Нора Робъртс
Дързост и мечти (11)

Десета глава

Всичко това е мое. Разперила ръце, Марго обикаляше празното главно помещение на магазина на „Кенъри Роуд“. Технически погледнато, още не беше нейно. Уреждането на плащанията беше чак след две седмици, но офертата им беше приета, договорът сключен. И бяха получили заема, подкрепен от името на „Темпълтън“, без абсолютно никакви спънки.

Вече се беше уговорила с един предприемач, за да обсъдят преустройството. Щеше да струва доста и в духа на новия си пестелив подход тя действително реши да направи сама по-простите козметични операции. Вече вървяха проучвания за наемане на пясъчно струйна машина за пода и покупката на шприц за замазки. Дори беше разгледала нещо наистина възхитително, което се наричаше бояджийски пистолет и осигуряваше по-добро покритие. И по-ефективно.

А и сградата всъщност няма да бъде нейна, напомни си сама. Ще бъде тяхна. На нея, на Лора и на банката. Но само до две седмици ще спи в онази малка стаичка горе. Ако трябва, и в спален чувал.

После, в средата на лятото, „Претенции“ ще отвори врати.

А останалото, помисли си и се разсмя, ще бъде само история.

Обърна се при почукването по стъклото и видя Кейт.

— Хей, ще ми отвориш ли? В обедна почивка съм. Помислих си, че ще те намеря тук да се възхищаваш — нареждаше тя, докато Марго отваряше вратата. — Още мирише — добави, след като подуши въздуха.

— Какво искаш, Кейт? Заета съм.

Кейт изгледа оставените на пода електронен бележник и джобен калкулатор.

— Разбра ли как се работи с това нещо?

— Не е нужно да имаш диплома за счетоводител, за да ползваш калкулатор.

— Имах предвид бележника.

— Ха-ха.

— Знаеш ли, това място започва да ми харесва. — С пъхнати в джобовете на панталона си ръце, Кейт се разходи наоколо. — А и кварталът е доста оживен. Ще привлича част от екскурзиантите. А хората във ваканция винаги си купуват неща, от които изобщо нямат нужда. Обаче дрехи втора употреба… И всичко ще бъде с твоя размер.

— Вече помислих за това. Работя над въпроса за осигуряване и на друга стока. Познавам доста хора, които сменят гардероба си всяка година.

— Някои хора си купуват само класика — класика без сезони — и после няма за какво да се тревожат.

— Колко тъмносини блейзера притежаваш, Кейт?

— Половин дузина — отвърна тя и се усмихна, после избута едно хапче от опаковката в джоба си — представата й за обяд. — Но това съм си просто аз. Ето каква е сделката, Марго. Искам да участвам.

— В какво?

— В купуването на сградата. — Лапна антиацида и го схруска. — Имам малко пари за инвестиране и не виждам защо цялата веселба да е само за теб и Лора.

— Нямаме нужда от партньор.

— Разбира се, че имате. Трябва ви някой, който знае разликата между черното и бялото. — Наведе се, вдигна калкулатора и започна да изписва цифри. — Всяка от вас двете внесе по дванайсет хиляди и петстотин в брой. Сега, ще имате разходи по уреждането, регистрацията, осигуровки, данъци, което ще ги направи около… о, по осемнайсет хиляди за всяка, което прави трийсет и шест хиляди. — Извади очилата от предното джобче на блузата си, сложи си ги и продължи изчисленията. — Раздели го на три и се получава по дванайсет за всяка — много по-малко от това, което вече сте платили. — Без да спира да крачи, тя изчисти екрана и продължи да пише нови цифри. — После, имате ремонти, мебелиране, поддръжка, услуги, такси за разрешителни, други данъци, счетоводство — мога да ви подготвя счетоводните дневници, но точно сега нямам време да поема още един клиент, така че ще трябва да наемете някой друг или сами да се научите да събирате.

— Вече мога да събирам — обидено вметна Марго.

Кейт само измъкна малък електронен бележник и си отбеляза да не забрави да отдели време за кратък основен курс по счетоводство на Марго. Клетъчният телефон в куфарчето й изписука, но тя не му обърна внимание. В службата ще трябва да се справят, докато не приключи с работата си тук.

— Ще има разноски и за чантички, опаковъчна хартия, кутии, лента за касовия апарат — продължи да изрежда.

— Това за нула време ще надуе сметката до шестцифрена сума. Ще трябва да платите таксите на фирмите за кредитни карти, тъй като клиентелата ви ще ползва най-вече карти. — Смъкна очилата си и погледна Марго над ръба им.

— Нали смяташ да приемаш всички основни кредитни карти?

— Ами аз…

— Виждаш ли, имате нужда от мен. — Доволно побутна очилата си обратно. Никакво съвместно предприятие на Лора и Марго не може да мине без нея, независимо с колко средства ще трябва да жонглира. — Разбира се, аз ще бъда само пасивен партньор, тъй като съм единствената от трите, която има истинска работа.

— Колко пасивен? — присви очи Марго.

— О, само ще наминавам от време на време. — В добре организирания й мозък всички практически подробности вече бяха решени. — Ще трябва да измислите как и кога да допълвате стоката, когато започне да се продава, каква да бъде надценката, за да осигурява нужната печалба. О, ще има разходи и за юридически услуги. Но можете да хванете Джош да се оправи с това. Как го изнуди да ти даде да караш ягуара си? Това отпред е неговият нов ягуар, нали?

Лицето на Марго доби самодоволно изражение.

— Би могло да се каже, че ще правя пробно шофиране.

Кейт учудено вдигна вежди и няколко пъти побутна очилата си ту навън, ту навътре в джоба.

— И него ли пробваш?

— Още не.

— Интересно. Ще ти напиша чек за дванайсет хиляди. После ще съставим и договор за съдружие.

— Договор за съдружие значи.

— Господи, имате нужда от мен. — Улови Марго за раменете и я целуна право в устата. — Ние трите се обичаме, имаме си доверие една на друга. Но всяко делово сътрудничество трябва да е и юридически оформено. В момента стоката е само твоя, но…

— Лора също се включи — прекъсна я Марго и се усмихна цинично. — Продаваме всичко от офиса на Питър.

— Добро начало. Как се справя тя?

— Много добре. Тревожи се за Али. Детето много тежко преживя факта, че Питър не се появи на балетното й представление. Говори се, че бил в Аруба.

— Надявам се да се удави. Не, надявам се да го разкъсат акулите и след това да се удави. Този уикенд ще дойда в къщата и ще прекарам малко време с момичетата. — Извади чек, който вече беше попълнен, и го подписа. — Ето, партньоре. Трябва да се връщам.

— Не сме говорили с Лора.

— Говорих — нехайно подхвърли Кейт, докато отваряше вратата и едва не се сблъска с Джош. — Здрасти! — целуна го тя. — И чао!

— И на мен ми беше много приятно, че те видях — извика той след нея, после предпазливо затвори вратата.

Лора го беше предупредила да не очаква твърде много. И това беше добре.

— Вие с Кейт трева ли сте пушили тук?

— Тя винаги само това прави в обедната си почивка. Наистина трябва да я запишем в някоя програма. — В прекрасно настроение, Марго разпери ръце. — Е, какво мислиш?

— Хм. Това е някаква сграда, наистина.

— Джош!

— Дай ми минутка. — Влезе в съседната стая, върна се, погледна в банята, вдигна очи към красивата и със смъртоносен потенциал стълба. Разклати перилата, намръщи се и попита:

— Искате ли адвокат?

— Ще трябва да го уредим.

— Предполагам, че изобщо не ти е минавало през ум, че понякога е по-умно първо да опиташ само с пръст, вместо направо да се хвърляш с главата напред.

— Няма да е толкова забавно.

— Е, графиньо, сигурен съм, че можеше да се справиш и по-зле. — Приближи се и повдигна нацупеното й лице към своето. — Нека първо свършим една работа, искаш ли? Мислех си за нея, докато пресичах два континента.

Придърпа я по-близо и жадно покри устните й със своите. След кратък миг на привидна незаинтересованост тя си позволи да се разтопи в една целувка, която имаше вкус на неудовлетворена страст. Колко неочаквано! Колко удивителен бе начинът, по който устните му прилягаха към нейните, начинът, по който всички стегнати издатини на тялото му така съвършено прилепваха и се наместваха в извивките на нейното.

Не й остана време да се замисля дали това се дължи само на факта, че й е липсвало великолепното усещане да бъде в ръцете на мъж, или защото този мъж бе Джош. Но именно защото това беше Джош, трябваше да мисли.

— Не знам как съм пропуснала да забележа колко си надарен през всичките тези години — отскубна се тя и му отправи бърза, дяволита усмивка.

Тялото му бе напрегнато като машина, включена на ужасно високи обороти.

— Това беше само безплатна демонстрация. Върни се и ще направим пълната програма.

— Мисля да караме постепенно. — Отдалечи се, отвори чантата си и извади пакет цигари. Елегантната й табакера вече беше опакована със стоката. — Уча се да бъда предпазлива жена.

— Предпазлива — отново огледа стаята Джош. — Което обяснява как стигна от идеята да наемеш малко магазинче в Милано, за да изплатиш дълговете си и да си осигуриш прилично съществуване, до купуването на цяла сграда на „Кенъри Роуд“ и трупането на нови дългове.

— Е, не мога да се променя за една нощ, нали така? — изгледа го през цигарения дим. — Нали сега няма да ми демонстрираш всичките си юридически способности, а, Джош?

— Всъщност да. — Взе куфарчето, което беше оставил, и го отвори. — Имам някои документи за теб. — Огледа се за място, където да седне, и се настани на първото стъпало. — Ела тук! Ела, де. — Потупа тясното пространство до себе си. — Мога да се овладея да не те закачам.

Марго взе малък железен пепелник и се присъедини към него.

— Започвам да се оправям с документите. Смятам да си купя картотечен шкаф.

Той не реагира. Това нищо не би променило.

— Достатъчно добър ли е италианският ти, за да прегледаш това?

Тя съсредоточено се взря в документите, които й подаде.

— Договор за продажба на апартамента ми. — В душата й се надигнаха различни чувства — съжалението се бореше с облекчението. — Бързо действаш — изрече на глас.

— Много изгодно предложение — отметна косата й зад ухото той. — Сигурна ли си, че наистина го искаш?

— Така стоят нещата. Действителността невинаги е лесна за преглъщане, но се опитвам да свикна. — Затвори очи и облегна глава на рамото му. — Просто ми позволи за момент да изпитам жал към себе си.

— Позволявам ти.

— Самосъжалението е един от лошите ми навици. Трудно е да го преодолея. По дяволите, Джош! Обичах този апартамент. Понякога заставах на терасата и си казвах: Виж къде си, Марго. Виж коя си.

— Е, сега си на друго място. — Тя няма нужда от съчувствие, а от едно здраво разтърсване. — И на мен ми се виждаш все същата.

— Не е същото. Никога няма да е отново същото.

— Стегни се, Марго. Започваш да се разкисваш.

Тя рязко се изправи.

— Лесно ти е да го кажеш. Джошуа Конуей Темпълтън, бляскавата звезда на империята „Темпълтън“. Никога нищо не си губил. Никога не си си пробивал път с пот на челото, за да се сдобиеш с нещо, което всички ти казват, че не можеш да имаш. Никога никой не ти е казвал, че не можеш да имаш нито едно от нещата, които желаеш.

— Дотук бяха лиричните отклонения, нали? — с категоричен тон изрече той. — Играла си и си загубила, графиньо. И да плачеш сега, нищо няма да се промени, а гледката не е особено приятна.

— Много ти благодаря за подкрепата — сърдито издърпа договора от ръцете му. — Кога ще получа парите?

— Има срокове и срокове по италиански. Ако имаш късмет, всичко може да се уреди до шейсет дни. Основната сума е посочена на следващата страница.

Наблюдаваше я как прелиства. Погледът й блестеше, докато се плъзгаше надолу, после блясъкът се затъмни от отчаяние.

— Това ли е то?

— Не ти остава много след изчистване на плащанията. Първа получава своя дял банката, после и държавата си взема своето.

— По-добре е от нищо — каза тя. — Съвсем мъничко.

— Теглих от твое име, за да оправя сметката ти в Американ Експрес. Не вярвам изобщо да ти е хрумнало, че можеше да се върнеш дотук с туристическа класа. — Понеже тя само хладно го изгледа, Джош поклати глава. — Не знам защо изобщо го казах. Пак си на границата на максимално допустимото по кредитната карта от Виза, но с това лесно мога да се справя. След като разпределиш чистата печалба от продажбата на апартамента, ще останеш вътре с някъде около сто и петдесет хиляди, без лихвите и глобите.

— Пари, колкото за фиби — иронично подметна тя.

— Добре е да не планираш купуването на фиби за известно време. И така, като твой пълномощник искам да изчистя дълговете ти и да ти помогна да се оправиш с всичко, което предприемаш, докато започнеш бизнеса си. Имаш ли вече име за това място?

— „Претенции“ — отвърна през зъби Марго, докато той изваждаше още листи.

— Идеално. Съставил съм необходимите договори.

— Нима? — бавно изрече тя. — В три екземпляра?

Предупреден от тона й, Джош вдигна глава и достойно посрещна ледения й поглед.

— Естествено.

— И какво точно ще договарям, адвокат Темпълтън?

— Че си съгласна да изплатиш настоящия личен заем с редовни вноски, започвайки шест месеца след датата на подписване. Това ти осигурява глътка въздух. И освен това си съгласна да живееш в рамките на средствата, с които разполагаш до изтичане срока на договора.

— Разбирам. И с какви средства трябва да разполагам според твоето професионално мнение?

— Изготвил съм бюджет за личните ти разходи — храна, квартира, медицински разходи.

— Бюджет ли?

Очакваше експлозия. И дори с донякъде перверзна наслада се надяваше, че ще последва такава. Избухванията на Марго бяха винаги толкова… стимулиращи. По нищо не личеше, че ще остане разочарован.

— Бюджет? — повтори тя и се нахвърли отгоре му. — Направо невероятно! Върхът на нахалството! Безочлив кучи син! Да не си мислиш, че ще стоя тук и ще ти позволя да се отнасяш с мен като с някоя безмозъчна кукличка, на която трябва да й се казва колко може да похарчи за пудра?

— Пудра за лице. — Джош преднамерено спокойно огледа листа в ръката си, взе молив и бързо написа нещо. — Би трябвало да мине към раздела „Различни луксозни предмети“. Смятам, че тук съм проявил особена щедрост. А що се отнася до издръжката ти за дрехи…

— Издръжка! — С помощта на двете си ръце Марго го изблъска на второто стъпало. — Чакай да ти кажа какво можеш да направиш с шибаната си издръжка.

— Внимателно, графиньо — докосна предницата на ризата си той. — Това е от „Търнбил и Асър“.

Излезлият от гърлото й задавен звук беше единственото, което успя да стори. Ако имаше нещо, каквото и да е, което да може да докопа, щеше да го стовари върху главата му.

— Предпочитам диви зверове да ме разкъсат жива на парчета, отколкото да позволя ти да държиш парите ми.

— Не разполагаш с никакви пари — започна Джош, но тя заглуши думите му, фучейки бясно из стаята.

— Предпочитам да ме изнасилят банда гноми, да ме разпънат гола в гнездо на усойници, да нахранят с мен градинските охлюви.

— А да изкараш три седмици без маникюр? — вметна той и видя как пръстите й се извиха хищно. — Само ако докоснеш лицето ми с тях, ще се наложи да те ударя.

— О, мразя те!

— Не, не ме мразиш. — Задейства се с невероятна бързина. В един момент се подпираше лениво на нестабилния парапет, а в следващия вече я бе сграбчил в ръцете си. Изчака само миг, за да се наслади на мрачната ярост, изписана на лицето й, на смъртоносния блясък в очите й, преди да срази гневните й устни със своите. Беше като да целуваш блеснала светкавица — нажежена, разтърсвана от смъртоносна мощ, парливото ужилване на яростта.

Разбра, че когато накрая все пак стигнат до леглото, ще бъде като в сърцето на вилнееща буря.

Тя не се съпротивляваше. Това би му доставило прекалено голямо удоволствие. Вместо това отвърна със същата сила и изпи докрай насладата. Докато и двамата не отстъпиха задъхани.

— Може да ми е приятно и пак да те мразя — отметна назад косата си тя. — И мога да те накарам да си платиш.

Вероятно може. Има по света такива жени, които притежават вроден талант как точно да накарат един мъж да страда, да гори и да се моли. И всички те могат да вземат уроци при Марго Съливан. Но не е чак толкова глупав, че да й позволи да го разбере. Върна се обратно при стълбите и взе документите.

— Сега поне знаем точно къде сме, скъпа.

— Ще ти кажа точно къде сме, скъпи. Нямам нужда от обидното ти предложение. Ще живея живота си както искам.

— И досега си постигнала голям успех.

— Знам какво правя. Махни тази глупава, ехидна усмивчица от лицето си.

— Не мога. Просто ми идва всеки път, когато кажеш, че знаеш какво правиш. — Но все пак напъха всички документи обратно в куфарчето и го затвори. — И чуй какво ще ти кажа, смятам, че идеята за това място не е напълно… слабоумна.

— Е, вече ще спя по-спокойно, като знам, че имам одобрението ти.

— Одобрение е малко силно казано. По-скоро умерен оптимизъм. — Още веднъж разклати парапета. — Но вярвам в теб, Марго.

Гневът й премина в объркване.

— Дявол да те вземе, Джош! Не мога да се меря с теб.

— Това е добре. — Приближи се бързо и прокара пръст по бузата й. — Мисля, че ще направиш от този магазин нещо, което ще изненада всички. Особено теб. — Приведе се и този път целувката му бе лека и приятелска. — Имаш ли пари за такси?

— Моля?

Той се разсмя и извади ключовете от джоба си.

— За щастие, разполагам с резервен комплект от ягуара. Не работи много до късно, графиньо.

Марго не се усмихна, докато напълно не се скри от погледа й. След това взе чантата и електронния си бележник. Ще се възползва от подновената си кредитна карта, за да купи бояджийския пистолет.

 

 

На Джош му бяха необходими по-малко от две седмици в „Темпълтън Монтерей“, за да доизглади стратегията си как да се справи с Питър Риджуей. С едно-единствено телефонно обаждане от Стокхолм вече ясно беше дал да се разбере, че най-добре ще бъде за зет му, както в личен, така и в професионален план, да изчезне за малко от „Темпълтън“.

Дотогава, докато не изгладят малкия си домашен проблем.

Винаги беше заемал неутрална позиция по отношение брака на сестра си. В качеството си на ерген трудно можеше да се приеме, че има право да раздава съпружески съвети. И понеже обожаваше сестра си и изпитваше умерена неприязън към съпруга й, не можеше да пропусне безспорния факт, че съветите му биха били твърде пристрастни.

Тъй като Питър винаги се беше справял добре с ръководството на „Темпълтън“, нямаше причина за оплаквания срещу него. Може би беше малко закостенял във възгледите си по отношение мениджмънта на хотелите и оставаше донякъде малко по-дистанциран от хората и ежедневните проблеми и радости, но умееше да се справя добре с местните партньори и чуждестранните фирми, които наливаха пари в хазната на „Темпълтън“.

Беше дошло време обаче, когато професионалните умения трябваше да се сложат на везната срещу личната омраза. Защото никой, абсолютно никой, който си бе позволил да засегне семейството на Джошуа Темпълтън, не можеше да се измъкне цял и невредим.

Беше обмислял варианта да тръгне по линия на фирмата и просто да отреже всякакъв достъп на Питър до хотелите „Темпълтън“, а след това да използва връзките и влиянието си, за да се погрижи кучият му син никога да не намери нищо по-добро от някой крайпътен мотел в Канзас.

Но това беше толкова лесно и толкова… безкръвно.

Съгласен беше с Кейт, че най-разумният и най-справедлив начин е — по думите на самата Кейт — да замъкне жалкия, тъп задник на Риджуей в съда. Джош познаваше поне половин дузина водещи адвокати по семейни дела, които щастливо ще потъркат ръце пред перспективата да разобличат алчния и похотлив съпруг, изтеглил дребните спестявания на дъщерите си.

О, щеше да е много приятно, помисли си Джош, докато вдишваше ранните утринни ухания на океана и разцъфналите олеандри. Но щеше да е и мъчително, публично унижение за Лора. И отново безкръвно.

Но пък такива неща се решават най-добре с цивилизовани методи. Джош реши, че най-цивилизованото място за уреждане на сметките е местният клуб. Затова изчака, търпелив като котка, Питър да се завърне в Калифорния.

Той без колебание прие поканата на Джош за сутрешна партия тенис. Така и беше очаквал. Предполагаше, че по сметките на Питър, като го видят да си прехвърля топката с шурея си, това ще разсее част от слуховете за разклатените му позиции в „Темпълтън“.

Джош на драго сърце се включи в играта.

Предпочитанията на Питър бяха към голфа, но считаше себе си за добър и на мрежата. Беше се облякъл за срещата в безупречно бяло, а късите му панталони бяха със смъртоносни ръбове. Джош беше в подходяща униформа, но не чак толкова официален, а в допълнение носеше бейзболна шапка, за да предпазва очите си от яркото утринно слънце.

По-късно Мин Уайли и Делорис Солмес, които играеха на съседния корт редовната си партия във вторник сутринта, щяха да седнат да изпият обичайния след играта коктейл и да коментират каква гледка само са представлявали двамата мъже — златокоси, загорели и здрави, докато забиват яркожълтата топка.

Разбира се, щеше да каже след това Мин на Сара Меценбау, която се присъедини към тях в сауната, това беше преди Инцидента.

— Не отделям достатъчно често време за тази игра — поясни Питър, докато изваждаха ракетите си от калъфите. — Два пъти седмично голф до осемнайсетата дупка е всичко, което мога да си позволя.

— Който много работи, няма време за игри — вежливо рече Джош и не пропусна да забележи презрителната усмивчица на Питър. Съвсем точно знаеше мнението на Риджуей за себе си. Разглезеното момченце, което прекарва времето си, прелитайки от едно парти на друго. — Аз се чувствам като осакатен, ако не изиграя поне една добра партия всяка сутрин. — Без да бърза, той извади бутилка минерална вода. — Радвам се, че успя да дойдеш на срещата. Сигурна съм, че можем да изясним този неприятен въпрос между нас двамата. Във вилното селище ли отседна след завръщането от Аруба?

— Така ми се стори най-добре. Надявах се, че ако дам на Лора малко време и свобода, ще прояви благоразумие. Жени. — Разпери елегантните си ръце, необременени вече със златната брачна халка. — Трудни същества.

— На мен ли го казваш. Хайде да загреем — зае мястото си зад мрежата Джош и изчака Питър да го последва.

— Топка за сервис — извика и уверено удари топката. — Как беше в Аруба?

— Спокойно — върна му удара Питър. — Хотелът ни там има някои засечки. Би трябвало да му се хвърли едно око.

— Наистина? — Джош беше правил пълна проверка преди по-малко от осем месеца и знаеше, че нещата вървят брилянтно. — Ще си взема бележка. — Нарочно сбърка бекхенда и изпрати топката далеч зад линията. — Губя форма! — поклати глава той. — Ти сервираш. Кажи ми, Питър, смяташ ли да оспорваш развода?

— Щом Лора държи да стане, не виждам какъв е смисълът. Само ще дадем храна за клюки. Не може да се примири със задълженията ми в „Темпълтън“. Жена като Лора не разбира изискванията на бизнеса.

— Или отношенията на мъжа с неговата секретарка. — Оголил зъби в цинична усмивка, Джош изпрати топката да профучи край ухото на Питър.

— Тя изтълкува неправилно ситуацията. По мое мнение. — Питър извади нова топка и поклати глава. — Честно, Джош, беше станала неоснователно ревнива заради времето, което се налагаше да прекарвам в офиса си. Сигурен съм, че знаеш за последната вълна от конгреси и за посещението на лорд и лейди Уилхелм. Наеха два етажа плюс президентския апартамент. Не можехме да им предложим друго, освен съвършенство.

— Естествено, че не. А Лора не разбира под какво напрежение работите, за да се справите.

— Точно така. — Леко запъхтян, докато Джош го разиграваше по цялата широчина на полето, Питър пропусна топката. — И нещата отидоха дори още по-зле, когато на вратата цъфна онази цапната в устата глупачка Марго. Естествено, Лора я прие, без изобщо да се замисли за последствията.

— С меко сърце си е нашата Лора — шеговито отвърна Джош и изостави разговора, докато постигна 5 — 3 в първия сет. — Но не беше особено галантно от твоя страна, старче, да изпразниш банковите сметки.

Питър стисна устни. Очакваше Лора да прояви повече гордост, вместо да тича да хленчи на брат си.

— По съвет на адвоката ми. Само мярка за самосъхранение, тъй като Лора няма никакъв усет към парите. И стъпката ми се оказа напълно оправдана, след като показа пълна липса на разум, влизайки в съдружие с Марго Съливан. Магазинерки, моля ти се!

— Същото като кръчмарки — промърмори Джош.

— Какво каза?

— Казах, че никой не знае откъде се пръкват идеите в женските глави.

— Ще изгуби капитала си само за половин година, ако Марго не офейка с него преди това. Трябваше да се опиташ да я разубедиш от тази налудничава идея.

— О, че кой ме слуша мен? — Помисли дали да не остави Питър да спечели втория сет, но след това реши, че се отегчава и му се иска да приключи по-бързо. Известно време печелеше, после, само за да стане по-интересно, остави Питър да му вземе сервиса.

— Лош късмет. — Удоволствието да победи шурея си на собствената му любима игра караше кръвта на Питър да кипи. — Трябва да поработиш над бекхенда си.

— Ммм. — Джош прибяга до страничната линия, попи лицето си с кърпа и отпи от минералната вода. Докато завинтваше обратно капачката, той за миг се усмихна на дамите от съседния корт. Изпита мрачно задоволство от мисълта, че ще има публика за шоуто, което беше замислил. — О, докато не съм забравил, направих някои бързи проверки в хотела. Имало е необичайно текучество на персонал през последните осемнайсет месеца.

Питър повдигна едната си вежда.

— Не е необходимо да се занимаваш с „Темпълтън Монтерей“ или с вилното селище. Това е моя територия.

— О, нямах намерение да превишавам правата си, но нали и без това бях тук, а теб те нямаше. — Захвърли хавлиената кърпа, метна отгоре й бутилката с вода и се върна обратно при мрежата. — Но е странно все пак, в „Темпълтън“ съществува традиция на дългогодишни лоялни служители.

„Нахално копеле, разглезен глупак“, помисли си Питър, но старателно овладя гнева си, поемайки в противоположна посока.

— Както щеше да разбереш, ако си чел отчетите, по-нискостоящи ръководители са допуснали множество грешки в преценките си при наемането. Прочистването се налагаше, за да запазим стандартите си на обслужване и представителност.

— Сигурен съм, че си прав.

— Утре отново поемам кормилото, така че не е нужно да си създаваш грижи.

— Не си създавам грижи. Чисто любопитство. Ти сервираш, нали? — Усмивката на Джош бе ленива като дрямка в хамак.

Двамата подновиха играта. Питър сбърка първия сервис, после преодоля раздразнението си и успя да бие чисто втория. Изчаквайки благоприятен момент, Джош се забавляваше, като разкарваше Питър по цялото игрище и го принуждаваше да пухти и да се задъхва. Самият той, леко запъхтян, продължаваше неотлъчно да поддържа разговора, като едновременно с това му взе следващата игра с четиридесет на нула.

— Забелязах и някои други неща, докато се размотавах наоколо. Сметката за твоите разходи, например. Седемдесет и пет хиляди за посрещане на клиенти през последните пет месеца.

В очите на Питър се стичаше пот и това го вбесяваше.

— Отчетите за разходите ми никога не са били поставяни под въпрос за петнайсетте години, откакто работя в „Темпълтън“.

— Разбира се, че не. — Разтопен от любезност, Джош събираше топки за следващата игра. — През две трети от тях беше женен за сестра ми. О, видях и премията за секретарката ти — безцелно подхвърли една топка върху ракетата си. — Същата, дето я чукаш. Десет хиляди е доста щедро. Трябва да прави страхотно кафе.

Питър спря, подпря се с ръце на колене, за да може да си поеме дъх, и го изгледа косо над мрежата.

— Премиите и паричните поощрения са част от политиката на „Темпълтън“. И намеците ти никак не са ми приятни.

— Не беше намек, Питър. Беше забележка.

— Трогателно лицемерна при това. Всички знаят как пилееш времето си и парите на семейството. Коли, жени и залагания.

— За това си прав. — Приближи се с приятелска усмивка към линията на сервиса Джош и леко тупна топката. — Можеш да кажеш, че е лицемерие от моя страна изобщо да го споменавам. — Подхвърли топката, сякаш се кани да я удари, но после я улови и се почеса по главата. — С изключение на една малка подробност. Не, не, по-скоро става дума за два съвсем незначителни детайла. Първо, парите са си мои и второ, аз не съм женен. — Подхвърли топката, завъртя ракетата и постигна ас. Право в носа на Питър. Той се свлече на колене и между пръстите му започна да шурти кръв. А в същото време Джош спокойно се насочи към него, като въртеше ракетата си в ръка. — И трето, тази, която мамиш, е сестра ми.

— Ах, ти, кучи син! — Гласът на Питър беше задъхан от болка. — Откачено копеле, счупи ми носа!

— Бъди благодарен, че не се прицелих в топките ти. — Клекна и улови Питър за яката на оцапаната му с кръв бяла блуза. — Чуй ме сега — заговори той, докато жените от съседния корт пищяха и викаха за помощ някой от персонала. — И ме слушай внимателно, защото няма да повтарям.

Пред очите на Питър танцуваха звезди, а в стомаха му се гадеше.

— Махни проклетите си ръце от мен.

— Ти не ме слушаш — кротко отвърна Джош. — А наистина ще трябва много да внимаваш. Да не си споменал някога името на сестра ми на публично място. Ако реша, че дори само си си помислил за нея нещо, което не ми харесва, ще платиш с нещо повече от носа си. И ако още веднъж говориш за Марго по начина, по който си позволи да говориш пред мен, ще ти откъсна топките и ще те накарам да ги изядеш.

— Ще те дам под съд, копеле. — Болката се разпространяваше на вълни по лицето му, а след нея прииждаше и унижението. — Ще те съдя за телесна повреда.

— О, заповядай. Междувременно ти предлагам да направиш още едно пътешествие. Върни се в Аруба или опитай на Сейнт Барт, а можеш да идеш и на майната си. Но не искам да те виждам край мен или нещо, което е мое. — Пусна го с отвращение, но после му хрумна още нещо и той изтри оцапаната си с кръв ръка в предницата на блузата му. — О, и между другото си уволнен. Гейм, сет и мач.

Напълно удовлетворен от сутрешната си работа, Джош реши да си вземе една сауна.