в отговор на Алрановите набези много саксонци дойдоха при Рутгар да се закълнат във вярна служба и да молят за военно обучение. Неколцина от хората на Рутгар, които бяха участвали в покоряването на Ардун, вече бяха изпълнили дълга си към краля и си тръгнаха, но други изпратиха да доведат семействата им и дадоха клетва на господаря на Ардун да му бъдат верни васали.

Дните отминаваха, а Гизела се бореше с едно доволство, което я завладяваше застрашително. Вече всички в Ардун я смятаха за жена на Рутгар. Всяка нощ тя беше в леглото му. Той я научи да изпитва удоволствие от любенето и тя си признаваше, че вече не иска да се отделя от него. Когато лежеше до силното му тяло, се чувстваше в истинска безопасност. Когато телата им се сливаха, душата й сякаш пееше.

Гизела не разбра как се бе случило всичко това. Но тя обичаше Рутгар от Белтан, сега вече Рутгар от Ардун. Не беше чак толкова глупава, че да си мисли, че и той я обича. Той беше благородник, а тя — само една крепостна селянка. Той я използваше за удоволствие и заради влиянието, което тя имаше над своите хора. Гизела си казваше, че е щастливка, защото Рутгар се отнасяше добре с нея и я защитаваше от обиди. Дори Адалинда не смееше да й каже нищо от страх, че ще я застигне възмездието на Рутгар, а след случката при конюшнята воините му се отнасяха към нея като към господарка на къщата, а не като към наложница.

Въпреки всичко Гизела копнееше за нещо повече от страстта на Рутгар. Тя искаше сърцето му, колкото и недостижимо да изглеждаше.

С напредването на есента заради кашлиците, треската и коремните болки церовете на Гизела привършиха и Рутгар лично я придружи в гората да си потърси нови билки. След онова, което се бе случило последния път, той нямаше доверие на никого. Независимо поради каква причина бе поел ролята на придружител, Гизела се радваше на компанията му. Щом той беше до нея, тя не се страхуваше, че Алран може да се появи и да я отмъкне. Наистина беше наивно да смята, че Рутгар може да се справи с цял отряд саксонци, но тъй като бе виждала с очите си колко смъртоносни са уменията му с меча, тя се надяваше, че Алран ще бъде достатъчно умен да не го предизвиква, независимо с колко хора разполагаше.

— Как научи какви са свойствата на всички тези малки растения? — попита я Рутгар, когато спряха на една полянка. — На мен ми изглеждат съвсем еднакви.

— Майка ми ме научи. Тя беше прочута билкарка и знахарка.

— А също и магьосница ли?

— Да, болните и хромите се тълпяха при нея. Тя им даваше отвара или им изпяваше заклинание и те винаги чувстваха подобрение, дори да не бяха излекувани напълно. Понякога се нуждаеха повече от балсам за духа, а не от лек за болките — и тя им го даваше.

— Също като теб. — Рутгар седна на земята до нея. — Лечителят и убиецът виждат най-ясно връзката между дух, разум и тяло. Бъди благодарна, че си стигнала до този опит, като си лекувала.

За миг желязната броня на душата му се бе стопила. Някакъв женски инстинкт накара Гизела да посегне и да го погали, но преди да успее, бронята отново се появи на мястото си. Той се обърна рязко:

— Значи майка ти те е научила на магьосничество?

— Опита се — въздъхна Гизела. — Както сам си открил, не съм толкова добра колкото беше тя. Ако се осмеля да използвам онова, на което ме е учила, нещата или не стават, или се обръщат против мен.

Рутгар я изгледа замислено.

— Чувал съм да казват, че виждаш бъдещето.

Гизела мълчеше, но погледът му очакваше отговор, а тя от опит знаеше, че Рутгар не се задоволяваше, докато не постигне онова, което желае.

— Понякога получавам видения — призна тя. — А също и знаменателни сънища. Не ги измислям нарочно. Всъщност тази дарба не ми е особено приятна. И майка ми я притежаваше, но не в такава степен.

— А сбъдват ли се тези видения?

— Да. — Тя се сети как мистериозно предугади любенето с Рутгар. Беше се опитала да си внуши, че това е само сън, но още тогава знаеше, че не е. Един ден те щяха да се любят във вълшебния вир, точно както го бе видяла. — Да — тихо повтори тя. — Почти винаги.

Той се усмихна скептично:

— Какво ти казват твоите видения за бъдещето на Ардун?

Тя погледна ръцете си, но вместо черна мокра пръст и оплетени растения, видя по тях кръвта и пламъците на повтарящия се сън.

— Виденията ми говорят, че битките още не са свършили.

— На този свят битките никога не свършват. Още ли не си го научила?

— То не е онова, което искам да науча.

Рутгар поклати глава, после застина, вперил очи в нещо зад нея. Гизела разтревожено се обърна и видя сивата глава, която се показваше от храсталака.

— Силвър! — Тя протегна ръка да покани вълка на полянката, преди да осъзнае, че Рутгар вече беше сложил стрела в лъка, който носеше, преметнат през рамо. Без да мисли за опасността, на която се излагаше, тя се хвърли между франка и вълка. — Недей! Моля те! Той няма да направи нищо лошо.

Стоманеносивите му очи проследиха пътя, който щеше да измине стрелата, и се втренчиха в нея. После бавно отпусна лъка. Без да обръща внимание на стрелата. Силвър пъргаво изприпка на полянката и мушна глава в ръката на Гизела.

— Та той е като домашен любимец! — не вярваше на очите си Рутгар.

— Не съвсем. — Гизела погали вълка между ушите. — Приятел ми е. Но съм изненадана, че е тук. Той се стеснява от непознати.

Рутгар гледаше предпазливо вълка. Силвър седна, облиза се и също се вгледа в него. Гизела ахна от изненада, че животното оказваше такава чест на Рутгар. Сякаш прочел мислите й, Силвър близна ръката й, за да й докаже, че все още е неговата предпочитана приятелка.

— Имаш много странна компания, малка магьоснице.

— Само понякога — дяволито се усмихна тя.

— Виждал съм твоя другар и преди, по залез-слънце, да обикаля края на гората около крепостта. Държеше се доста странно за диво животно и тогава си помислих, че изглежда малко като омагьосан. Надявам се, че нямаш навика да опитомяваш хищници.

— Повечето от тях не желаят да бъдат опитомявани, милорд.

Той изпъшка високомерно.

— За повечето хищници това би означавало смърт. По-добре дръж хубавата си кожа далеч от Ардун, прекрасно зверче, или стражите на крепостните стени ще я надупчат със стрели.

Силвър го дари с вълчата си усмивка, което накара Рутгар да се разсмее гръмогласно. Техният диалог стопли по странен начин сърцето на Гизела.

— Е, магьоснице, събра ли достатъчно листа и корени?

— Да — отвърна тя весело.

— Успешен лов! — пожела Рутгар на Силвър, щом станаха на крака и вълкът изчезна в храстите.

— Силвър никога не е бил толкова сговорчив с другиго освен с мен — каза му Гизела.

— Това не трябва да те изненадва. Неведнъж си ме наричала звяр.

— Да, вероятно разпознава брата хищник.

Рутгар се наведе да я целуне и на Гизела изведнъж й се прииска да останат в гората завинаги, просто като мъж и жена, а не като господар и робиня.

Странното държане на Силвър успокои сърцето й, което бе вече изцяло в плен на Рутгар. През последните дни на лятото тя с изненада откри, че се чувства щастлива. Имаше нещо по-особено в Рутгар. Тя го бе усетила още първия път, когато го бе видяла, макар да се бе опитвала да не го признава. Когато и Силвър се отнесе доброжелателно към този човек, сърцето й потъна още по-дълбоко в магията на неговото робство. За пръв път в живота си Гизела започна да разбира защо майка й беше доволна от Еркангар, макар старият господар никога да не се беше преструвал, че я обича.

След време заваля първият сняг. Рутгар издигна Лотар за командир на стражата — една длъжност, с която той се справяше безупречно, макар и без особен ентусиазъм. Етих оздравя и изостави леглото. Веднага щом възстанови силите си, великанът напусна Ардун с един отряд воини. „Ескортиращи задължения“, беше казал той намръщено на Гизела, но се бе въздържал от повече подробности.

През една студена и влажна сутрин Хилда, жената на отец Гонт, неочаквано посети Гизела. Тя работеше не по-малко усърдно от мъжа си за каузата на Църквата и против старите езически традиции в Ардун.

— Мъжът ми ще ми одере кожата, ако разбере, че съм идвала при теб за лек — измъчено каза тя. — Той смята, че имаш работа с дявола.

Хилда лично бе изказвала това мнение неведнъж и бе отровила живота на Гизела като дете. Тя често й бе обяснявала какви мъчения сигурно търпи Герсвинда в ада, а веднъж — скоро след като Гизела беше дошла да живее в крепостта — Хилда бе използвала кръвта на едно прасе, за да нарисува кръст на леглото й. Миризмата на кръв бе преследвала Гизела дни наред.

През последните години Хилда се държеше по-сдържано, но не по-малко презрително. Гизела се пребори с изкушението да обсъжда желанието й да търси помощ от такава помощница на дявола.

— Гонт казва, че мъките при раждане са ни останали от Ева. Колкото е по-трудно, толкова е по-добре за душата на жената.

Гизела й подаде чашата с топла отвара от дяволска уста.

— Лесно е за един мъж да говори така, защото не мъжете са тия, които се мъчат, за да дойдат бебетата на бял свят.

— Да — съгласи се Хилда с драматична въздишка. — Те не знаят какво преживяваме. Нито пък ти, Гизела. Но очаквам, че скоро ще научиш, като гледам как се труди господарят Рутгар между краката ти. А уж се беше заклел да пази с меча си Вярата! Предполагам, че мъжът ми ще му даде опрощение, но той не изглежда склонен на покаяние и май не смята да те зарязва.

— Изпий отварата, Хилда — въздъхна Гизела. — От нея ще изпиташ известно облекчение. Ела след три дни отново, ако имаш нужда. А щом започнат болките, изпрати да ме повикат, но ако отец Гонт не е съгласен, тогава изпрати за майка Готуелд. Тя е израждала повече бебета от всеки друг човек в Ардун.

Хилда изгледа подозрително отварата, но я гаврътна наведнъж с мъченическо смирение и си тръгна, без дори да благодари. Нейните думи се загнездиха в съзнанието на Гизела и я накараха да помечтае за Рутгар, за децата им…

Тя беше също толкова отнесена в мечти на другия ден, когато Джилън я върна грубо към действителността.

— За какво толкова си се замечтала? — сгълча я момичето, както работеха под зоркия поглед на Ерментруда.

Гизела вдигна поглед от купчината лук и чесън. Мястото й в леглото на Рутгар не опрощаваше задълженията й в кухнята, макар тя лично да предпочиташе да почиства циреи, отколкото глави лук.

— Нарязала съм два пъти повече лук от теб — оплака се Джилън. — При всичката тази работа заради Рутгар, който иска яденето си сготвено точно по този начин, май би могла да помогнеш, без да се превръщаш в безполезна фантазьорка.

— Старая се — отвърна Гизела. Истината беше, че си мислеше за Рутгар, за любовните нощи, за бъдещите им деца и други невъзможни неща и работеше доста вяло — само с ръце, но без ум и сърце. Внезапният изблик на Джилън я накара да изправи гръб, но нямаше никакво намерение да се извинява на тази завистлива повлекана.

Джилън изгледа Гизела така, сякаш тя беше виновна за голямата купчина зеленчуци пред тях.

— Никога не съм срещала толкова придирчив към храната мъж. Човек би помислил, че проклетият франк е крал, а не кралски лакей. Не съм виждала нашият добър Алран да си придава толкова важност и да недоволства, че месото било жилаво или че хлябът бил стар.

— Алран не би направил разлика, ако яде сурово, прегоряло или разложено месо — остро отвърна Гизела. — Кухнята приличаше на помийна яма, докато той беше господар тук.

— Брей, че си важна! — озъби се Джилън. — Не си господарка тук, въпреки че забавляваш този франкски дявол всяка вечер. Ти си просто една крепостна, на същото ниско стъпало като всички нас. Дори още по-ниско. Аз поне мога да посоча Гудалф и да твърдя, че ми е баща.

Надвесена над тенджерата, Ерментруда вдигна глава и ги изгледа строго.

— Ако вие двете се карахте по-малко и режехте по-живо, работата можеше вече да е на привършване.

— Ръцете ми се израниха — оплака се Джилън.

— Ти повече хленчиш, отколкото работиш, мързелано такава. Господарят не изисква нищо неразумно от нас. А ти, Гизела, спри да мечтаеш, освен ако не виждаш нещо, което ще ни каже дали момчетата ще донесат достатъчно диви патици за яхнията утре. Хайде, залавяйте се и двете за работа.

Тази нощ, сгушена в прегръдката на Рутгар, Гизела се питаше дали Джилън не беше права. Тя се бе влюбила в нашественика понякога мечтаеше да роди дете от него. Дали не хранеше някъде дълбоко в душата си надеждата да стане господарка — тук, където толкова време беше робиня? Да се превърне, както в приказката, от жаба в царска дъщеря…

Лежеше до топлото му тяло и мечтаеше. В края на краищата мечтите не нараняваха никого.

Така поне смяташе Гизела, но още следващия следобед разбра каква глупост беше да мечтаеш, когато върволица от ездачи и каруци с багаж, водени от Етих, се изсипа през крепостната врата. „Ескортни задължения“ беше й казал той на тръгване преди няколко дни. Кого ли беше изпратен да ескортира?

— Коя е тази? — попита тя Адалинда. Баба й стоеше и наблюдаваше наметнатата с пелерина жена, която яздеше до Етих. Лицето й беше изопнато, чертите — изострени, очите й се присвиваха оценяващо.

— Тази е от нашия род — огорчено каза тя. — Предателска душица… Бертрис от Стрингау. Племенница на Еркангар и моя внучка. Както и годеница на Рутгар.