Нора Робъртс
Дързост и мечти (22)

Двадесет и първа глава

Преди да влети през вратата на апартамента, вече беше под пълна пара. По-добре да е сърдита и бясна, отколкото да умира от страх.

А беше изпитала смъртен страх, когато прочете хладното отвращение в погледа му, ледената категоричност в гласа му. Няма да търпи това. Не, господине, за нищо на света няма да стане! Ще се наложи да пълзи в краката й.

— Джош Темпълтън, копеле такова! — Затръшна вратата след себе си и съвсем боса решително закрачи към спалнята. — Как смееш да ме изоставяш по този начин! Как смееш да ме излагаш така пред приятеля ми! — Дъхът й секна и сърцето й подскочи в гърдите, щом го зърна пред гардероба, зает спокойно да прехвърля дрехи в пътната си чанта. — Какво правиш?

— Събирам си багажа. Трябва да прескоча до Барселона.

— Няма да стане! Няма да мръднеш оттук. — Вече беше направила две крачки към него с намерение да издърпа дрехите от ръцете му, но тогава той се извърна към нея.

— Недей! — беше единственото, което продума, и това накара гневът й пак да премине в уплаха.

— Това са детинщини — заговори отново, но зъбите й затракаха, докато паниката впиваше смразяващите си пипала по гърба й. — Не заслужаваш обяснение, но съм готова да забравя обидното ти поведение и да го сторя. Ние с Клаудио…

— Не съм те молил за обяснения — с резки движения закопча ципа той.

— Не — бавно изрече Марго. — Ти вече си си съставил мнение за това, което видя, какво означава и каква съм аз.

— Ще ти кажа какво видях. — Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, за да не я улови за гърлото. Но пръстите му докоснаха кадифената кутийка и удвоиха яростта и болката му. — Видях те в спалнята, с чаши шампанско, с проникваща през пердетата приглушена светлина. Много романтична обстановка. Целуваше се с друг мъж — и то точно твоят тип, ако не се лъжа. Около петдесетте, богат и чужденец. — Вдигна чантата от стойката и я сгъна. — Това, което означава, Марго, е, че съм пристигнал по време на първо действие. А би трябвало и сама да предположиш на какво ми приличаш.

Би предпочела да я удари с юмруци. Със сигурност по-малко щеше да я заболи.

— Вярваш ли го?

Джош се поколеба. Как може да звучи толкова нещастна? Как се осмелява да звучи нещастно, след като разкъса сърцето му и го стъпка, докато още биеше.

— Цял живот си продавала секс, графиньо. Защо трябва да се променяш?

И малкото цвят, който бе останал на лицето й, се отдръпна.

— Предполагам, че е истина. Изглежда, грешката ми е, че на теб го дадох безплатно.

— Нищо не е безплатно. — Преглъщаше думите като жилаво месо. — Ти също се позабавлява. Нали и аз отговарям на повечето изисквания? Вярно, не съм достатъчно стар, за да ти бъда баща, но останалото е точно. Богат, свободен, безотговорен. Още една светска пираня, която живее от семейното богатство.

— Това не е вярно — изрече тя, разтърсвана от обзелата я паника. — Не мисля, че…

— Двамата знаем какво мислим един за друг, Марго. — Вече говореше спокойно, трябваше да говори спокойно. — Никога не си изпитвала към мен повече уважение, отколкото към самата себе си. Мислех, че ще мога да живея с това. Сбъркал съм. Казах ти в началото, че не деля с други и не желая жена, която ме смята за толкова глупав или повърхностен, че да търпя старите й приятели.

— Джош! — Пристъпи напред, но той метна чантата през ръката си.

— Искам да си се изнесла до края на седмицата.

— Разбира се. — Остана на мястото си, докато той мина покрай нея. Не се разплака дори и след като чу затварянето на вратата. Просто се свлече на пода и се разлюля.

 

 

— Байрън де Уит се съгласи да поеме поста на Риджуей. Ще бъде готов да се премести в Калифорния в следващите месец и половина — два.

— Това е чудесно. — Томас отпи от кафето след вечерята и се спогледа с жена си, докато синът им крачеше из всекидневната на вилата. — Той е добър мъж. Проницателен и разумен.

— И ти ще се върнеш, докато трае този преходен период — кръстоса крака Сюзън.

— Всъщност не се налага. Нещата вече се движат в обичайните си релси. Не успях да уговоря стария ни майстор готвач да се върне — усмихна се за момент, — но и този, който отмъкнах от ВНН, се справя добре.

— Хм. — Трябва да се върне обратно, помисли си Сюзън, и се налага да поработи върху това. — Как се справя с работата Лора?

— Тя е Темпълтън. — Насочи се към коняка, но си каза, че е твърде лесно, и предпочете кафето. — Има усет за работа с хора.

Сюзън вдигна вежди — сигнал, че прехвърля топката обратно в полето на съпруга си. Той я пое без проблеми.

— А ходи ли и в магазина? Нали не се претоварва?

— Кейт казва, че не, а тя е надежден източник.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако някой от нас можеше да я наглежда още известно време. Преживява тежък момент.

— Справя се, татко. Не мога да си играя на бавачка.

— Изглеждаш уморен — нежно продума Сюзън. — Може би затова си толкова нервен. Помниш ли, Томи, как пищеше, ако пропуснеше спането?

— За бога! Не съм нервен. Опитвам се да си свърша работата. Утре следобед трябва да съм в Глазгоу. Нямам време да… — Сам се усети, като забеляза снизходителните усмивки, с които го наблюдаваха родителите му. Няма нищо по-лошо от това да те третират като капризно дете. Освен ако наистина не си капризно дете. — Извинявайте.

— Остави това — изправи се от мястото си Томас и го потупа по гърба. — Това, от което се нуждаеш, е нещо за пийване, пура и една хубава игричка билярд.

Джош разтърка уморените си очи. Кога беше спал за последен път, истински сън? Преди две седмици? Три?

— Няма да ми навреди — съгласи се той.

— Ти върви и приготви нещата за часа на мъжете, Томи. — Сюзън потупа възглавничката до себе си. — Искам Джош да ми прави компания още няколко минутки.

Томас я разбра и енергично се насочи към вратата.

— По петдесет на топка — извика, докато излизаше.

— Ще ме разори — измърмори Джош, докато сядаше. — Винаги става така.

— Всеки си има своя номер — потупа го по коляното тя. Нейният беше в умението да притиска с умели и безмилостни въпроси. — А сега ще ми кажеш ли какво се е случило между теб и Марго?

— Кейт не ти ли даде пълен отчет?

Не обърна внимание на раздразнението в гласа му, но й стана мъчно за горчивината, която се долавяше под него.

— Сведенията са откъслечни. Очевидно Марго упорито мълчи. Всичко, което Кейт е успяла да измъкне от нея, било, че двамата сте решили да приключите по взаимно съгласие.

— Е, добре.

— И очакваш да повярвам, че всичко е толкова просто, като те гледам как стоиш тук нещастен и отчаян.

— Хванах я с друг мъж.

— Джошуа — остави рязко чашата с кафето си Сюзън.

— Не — изрече убедено, — не си!

— Влязох в проклетата спалня и ги видях.

Болеше я за него, не можеше да му помогне, но я болеше. Въпреки това поклати глава.

— Нещо си се объркал.

— Какво има да обърквам, по дяволите? — сопна й се той и скочи, като отново закрачи из стаята. — Влязох вътре, а тя се целуваше с друг мъж. Шибаният Клаудио.

— Джош! — Не беше шокирана толкова от думата, но възприе казаното в буквалния смисъл. — Не го вярвам.

— Не, нямах предвид, че… — Объркан, той прокара ръце през косата си. — Още не бяха стигнали чак дотам. Така го нарече Клаудио.

— О! — Сърцето й отново си дойде на мястото. — И какво беше обяснението й.

Джош спря да крачи и я изгледа.

— Наистина ли мислиш, че съм стоял да чакам обяснения?

Сюзън въздъхна тежко и отново взе кафето си.

— Не, разбира се, че не. Изхвърчал си навън, като си ги пратил и двамата да се пържат в ада. Изненадана съм, че междувременно не си го изхвърлил през прозореца.

— Мина ми такава мисъл — отвърна с облекчение той. — Помислих си да ги изхвърля и двамата. Но ми се стори… по-цивилизовано да си изляза.

— По-твърдоглаво — поправи го тя. — О, седни долу, Джошуа. Уморявам се само като те гледам. Знаеш, че е трябвало да й дадеш възможност да ти обясни.

— Не желаех — и не желая — извинения и обяснения. По дяволите, мога да й простя за тълпите мъже преди това, но…

— Аха — възкликна и кимна със задоволство Сюзън. Ето, че стигнаха до същността. — Можеш ли? Наистина?

— Опитвам се. — Установи, че все пак му се пие коняк, и си наля щедра доза в чашата, преди да се подчини на заповедта й да седне. — Когато се прибрах и я сварих да позира гола в леглото, успях да го преглътна. — Улови погледа на майка си. — Доста добре го преглътнах. Ставаше въпрос за работа. Когато излизаме на ресторант или в някой клуб и на всички мъже на половин миля им потичат лигите, просто не обръщам внимание. Най-често.

— Какъв позор за мен. Отгледала съм ревнив глупак.

— Благодаря ти за подкрепата.

— Изслушай ме. Разбирам, че сигурно в известни отношения е трудно да обичаш жена, която изглежда като Марго. Този тип жена, която винаги привлича мъжките погледи и пробужда желанията.

— Добре — отпи от коняка си той. — Вече се чувствам по-добре.

— Въпросът е, че точно в такава жена си се влюбил. Сега искам да те попитам нещо. И ти ли се влюби в нея, защото има красиво лице и изумително тяло? Само това ли виждаш, когато я погледнеш?

— Тези неща ти се набиват в очите. — Но после въздъхна и капитулира. — Не, не виждам само това. Не затова се влюбих в нея. Тя е сърдечна, смела и упорита. Притежава повече ум и сърце, отколкото сама осъзнава. Великодушна е и е лоялна.

— А, лоялна — усмихна се многозначително Сюзън. — Надявах се да не го пропуснеш. Това е едно от най-прекрасните й качества. А жена с чувството за лоялност на Марго няма да направи това, в което я обвиняваш. Върни се у дома, Джош, и оправи нещата.

Остави чашата и затвори очи.

— Не са само мъжете. Става дума и за начина, по който гледам на нея, и в същото време ясно си давам сметка какво притежаваме и какво не притежаваме заедно. Да й кажа, че я обичам, сякаш не е достатъчно. Да й покажа, че я обичам, също. Тя не желае това, което аз искам, и ще онемее от изненада, ако разбере какво е то.

— А ти какво искаш, Джош? — усмихна се и го помилва по косата Сюзън. — Аз няма да онемея от изненада.

— Всичко — отвърна той. — Марго обикновено много добре разбира всичко, но не и това. Тя не вижда в мен брак, семейство и трайно обвързване. Вижда в мен само един разглезен глупак, загрижен повече да усъвършенства бекхенда си, отколкото да се занимава със семейния бизнес или да създаде свой собствен живот.

— Мисля, че подценяваш и двама ви. Но ако си прав, само си потвърдил мнението й, като си избягал, преди да си изясните нещата.

— Щях да я убия, ако бях останал. Не знаех, че може така да ме нарани. Не знаех, че изобщо някой би могъл.

— Знам, съжалявам. Когато беше малък и беше обиден, можех да ти помогна, като те взема в скута си и те подържа.

Той я погледна с обич.

— Дай да опитаме. — Вдигна я в скута си и я задържа. — Мисля, че ще стане.

 

 

Кейт се появи в магазина някъде към средата на следобеда. Наложи се да излезе от работа за един час, но обичаше да бъде вестоносец.

— Как върви, дружина?

Лора вдигна поглед, докато поставяше обратно апарата за кредитни карти. Автоматично погледна часовника си, за да се увери, че не й се губят часове. Точно в шест и половина трябваше да прибере момичетата от урока им по балет.

— Доста добре върви. Какво правиш тук по това време?

— Малко почивка. Къде е Марго?

— В гардеробната е с две клиентки. Кейт… — Лора снижи глас и се приведе над щанда. — Продадохме рубините ми.

Мисълта на Кейт бързо превключи.

— Колието? О, Лора, но ти обичаше това колие.

Тя само сви рамене.

— Питър ми го подари за петата годишнина. Всъщност го купи с моите пари. Радвам се, че се отървах. — А и делът й ще помогне значително за изплащане на училищната такса за следващата година. — Има и още нещо. Шефът ми се обади тази сутрин и ми съобщи, че ми повишават заплатата.

Кейт изчака за секунда.

— Дъщерята на собствениците има шеф и й повишават заплатата? Не разбирам този живот.

— Исках да започна от начална позиция. Така е справедливо.

— Окей, окей! — Вдигна ръка, за да я спре Кейт. Разбираше необходимостта да се докаже, самата тя цял живот точно това бе правила. — Приеми моите поздравления, приятелко. Предполагам, че в такъв случай всички са щастливи.

Лора въздъхна и хвърли поглед назад към гардеробната.

— Не всички.

— Още ли се прави на стоик и се инати?

— Изобщо не се трогва — сърдито отвърна Лора. — Цял ден пърха наоколо, сякаш всичко си е в реда на нещата. И като че ли няколко пласта перлена пудра могат да скрият сенките под очите й.

— Още ли отказва да се премести обратно в къщата?

— Във вилното селище имало всичко, от което се нуждае. Там й харесвало — пое си шумно въздух през носа Лора. — Следващия път, когато пак ми го каже, ще я фрасна по носа. И вече ми се извини, че щяла да пропусне търсенето на съкровище този уикенд. Неделя бил единственият ден, в който можела да си направи маникюр. Пълни глупости!

— Охо. Значи се отказваш! Хубаво. Сигурно ще ти хареса какво ще стане, когато й съобщя новините.

С изненадваща бързина и сила Лора се пресегна през плота и сграбчи ръката на Кейт.

— Какво става? Какво си намислила? Можем ли да я притиснем и двете?

— Това е идея. Слушай… Оп-а-а, ето я идва. Само следвай мисълта ми.

Марго забеляза Кейт и я изгледа учудено, без да спира да бъбри оживено с клиентките си.

— Мисля, че едва ли ще намерите нещо по-подходящо за вас. Червената рокля на Ив Сен Лоран ще привлича всички погледи.

Жената, която в момента я притискаше към себе си, нервно прехапа устни.

— И все пак е малко рано за пазаруване за празниците.

Марго само се усмихна и Лора зърна металния блясък в погледа й.

— Никога не е рано. Не и за нещо толкова специално.

— И цената е чудесна. — Остави я върху плота и възхитено прокара ръка по сатенената пола на роклята. Никога не съм притежавала дизайнерски тоалет.

— Значи е крайно време. Точно това е целта на „Претенции“ — да даде на всеки възможност да се докосне до разкоша.

— Нямаш право да се двоумиш — окуражително я сръчка приятелката й. — На мен не можеш да ми измъкнеш от ръцете това зелено кадифе дори и с кран. — Разсмя се и подаде роклята на Марго. — Добре, направо я маркирайте и ми я опаковайте. Но не залепяйте кутията — добави решително. — Ще й се порадвам още в колата.

— Това се казва дух — пое пластмасовата кредитна карта Марго и погледът й стана по-мил. — Наистина ви стои разкошно. Съжалявам, че нямаме никакви подходящи обувки.

— Все ще намеря… или ще ходя боса. — Зачервена от удоволствието след успешния улов, жената отново смушка с лакът приятелката си. — Дай на жената кредитната си карта, Мери Кей, и се отпусни малко.

— Окей. Децата могат да получат нови обувки и следващия месец. — Марго смутено отдръпна ръката си и Мери Кей се разсмя неудържимо и високо. — Само се шегувам. Но ако искате да смъкнете още десет процента от…

— За нищо на света. — После маркира на апарата и двете продажби, докато Лора сръчно сгъваше и поставяше роклите в кутиите. — Трябва да ви взема десет процента повече, защото едва не получих сърдечен удар.

— Да кажем, че сме квит, но ще добавя, че много ми харесва тук при вас. Когато съвестта ми се поуспокои, ще дойда пак за онази сребриста вечерна чантичка с форма на слон.

— Ако я купите сега, ще ви направя отстъпка от десет процента.

— Ами аз… — Устните на Мери Кей за момент продължиха да се движат безмълвно, после тя здраво стисна очи. — Пишете я. Давайте, но нямам сили да гледам.

Няколко минути по-късно Марго проследи как вратата се затвори след тях и доволно потърка ръце.

— Още една задоволена жертва — искам да кажа клиентка.

— Правилно, убиец. — Лора попълни кредитните фишове. — Предложи й страхотна сделка.

— Да, но и двете ще се върнат пак, а официалните тоалети се продават бавно. Какво става, Кейт? Да не ти е свършило червеното мастило?

— О, винаги мога да си намеря нови запаси. Всъщност трябваше да изпълня няколко поръчки, така че се измъкнах малко по-рано. Освен това обичам да проверявам инвестициите си.

— Ще преглеждаш счетоводните книги?

— Не преди началото на годината — нехайно отвърна тя. — На каква цена продава партньора ми онези винени чаши — тези със златните ръбове? Внукът на шефа ми ще се жени.

Марго реши да изпуши една цигара.

— Плащаш пълната сума и си приспадаш твоята част от печалбата.

— Господи, много си стисната. Добре, сложете ми ги в някаква хубава кутия, но искам Лора да ги опакова. Теб още не те бива.

— Съжалявам, но сме в почивка — усмихна й се мило Марго. — Опаковай си ги сама.

— Човек вече не може да получи любезно обслужване — промърмори Кейт. Но все пак пое кутията, която Лора й подаде, и с леко изплезен език внимателно започна да подрежда чашите вътре. — О, познайте кой се обади в офиса точно преди да тръгна?

— Доналд Тръмп, който си търси нова счетоводителка.

— И на мен ми се ще. — Хвърли небрежен поглед към Марго и остави кутията на щанда. — Беше Джош.

С крайчеца на окото си забеляза как ръката на Марго замръзна във въздуха на път към устните, трепна и после продължи. Димът излезе на неравна струйка.

— По-добре да отида да оправя другите дрехи, които Мери Кей и приятелката й пробваха. — Угаси цигарата, като няколко пъти нервно я натисна в пепелника, а Кейт продължи.

— Върнал се е в града.

— Върнал се е? — Цигарата продължи да тлее, а ръката на Марго се отпусна безжизнено. — Тук?

— Ами в хотела. Лора, искам сребърни камбанки със сребърна панделка. Каза, че имал да свърши някаква работа. — После се усмихна мило към Марго. — Нещо, което оставил… недовършено.

— И реши, че трябва да дотичаш право тук и да ми го навреш в лицето.

— Не. Дотичах право тук, за да ти го хвърля в лицето.

— Грубо, но ефикасно средство за събуждане — обади се Лора и в отговор получи изумен поглед.

— Не очаквах такова нещо от теб.

— А трябваше. — С резки и умели движения на ръцете тя постави лъскава сребриста лента върху кутията. — Щом не искаш да ни кажеш какво се е случило между теб и Джош, добре. Но не можеш да очакваш от нас да си седим кротко и да те наблюдаваме как страдаш.

— Не страдам.

— Вече няколко седмици чистим кръвта, която капе от сърцето ти. — Кейт подаде кредитната си карта на Лора. — Признай си, приятелко, вече никак не си забавна.

— И само затова ли е приятелството? За забавление? Мислех, че мога да получа някаква подкрепа, малко съчувствие и състрадание.

— Съжалявам. — Лора с уверено движение прокара картата в цепнатината. — Изостанала си.

— Добре, вървете по дяволите — грабна чантата си тя. — Вървете по дяволите и двете.

— Обичаме те, Марго.

Това я спря. Извърна се рязко и втренчено изгледа Кейт.

— Как можа да кажеш такава гадост. Мръсница! — Кейт се усмихна насреща й и тя се опита да отвърне със същото, но вместо това изпусна чантата си обратно на плота и избухна в сълзи.

— О, майната му! — Объркана, Кейт се хвърли напред и я прегърна. — О, по дяволите! Майната му! Заключи вратата, Лора. Съжалявам, Марго. Съжалявам! Идеята беше лоша. Помислих си, че направо ще откачиш и ще отидеш да съдереш задника му. Какво ти направи това копеле, мила? Аз ще го нашибам вместо теб.

— Изхвърли ме. — Напълно засрамена, тя ридаеше жално на рамото на Кейт. — Мрази ме. Искам да не беше жив. Искам наистина да бях спала с Клаудио.

— Чакай! Уоу! — Кейт решително я издърпа от рамото си, а Лора донесе чаша чай. — Кой е Клаудио и кога не си спала с него?

— Той ми е приятел, само приятел. И никога не съм спала с него. — Сълзите бяха толкова горещи, че сякаш в очите й гореше огън. — Особено пък когато Джош ни завари в спалнята.

— Охо — направи гримаса към Лора Кейт. — Това френски фарс ли е, или гръцка трагедия? Ти си специалистът.

— Млъкни, Кейт! Хайде, Марго, ела да седнеш. Този път ще ни разкажеш всичко.

 

 

— Божичко, чувствам се като глупачка. — След като всичко, насъбрано в нея се беше изляло навън, сега се чувстваше не само като глупачка, но и напълно освободена.

— Той е глупакът — поправи я Лора. — Че си е направил прибързани заключения.

— Оставете момчето на мира. — Кейт й подаде нова кърпа. — Обстоятелствата са били доста уличаващи. Не че е трябвало да бяга, преди да те е изслушал — добави бързо, докато Марго подсмърчаше. — Но трябва да погледнеш за малко нещата и от негова страна.

— Разбирам как изглеждат от негова страна. — С плача беше приключено. — Наистина не мога да го обвинявам.

— Нямах предвид чак дотам.

— Не, наистина не мога. Миналото е налице. Защо трябва да ми вярва?

— Защото те обича — намеси се Лора. — Защото те познава.

— Точно това си повтарях, докато се опитвах да си внуша, че го мразя. Но сега, след като изрекох всичко на глас, и на мен самата ми е трудно да си вярвам. Той мисли, че гледам на него и на връзката ни като на поредното вълнуващо забавление. И може би е по-добре, че стана така, преди да съм…

— Преди да си…? — настоя Кейт.

— Преди да съм му предложила да се ожени за мен. — Внезапно закри лицето си с ръце, но този път не бяха сълзи, а неудържим смях. — Представяте ли си? Щях да му направя предложение. Бях подготвила целия сценарий — свещи, вино, музика — и смятах, след като го завъртя на малкото си пръстче, да му изтърся въпроса. Ама че мозъчна атака!

— Мисля, че е чудесно! Мисля, че е направо идеално. — Този път очите на Лора бяха плувнали в сълзи.

Кейт измъкна една кърпа и за себе си.

— Аз пък мисля, че трябва да го направиш.

— Ти върви да го направиш — изсумтя Марго. — Та той дори не може да ме гледа.

— Върви да си оправиш физиономията, мила, приведи се във форма и няма да има никакъв шанс.

 

 

Какъв невероятен риск. Марго си повтаряше, че той дори няма да дойде, а и да дойде, няма да я изслуша. Но искаше да помечтае още веднъж. Стиснала златната монета в джоба си, тя тръгна по затревения склон пред къщата.

Думите на Кейт бяха абсолютно верни, къщата беше превъзходен образец на най-добрия испански калифорнийски стил с елегантно извити прозорци и бледочервени ръчно изработени керемиди на покрива. Вдадената навътре врата на входната кула беше обградена с цветни плочки. Над нея пищно бяха избуяли дивите лози.

Също и гледката. Извърна се нататък и жадно впери поглед. Само море и скали отвъд лъкатушния път. Може би точно там е стояла Серафина, точно там се е разхождала и оплаквала загубената си любов. Но Марго се надяваше, че се е разхождала тук с него, когато надеждите и мечтите още са били живи. Имаше нужда от тази надежда сега, забелязвайки колата на Джош, която криволичеше долу по пътя, после сви по извитата алея.

О, господи, само още една възможност! Този път или всичко, или нищо.

Сърцето й биеше като вълните на океана, докато го наблюдаваше как слиза от колата. Вятърът рошеше косите му, слънцето се отразяваше в тъмните очила, които носеше. И не можеше да види очите му. Но устните му бяха сериозни и напрегнати.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Казах, че ще дойда. — Все още беше под въздействие на обаждането й, което дойде в мига, в който се проклинаше и посягаше към телефона, за да й се обади. — Това ли е новата ти находка?

— Не, още не съм се замогнала чак толкова. Собственичката е клиент на Кейт. Изнесла се е и сега е свободно. — Дишането й беше почти равномерно и беше доволна от спокойния си и безгрижен тон. — Сметнах, че ще е най-добре да се видим на неутрална територия.

— Чудесно. — Искаше му се да я докосне, просто да я докосне, и желанието беше толкова силно, че ръцете го боляха. — С обичайните въпроси ли ще започнем? Как си? Как върви работата?

— Не. — Беше по-лесно да вървят, отколкото да се взират един в друг. Вече чувстваше унижението и се примиряваше. Веднъж вече го беше загубила. Сега можеше да преживее всичко. — Ще го кажа направо, за да знаем, че сме приключили с това. Не спах с Клаудио. Всъщност никога не съм спала с него. Той е един от малкото такива приятели. Истински приятел. Не ти го казвам, за да се върнем там, където бяхме стигнали. Не искам нещата да бъдат по същия начин. Но не искам да мислиш, че съм се държала нечестно.

— Извинявам се — сковано изрече той. Все още му се искаше да я докосне, да обвие ръце около врата й. Дойде, като добре знаеше, че ще я моли да се върне, да му прости, че се е проявил като ревнив, безчувствен глупак, а тя вече му говори, че не го желае.

— Не искам извинения. Сигурно и аз щях да реагирам така. — Извърна се и му се усмихна. — След като й издера очите и ти счупя врата.

— Размина се на косъм — отвърна той, опитвайки се да влезе в шеговития й тон.

— Знам. — Усмивката й стана по-топла. — Познавам те достатъчно дълго, за да видя смъртоносния поглед в очите ти. — Колко много й се искаше да може да види очите му сега. — И мисля, че разбирам защо си тръгна, преди да си направил или казал нещо, което никой от нас няма да може да прости.

— Казах повече, отколкото трябваше, и със сигурност повече, отколкото заслужаваше. Извинявам се също и за това.

— Тогава пък аз ще кажа, че съжалявам, задето целунах Клаудио, макар това да беше приятелска целувка от благодарност. Беше дошъл да ми предложи помощ и роля в новия си филм.

Трябваше му само секунда.

— О, значи този Клаудио! — Връхлетяха го противоречиви чувства, които заплашваха да го удавят. — Е, това е хубаво за теб.

— Би могло — отвърна с безгрижно свиване на раменете тя и отново тръгна. — Във всеки случай, като погледна назад, мога да видя как са изглеждали нещата и защо реагира по този начин.

Джош тихичко изруга.

— Колко виновен искаш да се чувствам?

— Вероятно това е достатъчно. — Обърна се и този път постави ръка на рамото му. — Но трябва да ти кажа, че не беше прав и за нещо друго. Не мисля за теб по начина, по който, изглежда, ти си представяш. Знам, че не си разглезен и безотговорен. Може би някога съм смятала така и вероятно съм изпитвала завист заради факта, че си роден с всички облаги, които мислех, че искам да имам. По дяволите, наистина ги исках — поправи се с мимолетна усмивка. — Дразнех се, че на теб не ти се налага да се бориш за тях.

— Винаги ясно си давала да се разбере.

— Предполагам. Но това, което не съм разкрила ясно, е колко много се възхищавам от мъжа, който си сега. Знам колко си важен за „Темпълтън“ и колко важна е „Темпълтън“ за теб. Разбрах колко големи са задълженията ти и колко сериозно се отнасяш към тях, след като… да, след като заживяхме заедно. За мен е важно да го знаеш и да ми повярваш.

— Караш ме да се чувствам като идиот. — Трябваше да се отдалечи от нея, затова прекоси застланата с плочки тераса и се загледа в скалите. — Важно е — продума развълнуван. — Важно е какво мислиш за мен. — Извърна се обратно. — Бях очарован и често се дразнех от теб като момиче, Марго.

Тя иронично повдигна едната си вежда.

— Винаги ясно си давал да се разбере.

— Все още съм очарован и често се дразня, но се възхищавам от жената, която си станала, Марго. Много се възхищавам.

Значи има надежда, каза си тя и за момент затвори очи. А там, където има надежда, може да има доверие и уважение — и, разбира се, любов.

— Искам отново да бъдем приятели, Джош. Ти си твърде важен за мен, за да живея без теб. Преди можехме да сме приятели. Искам отново да бъдем такива.

— Приятели! — Думата заплашваше да го задуши.

— Мисля, че и двамата го забравихме с тази история. Не искам да се случва отново.

Усмихваше му се, а вятърът съблазнително рошеше красиво сплетената й коса. Слънцето се отразяваше в очите й, докато лениво се спускаше към хоризонта на запад.

— Можеш да си стоиш там и да ми разправяш, че според теб решението е в приятелството?

— Това е едно от решенията. Важно е.

Не можеше да започне всичко отново. Това би го убило. Бушуващата у него любов никога няма да утихне до толкова спокойно чувство като приятелството. Бавно прекоси разстоянието и се върна при нея.

— Някой от нас си е загубил ума.

— Нека да имаме малко време. Можем да започнем, като ми дадеш приятелски съвет. — Мека като коприна, тя го хвана с две ръце подръка и го поведе край къщата. — Не е ли страхотно това място? Чакай само да видиш фонтана в задния двор. Очарователен е. Разбира се, мисля, че трябва да има и басейн. Но има достатъчно място за някой малък с неправилна форма. А гледката от онзи балкон на втория етаж… там трябва да са стаите на родителите, не мислиш ли? Сигурно е невероятна. Предполагам, че има поне две камини. Още не съм влизала вътре, но се надявам, че едната е в спалнята.

— Чакай малко. Задръж за момент! — Главата му бе замаяна. Парфюмът й замъгляваше съзнанието му, а думите й се размиваха в мозъка му.

— Ами погледни тези диви лози. Трябва да се подрежат наистина, но на мен ми харесват, както са избуяли. Терасата е идеална за посрещане на гости, нали? А местоположението не би могло да е по-добро. Точно на хълма над магазина и направо врата до врата с Темпълтън хауз.

— Казах, задръж за малко. — Завъртя я и здраво я улови за раменете. — Да го купиш ли възнамеряваш?

— Такъв шанс се пада веднъж в живота. — Единственият й шанс. — Кейт казва, че е страхотна сделка и много солидна инвестиция, а знаеш добре каква е песимистка. Чак следващата седмица ще го предложат на пазара, тъй като има някакви проблеми с нотариалния договор, така че е на базисна цена.

— Божичко, графиньо, никога няма да се промениш.

Сърцето й трепна със слаба надежда от шеговитото отчаяние в гласа му.

— А трябва ли?

— Слушай, за това място сигурно са отишли поне триста хиляди.

— Триста и петдесет, но Кейт смята, че с триста хиляди може да стане.

— Мечтай си — измърмори той.

— Мечтая си.

— Няма и година, откакто се захвана с бизнес, а само месец преди това беше на границата на фалита. Няма банка на тази планета, която да ти отпусне толкова голям заем. Просто не можеш да си го позволиш, Марго.

— Знам. — Отправи му най-хубавата си усмивка — тази, с която си бе спечелила някогашната слава и пари. — Но ти можеш.

Джош зяпна от изненада.

— Искаш да купя някаква шибана къща за теб?

— Нещо такова. — Докосна копчето на ризата му и го погледна през спуснатите си мигли. — Мислех си, че ако я купиш и се ожениш за мен, можем да живеем тук.

Просто не можеше да проговори. Погледът му се замъгли и усети, че дори не диша.

— Трябва да седна.

— Знам как се чувстваш. — Сключи ръце и усети, че дланите й са потни, докато в това време Джош се настани на една пейка.

— Искаш да купя къща и да се оженя за теб, за да можеш да живееш в нея?

— Да можем да живеем в нея — поправи го тя. — Заедно. Когато не пътуваме.

— Нали току-що ми разправяше, че не искаш нещата да се върнат в предишното положение.

— Не искам. Преди беше много лесно. Прекалено лесно да го започнем и прекалено лесно да караме така. Искам да го направя трудно. Искам да бъде много, много по-трудно. Обичам те. — Извърна се, защото очите й се наляха. — Толкова много те обичам, че не мога да живея без теб. Няма нужда да се тревожиш, че ще се хвърля от скалите като Серафина, ако си идеш. Но не искам да живея без теб. Искам да се оженя за теб, да създадем семейство, да изградим тук нещо общо. Това е всичко, което имам да кажа.

— Това е всичко, което имаш да кажеш — повтори той. Сърцето му се беше върнало отново на мястото си, но изглежда, бе придобило огромни размери, толкова огромни, че гърдите го боляха. Също както и лицето го болеше от широката усмивка. — Предполагам, сега е мой ред да кажа нещо.

— Никога не съм те мамила.

— Млъкни, Марго. Няма да имаш повече възможност да ме хванеш натясно по този въпрос. Не бях прав, държах се глупаво и безотговорно с теб, но това няма да се повтори. Ще добавя само, че винаги съм имал много по високо мнение за теб, отколкото ти самата. Това е всичко, което имам да кажа.

— Добре тогава. — Помъчи се да намери достоен изход. Но той постави ръка на рамото й и пъхна под носа й онова, което държеше в ръка.

Пръстенът засия с огнени отблясъци и обещания. Марго закри уста с ръка, докато погледът й остана заслепен от мечтите, които той излъчваше.

— О, господи!

— Годежният пръстен на баба ми Темпълтън. Помниш ли я?

— Аз… Да, да.

— Завеща го на мен. Бях го взел от сейфа и беше в джоба ми в деня, когато налетях на теб и италианския ти приятел.

— Ох!

— Не, няма да сядаш. — Издърпа я и я задържа в ръцете си. — Искам коленете ти да омекнат. Нямам нищо против и да дрънкаш безсмислици, след като провали романтичните ми планове да ти го дам, паднал на колене под светлината на свещите.

— О! — Ръцете й се отпуснаха върху гърдите му. — Ох!

— Не плачи. Не мога да понасям, когато плачеш.

— Не плача. — За да му докаже, тя вдигна лице, за да види, че се смее. — Аз щях да те помоля.

— Какво да ме помолиш?

— Божичко, защо все не можем да влезем в крачка? — попи с пръст сълзите си тя. — Онази вечер смятах да те помоля да се ожениш за мен. Смятах, че ще е нужно доста труд и ласкателства, за да те придумам. Затова бях планирала всичко. Щях да те предизвикам.

— Шегуваш се.

— Махни тези проклети очила. — После сама ги смъкна, захвърли ги нетърпеливо през рамото му и чу как се разбиват върху теракотата. — Пак те победих. Пак първа те помолих. — Преди да успее да реагира, Марго издърпа пръстена от ръката му. — И ти каза да. Това го доказва.

— Още нищо не съм казал — поправи я той и понечи да я хване. — По дяволите, Марго, ела тук. Ако не те прегърна, ще експлодирам.

— Кажи да! — завъртя се извън обсега му тя и вдигна пръстена над главата си като факла. — Първо кажи да.

— Добре, де. Да. Какво толкова. Ще те хвана.

Улови я в движение и я завъртя. И тя усети как нещо в нея се надига. Не, не е заради въртенето, мамо, каза си Марго. Заради мъжа е.

Устните му се озоваха върху нейните, преди пръстите й да докоснат земята.

— За цял живот — прошепна и улови лицето й в ръце.

— Не, завинаги — отново докосна устните му тя. — Искам да е завинаги.

Джош взе ръката й и без да откъсва очи от нея, постави пръстена. Той прилегна на пръста й като в приказка.

— Съгласен съм.